Серия
Пендъргаст (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wheel of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 31 гласа)

34.

Наближаваше пладне. Патрик Кемпър чакаше в отделенията на медицинските работници и се опитваше да се подготви за онова, което предстоеше. Като шеф на охраната на круизен кораб с трийсетгодишен стаж, той си мислеше, че е видял всичко. Всичко, включително убийство. Но това беше повече от убийство. Петстотин пасажери се бяха оказали свидетели на нещо жестоко и ужасно. На борда се възцари паника, не само сред пътниците, но също и сред екипажа в машинното, вече уплашени от самоубийството.

Сега той се бе сблъскал с един отвратителен, очевиден факт: на борда на „Британия“ вилнееше склонен да убива маниак, а той дори нямаше и най-отдалечена представа как да се справи с това. В Бостън, по времето, когато беше ченге, разполагаха с цели екипи, които се занимаваха със събиране на доказателства; имаха момчета, които изследваха косми и влакна, токсиколози, хора за пръстовите отпечатъци и специалисти по балистика и ДНК проби. Тук не разполагаше с нищо. Нищичко. А единственото друго бивше ченге в екипа му беше служило във военната полиция във въздушна база в Германия.

От лявата му страна стоеше капитан Каръл Мейсън с успокояващо разумно присъствие. Льосюр, явно объркан, стоеше от другата му страна. Началникът на корабния медицински състав — един опитен, пенсиониран интернист от университета „Джон Хопкинс“, който се наслаждаваше на относителното спокойствие на малобройни и леки случаи на корабната медицина — изглеждаше най-объркан от всички.

Комодор Кътър влезе енергично в стаята, безукорен както винаги, лицето му приличаше на маска от гранит. Кемпър погледна крадешком часовника си: точно обяд.

Кътър не губи време.

— Господин Кемпър? Рапорта ви.

Кемпър прочисти гърлото си:

— Жертвата е Вила Бъркшир от Темпе, Аризона. Наскоро овдовяла, пътува със сестра си, Бети Джондрау. Изглежда е била убита с единствен удар от мачете, сценичен реквизит, държан в някакъв заключен шкаф зад сцената.

Кътър се намръщи:

— Сценичен реквизит?

— Да. Още не знаем дали убиецът го е наточил, или просто го е намерил по този начин — никой изглежда не си спомня в какво състояние е било мачетето в началото. Била е убита точно зад кулисите — имаше голямо количество кръв на мястото. Изглежда времето на смъртта е двайсет до трийсет минути преди началото на прожекцията; най-малкото тогава за последен път госпожа Бъркшир е била видяна жива. След извършването на убийството, убиецът е използвал някакви сценични скрипци и куки, за да вдигне тялото. Изглежда — и това подтиква към спекулации — жертвата е била подмамена по някакъв начин зад кулисите, убита с един удар и бързо вдигната. Целият процес е траял не повече от пет минути.

— Подмамена зад кулисите?

— Говорим за затворена, забранена за влизане зона. Убиецът е имал ключ. А казвам „подмамена“, защото е трудно да си представим пътник да отиде там без някаква основателна причина.

— Някакви заподозрени?

— Още не. Разпитахме сестрата, която каза само, че трябвало да се срещнат двете в театъра предварително, с надеждата да вземат автографи от Браддок Уайли. Не познавали никой друг на борда и не са завързвали запознанства — целта им, твърди тя, била да прекарат известно време заедно, а не запознанства с мъже или социализиране. Каза, че не са имали врагове, не са имали инциденти или препирни на борда. Накратко, Бъркшир явно е случайна жертва.

— Някакви следи от сексуално насилие?

— Не съм лекар, капитане.

Кътър се обърна към началника на медицинския център:

— Доктор Грандин?

Докторът прочисти гърлото си.

— Капитане, това наистина е ужасно, шок за всички нас…

— Някакви следи от сексуално насилие? — прозвуча остро за втори път.

— Трябва да разберете, че на борда нямаме условия да направим аутопсия, а и освен това не съм квалифициран. Опитът ми в съдебната медицина е минимален и отдавна остарял. Замразили сме тялото за медицинско изследване, което ще извършим веднага щом стигнем до пристанище. Не съм го преглеждал подробно — и всеки опит от моя страна да направя нещо, ще създаде само проблем за патолозите по-късно.

Кътър погледна доктора; в очите му се четеше очевидно ниското му мнение за него.

— Покажете ми тялото.

Искането бе посрещнато с невярващо мълчание.

— Много добре, но да ви предупредя, че то не е много…

— Докторе, ограничете коментарите си до реалните въпроси.

— Да, разбира се. — С огромно нежелание мъжът отключи вратата в дъното на офиса и те влязоха в тясно помещение, което — освен другото — функционираше като корабна морга. Вътре миришеше силно на препарати. По дължината на отсрещната стена имаше девет шкафа от неръждаема стомана за съхранение на трупове. На пръв поглед девет изглеждаха много, но Кемпър знаеше добре, че доста хора умират по време на плаване, особено като се имаше предвид средната възраст на пасажерите и склонността им щом се озоват на борда да започнат да злоупотребяват с храна, напитки и сексуални забавления.

Докторът отключи едно от средните отделения и издърпа дълго чекмедже отвътре, разкривайки полупрозрачен найлонов чувал. Кемпър видя вътре нещо неясно и розово. Стомахът му се надигна и той усети, че започва да му прилошава.

— Отворете го.

Кемпър вече бе оглеждал тялото, така че знаеше какво да търси. Последното, което искаше, бе да го види отново.

Докторът колебливо дръпна ципа на чувала. Капитанът посегна и го разтвори, разкривайки голото тяло. Голямата прорезна рана, минаваща през гръдния кош и пронизваща сърцето, ги накара да се дръпнат. Обгърна ги миризма на формалин.

Кемпър преглътна.

Зад тях се чу култивиран глас:

— Извинете, дами и господа?

Кемпър се обърна и видя с върховно изумление Пендъргаст, застанал на вратата.

— Кой е този, по дяволите? — извиси глас комодорът.

Кемпър се втурна.

— Господин Пендъргаст, това е много лична среща и трябва да напуснете незабавно.

— Трябва ли? — провлечено запита Пендъргаст.

Чувството за гадене на Кемпър бе заменено от раздразнение. Това беше последната капка.

— Пендъргаст, нямам намерение да ви предупреждавам отново…

Той прекъсна по средата на изречението с отворена уста: Пендъргаст беше оставил чантата си и в момента я отваряше, показвайки златна значка на ФБР. Кемпър го зяпна невярващо.

— Защо не придружите този мъж отвън? — попита комодорът.

Кемпър не можа да намери думите. Не можа да намери никакви думи.

— Надявах се да завърша този воаяж инкогнито, както впрочем бе предвидено — каза Пендъргаст. — Но изглежда е настъпил моментът да ви предложа помощта си, господин Кемпър; моята професионална помощ. Тъжната истина е, че аз специализирам точно такъв род неща. — Той се плъзна покрай Кемпър и се приближи до тялото.

— Господин Кемпър, казах ви да изхвърлите този човек навън!

— Комодор, съжалявам, но той очевидно е федерален агент… — Гласът на Кемпър секна.

Пендъргаст показа значката си последователно на всеки от присъстващите, след което се върна обратно да изследва трупа.

— Той няма тук юрисдикция… — сопна се капитанът. — Намираме се в международни води, на британски кораб, регистриран в Либерия.

Пендъргаст се изправи.

— Самата истина. Съзнавам, че тук нямам пълномощия и разчитам единствено на мълчаливото ви съгласие. Но бих се изненадал, ако откажете помощта ми, при положение, че никой от вас няма и най-далечна представа какво да прави с това. — Той кимна към тялото. — Как биха изглеждали нещата, ако по-късно се разкрие, че корабните офицери са отказали помощта на специален агент от ФБР, високо подготвен в събирането на доказателства и съдебна медицина? — Той се усмихна хладно. — Най-малкото, ако приемете помощта ми, ще имате кого да обвинявате по-късно, не е ли така?

Той обходи с бледите си очи присъстващите.

Никой не заговори.

Пендъргаст стисна ръце на гърба си.

— Докторе? Трябва да вземете вагинална, анална и орална проба от жертвата и да проверите за наличие на сперма.

— Проба? — повтори докторът с нисък глас.

— Предполагам, че имате клечка за уши и микроскоп, нали? И сигурно знаете как изглеждат клетките на спермата? Капка Еозин У ще ни покаже каквото търсим. Второ, внимателен преглед на вагиналната и анална област ще разкрият всяка издайническа подутина, зачервяване или нараняване. Важно е да узнаем колкото се може по-бързо дали става въпрос за сексуално престъпление или… нещо друго. Вземете също така кръв и направете кръвен тест за алкохол.

Той се обърна.

— Господин Кемпър? Бих сложил незабавно найлонови торби върху ръцете на жертвата, като ги стегна плътно в китките с гумени връзки. Ако жертвата се е борила с нападателя си, по ноктите може да са останали следи от кожа или косми.

Кемпър кимна.

— Ще го направя.

— Запазихте ли дрехите на жертвата?

— Да. Запечатани в найлонови торби.

— Отлично. — Пендъргаст се обърна, адресирайки думите си към цялата група: — Съществуват неприятни истини, които трябва да бъдат казани: двама души са изчезнали, а сега имаме и убийство. Сигурен съм, че нещата са свързани. Всъщност, на борда на този кораб съм, за да намеря откраднат предмет, чиято кражба е завършила с убийство. Изобщо не бих се изненадал, ако същият човек е отговорен за всичките четири зверства. Казано накратко, доказателствата до този момент сочат към сериен убиец на борда.

— Господин Пендъргаст — понечи да възрази Кемпър.

Пендъргаст вдигна ръка.

— Оставете ме да завърша, ако обичате. Сериен убиец на борда, който ескалира. Задоволил се е да хвърли първите двама извън борда. Но тази жена тук — не. Било е много по-драматично — много повече в съгласие с по-раншното убийство, което разследвах. Защо? Това предстои да се разкрие.

Тишината продължи.

— Както разбирате, убиецът е имал ключ за вратата към кулисите. Но не се заблуждавайте, че е член на екипажа.

— Кой е казал, че е член на екипажа? — не се сдържа Кемпър.

Пендъргаст махна с ръка.

— Господин Кемпър, успокойте се. Ако съм прав, убиецът всъщност не е от екипажа. Но може да се е дегизирал като такъв и да е успял да получи пропуск към забранените зони. Като работна хипотеза, бих предположил, че Вила Бъркшир е била подмамена зад кулисите с обещанието да се срещне с Браддок Уайли. Което навежда на мисълта, че убиецът й е бил облечен като някой на отговорна позиция.

Той се обърна към комодор Кътър.

— Къде точно се намираме, ако ми бъде простено задаването на този въпрос?

Капитанът отвърна с втренчен поглед, след което се завъртя към Кемпър.

— Ще позволите ли този… пасажер да поеме сигурността на кораба? — Гласът му беше твърд като стомана.

— Не, сър. Но почтително бих настоял да приемем неговата помощ. Той ни е… помагал преди.

Запознали сте се с този мъж и сте използвали услугите му?

— Да, сър.

— В какво качество?

— В казиното — отвърна Кемпър. — Помогна ни да се справим с картоброячите. — Не добави, че Пендъргаст си беше тръгнал с повече от четвърт милион паунда отгоре — пари, които тепърва трябваше да възстановяват.

Капитанът махна възмутено с ръка, сякаш искаше категорично да се дистанцира от обсъждания въпрос.

— Много добре, господин Кемпър. Като капитан на този кораб, знаете, че не се намесвам в проблеми, които нямат общо с плаването. — Той отиде до вратата и се извърна назад. — Предупреждавам ви, Кемпър: сега всичко лежи на вашите рамене. Вас ще държа отговорен за всичко. — После се обърна и излезе.

Пендъргаст погледна Мейсън.

— Мога ли да попитам какво е настоящото местоположение на „Британия“? По отношение най-близката суша?

— Намираме се на хиляда и двеста километра източно от Флемиш Кеп, хиляда и осемстотин километра североизточно от Сейнт Джонс, Нюфаундленд.

— Сейнт Джонс е най-близкото пристанище?

— За момента — отвърна Мейсън. — След няколко часа ще е Галуей, Ирландия. Сега сме някъде по средата.

— За съжаление — промърмори Пендъргаст.

— Защо? — попита щаб-капитанът.

— Защото съм убеден, че убиецът ще удари отново. Скоро.