Серия
Пендъргаст (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wheel of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 31 гласа)

44.

Внимателно, много внимателно Пендъргаст пренесе ронещата се кутия на светлината. Нагласи една бижутерска лупа до окото си и започна да сортира с пинсета парченцата вътре — умрели насекоми, парченца смола, дървени стърготини, влакна — като ги слагаше отделно в малките епруветки, които бе извадил от джобовете на сакото си. Когато завърши, намести капака на кутията, сглобявайки го с изключително старание, и я върна обратно в сейфа, в правоъгълника от стърготини, от който я бе извадил. Затвори сейфа, вкара магнитната си карта в четящото устройство, за да я заключи, после затвори шкафа и се дръпна.

Погледна часовника си: оставаха осемнайсет минути.

Блекбърн беше скрил предмета — какъвто и да беше той — някъде в апартамента си.

Той обиколи салона, изследвайки всеки предмет последователно. Повечето от тях, чиито размери надвишаваха тези на кутията, той отхвърляше веднага. Но имаше и такива, които биха се побрали вътре, макар и доста трудно; твърде много, които трябваше да се проучат както му е редът в рамките на четвърт час.

Той се изкачи на втория етаж и претърси спалните, баните и стаята за упражнения. Блекбърн, отбеляза си той, беше предекорирал само салона — с изключение на копринените дамаски с монограми под формата на голямо и показно „Б“, стаите на горния етаж бяха с първоначалния си декор.

Той се обърна към салона и се закова в средата, сребристите му очи обиколиха помещението, спирайки се върху всяка вещ. Дори да елиминираше всички предмети, които не бяха нито тибетски, нито индийски, както и по-съвременните от дванайсети век, все още му оставаха прекалено много. Имаше желязно ритуално копие, украсено със злато и сребро; кама фурба[1] от масивно злато, чието острие бе с триъгълно сечение, излизащо от устата на Макаба[2]; няколко големи молитвени колела от изящно гравирана слонова кост и сребро, с изваяни мантри; сребърна ритуална дорже камбана с инкрустирани тюркоаз и корал; и няколко древни танки и мандали.

Всички — изключителни. Но коя от тях беше Агозиенът, ужасният и забранен предмет, който щеше да пречисти земята от разпространението на човешките паразити?

Очите му се спряха на необикновените картини танка, закачени по стените: рисунки на тибетски божества и демони, поръбени със скъп копринен брокат, използвани като обект на медитация. Първата представляваше изящен образ на Авалокитешвара бодхисатва, Буда на състраданието; следващата, свирепо изображение на демона Калазига — демон с остри зъби, три очи и накит на черепа, танцуващ разюздано в средата на буен огън. Той разгледа танките отблизо с лупата си, след това отскубна сребърна нишка от ръба на всяка и ги изследва внимателно.

После се приближи до най-голямата мандала, която висеше над камината. Беше умопомрачителна: сложна метафизична интерпретация на космоса, и в същото време — магично изображение на вътрешното състояние на просветления Буда. Мандалите бяха замислени като обекти на съзерцание, помощно средство за медитация, пропорциите им по магически начин насочваха към чистота и спокойствие на ума. Взирането в една мандала те караше макар и за кратко да преживееш нищото, което представлява същността на просветлението.

Това бе една изключително хубава мандала; Пендъргаст я погледна, очите му почти магнетично бяха привлечени към центъра й и той почувства познатия мир и свобода от привързаност, която се излъчваше от там.

Това ли беше Агозиенът? Не — тук нямаше заплаха, нямаше опасност.

Хвърли поглед на часовника си. Блекбърн щеше да се върне след дванайсет минути. Не разполагаше с повече време да проучва отделните предмети. Заради това се върна в средата на стаята и остана там, мислейки трескаво.

Агозиенът беше тук: сигурен беше. Но също така беше сигурен, че по-нататъшното търсене щеше да представлява пилеене на ценно време. Сети се за една будистка фраза: „Когато спреш да търсиш, тогава ще намериш.“

Той седна на дивана на Блекбърн, затвори очи и бавно, спокойно освободи съзнанието си. Когато умът му се успокои, когато спря да се вълнува дали ще намери Агозиена или не, отвори очи и отново огледа стаята, запазвайки съзнанието си празно, а ума си — в покой.

Щом го направи, погледът му бе привлечен от изящна картина на Жорж Брак, закачена скромно в ъгъла. Помнеше смътно картината, ранен шедьовър на френския кубист, наскоро продаден на търг в „Кристис“ в Лондон — спечелен, доколкото си спомняше, от неизвестен купувач.

От мястото си на дивана той разглеждаше платното с удоволствие, свободно от принуда.

Седем минути.

Бележки

[1] Използвана в будистките церемонии за прогонване на духовете. — Б.пр.

[2] Същество от тибетската митология, а също и символ на Камадева — богиня, представляваща любовта и похотта. — Б.пр.