Серия
Пендъргаст (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wheel of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 31 гласа)

58.

В продължение на няколко минути Констанс гледаше как Пендъргаст крачи напред-назад в дневната на апартамента „Тюдор“. Веднъж спря, сякаш искаше да заговори, но след миг закрачи отново. Най-накрая се обърна към нея.

— Обвини ме в егоистично поведение. В това, че искам да се спася за сметка на другите на борда на „Британия“. Кажи ми нещо, Констанс: според теб кой на този борд заслужава спасение?

Той отново потъна в мълчание, изчаквайки отговора; очите му блестяха развеселено. Това беше последното нещо, което Констанс бе очаквала да чуе.

— Зададох ти въпрос — продължи Пендъргаст, когато тя не отговори. — Кой измежду тази просташка, алчна и противна тълпа на борда на този кораб, ти наистина смяташ, че заслужава да бъде спасен?

Констанс продължаваше да не казва нищо.

След миг Пендъргаст се изсмя:

— Виждаш ли? Нямаш отговор — защото не съществува такъв.

— Не е истина — възрази тя.

— Истина? Ти се шегуваш. Какво значи истина? — казал подигравателно Пилат, и не изчакал отговор. От мига, в който се качи на кораба, ти бе възмутена от отвратителната невъздържаност, ужасяваше се от мазното самодоволство на богатите и разглезените. Ти сама забеляза шокиращата несправедливост между обслужващите и обслужваните. Поведението ти на вечерята в онази Първа нощ, начина, по който отговори на онези непоносими, нетактични еснафи, с които бяхме принудени да се храним, показа, че вече си произнесла присъда над „Британия“. И беше права. Затова те питам пак, по друг начин: не е ли този кораб плуващ паметник на човешката алчност, вулгарност и глупост? Не ли това палат на безграничната похотливост, изцяло заслужаващ унищожение?

Той разпери ръце, сякаш отговорът бе очевиден.

Констанс го погледна объркано. Онова, което казваше, я засегна истински. Тя беше отвратена от парадността на буржоата и фалшивата изтънченост на повечето от пасажерите, които беше срещнала. И шокирана и обидена от жестоката експлоатация и начин на живот на екипажа. Някои от нещата, които Пендъргаст казваше, засягаха една не особено приятна струна в нея, възбуждайки и засилвайки собствените й дълго сдържани мизантропски импулси.

— Не, Констанс — продължи той. — Единствените двама, които заслужават да бъдат спасени, сме ние.

Тя поклати глава.

— Говориш за пътниците. Ами екипажът и персоналът? Те просто се опитват да си изкарат прехраната. И те ли, според теб, заслужават да умрат?

Пендъргаст махна с ръка.

— И те, в някаква степен, са излишни търтеи, част от огромното море пролетариат, което идва и си отива от бреговете на света като прилива и отлива, без да остави следа.

— Не е възможно да го мислиш. Хората са всичко за теб. Прекарал си целият си живот, опитвайки се да спасяваш живота на другите.

— Значи съм разхищавал живота си за нещо безполезно, дори лекомислено. Единственото, за което брат ми и аз винаги сме били съгласни, беше, че няма по-ненавистна дисциплина от антропологията: представи си само, да посветиш живота си на изучаването на някой човек. — Той взе монографията на Брок от масата, прелисти я и я подаде на Констанс.

— Виж това.

Констанс погледна отворената страница. Беше черно-бяла репродукция на маслена картина: млад, прелестен ангел се бе надвесил над човек с объркано изражение, който движеше ръката си по страница от стар ръкопис.

— „Свети Матей и ангелът“ — каза той. — Известна ли ти е?

Тя го погледна озадачено.

— Да.

— Значи тогава знаеш, че има няколко по-висши образа на тази земя. Или по-красиви. Виж израза на напрегнато усилие върху лицето на Матей — сякаш всяка дума в Евангелието, която пише, е опит да се изтръгне от истинската природа на своето същество. Сега го сравни с апатичното присъствие на ангела, който му помага — начина, по който главата се навежда; полунаивната, полусвенлива стойка на краката; почти скандално чувственото лице. Погледни как Матей е готов да ни ритне с прашния си крак, сякаш ще разкъса повърхността на картината. Нищо чудно, че светецът покровител го възпира! И ако ангелът ни изглежда мекушав, необходимо е само да зърнем силата, славата в тези величествени криле, за да ни напомнят, че сме в присъствието на божество. — Той спря за момент. — Знаеш ли, Констанс, защо от всичките репродукции в тази монография само тази е в черно и бяло?

— Не, не знам.

— Защото не съществува цветна снимка на картината. Била е унищожена. Да, този великолепен израз на творческия гений е бил бомбардиран, потънал в забрава по време на Втората световна война. Сега ми кажи: ако трябва да избера между това платно и живота на милион безполезни, неуки, бързопреходни хора — човечеството, казваш ти, е толкова важно за мен — кое, мислиш, бих избрал да загине в онзи голям пожар? — Той побутна томчето към нея.

Констанс го гледаше ужасена.

— Как можа да изречеш такова противно нещо? И кое ти дава правото да го изречеш? Какво те направи толкова различен?

— Скъпа моя Констанс! Не помисляй и за миг, че вярвам, че съм по-добър от останалата част от тълпата. Моите пороци са същите, както на всеки друг. И един от тези пороци е себелюбието. Аз заслужавам спасение, защото искам моя живот да продължи — и съм в позиция да направя нещо за това. Вече не сме на ръба, а се движим направо към катастрофа. И погледнато практически — как бих могъл аз да спася този кораб? Както във всяка катастрофа, всеки се грижи сам за себе си.

— Наистина ли мислиш, че можеш да живееш с тази мисъл, ако изоставиш тези хора на съдбата им?

— Разбира се, че мога. Както и ти.

Констанс се поколеба.

— Не съм сигурна — промърмори тя. Някъде дълбоко част от нея усети нещо силно привличащо в думите му — и това я смути повече от всичко.

— Тези хора не означават нищо за нас. Както мъртвия, за когото четеш във вестниците. Просто ще напуснем този плаващ Гомор и ще се върнем в Ню Йорк. Ще се гмурнем в интелектуални забавления, философия, поезия, беседи: Ривърсайд 891 е превъзходно обзаведен като място за уединение и размисъл. — Той направи пауза. — И не правеше ли точно така твоят пръв настойник и мой далечен роднина, Енок Ленг? Неговите престъпления бяха далеч по-отвратителни от нашите малки моменти на егоизъм. А той все пак успя да се отдаде на живот на физически комфорт и интелектуални удоволствия. Един дълъг, дълъг живот. Знаеш, че това е истина, Констанс: ти беше там с него, през цялото време. — И той отново кимна, сякаш това бе най-съсипващият му аргумент.

— Истина е. Аз бях там. За да видя как угризенията на съвестта бавно разяждат ума му, както червеят — изгнилото дърво. Накрая бе останало толкова малко от този брилянтен човек и бе едва ли не благословия, когато… — Тя не можа да довърши. Но умът й го направи: тя знаеше, че не може да бъде убедена от нихилистичното послание на Пендъргаст. — Алойзиъс, не ме интересува какво казваш. Това е ужасно лошо. Ти винаги си помагал на другите. Беше посветил цялата си кариера на това.

— Именно! И каква е ползата? Какво ми донесе това освен неудовлетворение, съжаление, отчуждение, огорчение, болка и укори? Ако бях напуснал ФБР, мислиш ли, че отсъствието ми щеше да ги опечали? Благодарение на собствената ми некомпетентност, единственият ми приятел в Бюрото умря по един повече от ужасен начин. Не, Констанс: най-после научих горчивата истина. През цялото време съм се старал безсмислено — безплодния труд на Сизиф! — опитвах се да запазя онова, което по същината си е неспасяемо. — След тези думи той се успокои и се облегна в кожения фотьойл, вземайки чашата си с чай.

Констанс го погледна в ужас.

— Това не е онзи Алойзиъс Пендъргаст, когото познавам. Ти си променен. Още щом се върна от каютата на Блекбърн, се държеше странно.

Пендъргаст отпи глътка от чая, подсмърквайки презрително.

— Ще ти кажа какво се случи. Булото най-после падна от очите ми. — Той внимателно остави чашата обратно на масата и изправи гръб. — То ми показа истината.

— То?

— Агозиенът. Наистина забележителен предмет, Констанс, една мандала, която ти позволява да провидиш през реалната истина до центъра на света: чистата, неподправена истина. Толкова силна, че може да пречупи един неустойчив ум. Но за тези от нас със силен интелект, това е откровение. Сега се познавам: кой съм, и — най-важното — какво искам.

— Не помниш ли какво казаха монасите? Агозиенът е зло, тъмен инструмент на отмъщението, чиято цел е пречистване на света.

— Да. До известна степен двусмислен избор на думи, не мислиш ли? Пречистване на света. Аз, разбира се, няма да го използвам за такава цел. По-скоро ще го настаня в библиотеката на имението ни на Ривърсайд драйв, където мога да прекарам целия си живот, съзерцавайки неговите чудеса. — Пендъргаст се облегна назад и отново взе чая си. — Агозиенът следователно ще ме придружи в спасителната лодка. Както и ти — предполагам, ще намериш, че планът ми е приятен.

Констанс преглътна, но не отговори.

— Не разполагаме с много време. Настъпи моментът да вземеш решение, Констанс — с мен ли си… или си против мен?

И когато отпи друга глътка, бледите му котешки очи я гледаха спокойно над ръба на чашата с чай.