Серия
Пендъргаст (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wheel of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 31 гласа)

18.

Неясният диск на слънцето успя да пробие мъглата, покрила източния хоризонт и бледите лъчи на утрото обляха кораба с жълта светлина. Първи помощник-капитан Гордън Льосюр излезе от Адмиралския клуб и тръгна по покрития с плюшени килими коридор на щирборда на Палуба 10. Няколко пасажери стояха до асансьора и той ги поздрави с добро утро. Те му кимнаха в отговор; изглеждаха прежълтели и унили. Льосюр, който никога не се бе разболявал от морска болест през всичките двайсет години служба, се опита да почувства състрадание, но му се стори трудно. Когато пасажерите се разболяваха от морска болест, ставаха раздразнителни. А тази сутрин бяха ужасно раздразнителни.

За един кратък миг той изпита носталгия към Кралската флота. Обикновено жизнерадостен, сговорчив човек, той бе започнал да се отегчава от крещящия стил на живот на круизния кораб — особено от странностите на разглезените пътници, отчаяно стремящи се да получат „стойността на парите си“, да се отдадат на оргии от ядене, пиене, хазарт и секс. И тези американски пасажери — винаги правеха все същите тъпи коментари за него: че приличал на Пол Маккартни. И искаха да знаят дали има нещо общо с прочутия музикант. Общото между него и Пол Маккартни беше толкова, колкото между кралица Елизабет и кучето й. Може би трябваше да тръгне по стъпките на баща си и да влезе в търговския флот. И сега щеше да работи на приятен, тих и благословен, заради отсъствието на пътници, огромен танкер.

Той се усмихна разочаровано на себе си. Какво му ставаше? Беше още съвсем в началото на плаването, за да започнат да се въртят такива мисли в главата му.

Докато продължаваше назад към кърмата, той извади една радиостанция от калъфа й, нагласи я на корабните честоти и натисна бутона.

— Апартамент 1046 ли е?

— Да, сър. — Бостънският акцент на Кемпър проряза микрофона. — Господин Евъред. Джералд Евъред.

— Много добре. — Льосюр прибра радиостанцията. Той спря отвън пред вратата, прочисти гърлото си, оправи униформата, след което вдигна ръка и почука веднъж.

Вратата бързо се отвори от мъж, наближаващ петдесетте. Льосюр автоматично си отбеляза подробностите: шкембе, оредяваща коса, скъп костюм, каубойски ботуши. Той не изглеждаше да страда от морска болест, нито пък имаше вид на раздразнен. Изглеждаше уплашен.

— Господин Евъред? — обърна се той към мъжа. — Аз съм първият помощник. Разбрах, че сте искали да разговаряте с някого от командния състав?

— Влезте. — Евъред го побутна навътре, след което затвори вратата. Льосюр огледа каютата. Вратата на гардероба беше отворена и той видя закачените костюми и рокли. Върху пода на банята се виждаха разхвърляни хавлиени кърпи, което означаваше, че камериерката още не е идвала да почисти стаята. Странно, помисли си той — леглото беше перфектно оправено. Което на свой ред означаваше, че никой не е спал в него предишната нощ. На възглавницата лежеше каубойска шапка.

— Съпругата ми изчезна — каза Евъред; силният му тексаски акцент не изненада Льосюр.

— От колко време я няма?

— Не се прибра в каютата снощи. Искам корабът да се претърси.

Льосюр бързо изобрази на лицето си подходящото съчувствено изражение.

— Много съжалявам да чуя това, господин Евъред. Ще направим всичко, което можем. Ще разрешите ли да ви задам няколко въпроса?

Евъред поклати глава:

— Няма време за въпроси. Чаках прекалено дълго. Трябва да организирате претърсването.

— Господин Евъред, ще помогне извънредно много, ако мога да събера малко информация преди това. Моля ви, седнете.

Евъред се поколеба за момент. След това седна на края на леглото и забарабани с пръсти по коленете си.

Льосюр се отпусна в близкото кресло и извади бележник. Беше установил, че помага, ако си води бележки — изглежда това успокояваше хората.

— Името на съпругата ви?

— Чарлин.

— Кога я видяхте за последно?

— Около десет и половина миналата вечер. Може би единадесет.

— Къде?

— Тук, в нашата каюта.

— Тя излезе ли?

— Да. — Колебание.

— Накъде тръгна?

— Не мога да кажа точно.

— Не спомена ли, че иска да отиде да пазарува или да отиде в казиното, нещо такова?

Отново колебание.

— Ами, виждате ли… ние имахме малък спор.

Льосюр кимна. Ето какво беше.

— Случвало ли се е и преди, господин Евъред?

— Какво да се е случвало?

— Жена ви да излиза след спор?

Мъжът се засмя горчиво.

— По дяволите, да. Не се ли случва на всекиго?

На Льосюр не му се беше случвало, но реши да не го споменава.

— Случвало ли се е да не се прибира през цялата нощ?

— Не, никога. Винаги после се връщаше с подвита опашка. Точно затова ви се обадих. — Той избърса челото си с кърпичка. — И сега си мисля, че е по-добре веднага да се заемете с претърсване.

Льосюр знаеше, че трябва деликатно да отклони мислите на пасажера от претърсване. Факт беше, че „Британия“ бе прекалено голяма, за да бъде претърсена изцяло. А дори и да искаха да го направят, не разполагаха с необходимия човешки потенциал за това: пътниците нямаха представа колко малоброен е охранителният персонал на един океански лайнер.

— Извинете, че питам, господин Евъред — каза той колкото се може по-внимателно, — но вие и съпругата ви… в добри отношения ли бяхте?

— Какво общо има това с изчезването на жена ми, по дяволите? — избухна мъжът, като почти скочи от леглото.

— Трябва да обмислим всички възможности, господин Евъред. Тя може да си седи в някой от салоните сега, все още ядосана.

— Точно за това говоря — идете да я намерите!

— Ще го направим. Ще я потърсим първо по радиоуредбата. — Льосюр вече бе достатъчно наясно как стояха нещата. Двойката бе чукнала средна възраст, имаше проблеми в брака и бе предприела пътешествие с надежда за освежаване на чувствата. Може би съпругът бе хванат в изневяра с някоя колежка в кабинета си, или пък тя се бе изкушила от малко следобедно удоволствие със съсед. И така, бяха се отправили на романтичен океански воаяж да загладят нещата и вместо да открият магията, бяха стигнали до скандал насред Атлантика.

Евъред се намръщи отново.

— Беше само спор, нищо сериозно. Никога не е оставала навън цялата нощ. По дяволите, трябва да съберете хората си и да започнете…

— Господин Евъред — прекъсна го любезно Льосюр, — питам се дали бихте имали нещо против да ви кажа нещо? Да ви успокоя.

— Какво?

— Работил съм на борда на пътнически кораби години наред. През цялото време съм виждал такива неща. Двойките се карат, изневеряват си. Вашата съпруга не е единствената, която е излязла от къщи, господин Евъред. Това е „Британия“, най-големият пътнически кораб в океана. Има стотици, хиляди неща на борда, които могат да разсеят жена ви. Може би е в някое от казината — отворени са през цялата нощ, както знаете. Може да е в спа центъра. Или пък да пазарува. Може би е спряла някъде да си починат краката й, след което е заспала — има над двайсет салона на борда. А може би е срещнала някой познат; жена, или…

Льосюр остави гласа му да секне скромно, но нямаше съмнение, че намекът е ясен.

— Или какво? Да не би да намеквате, че жена ми е срещнала друг мъж? — Евъред стана от леглото, обхванат от тъжна ярост.

Льосюр стоеше и се усмихваше обезоръжаващо.

— Господин Евъред, не ме разбрахте. Определено не съм намеквал нищо подобно. Казвам ви просто, че съм виждал това да се случва стотици пъти преди, и че накрая нещата винаги се оправят. Винаги. Съпругата ви просто се забавлява навън. Ще излъчим няколко съобщения по радиоуредбата и ще я помолим да се свърже с нас или с вас. Гарантирам ви, че ще се върне. Ето какво: защо не поръчате закуска за двама, сервирана в апартамента? Обзалагам се на каквото искате, че ще се е прибрала още преди закуската да е пристигнала. Ще ви изпратя бутилка „Вьов Клико“, за наша сметка.

Евъред дишаше тежко, правеше опит да се контролира.

— Междувременно, имате ли снимка на съпругата си, която да ми заемете? Разполагаме с ваши снимки при качването, разбира се, но винаги е от полза да имаме повече от една. Ще я пусна сред охраната, така че да я разпознаят, ако я видят.

Евъред се завъртя и влезе в банята. Льосюр чу отваряне на цип, звук от ровене и тършуване. Минута по-късно Евъред влезе отново, със снимка в ръка.

— Няма защо да се безпокоите, господин Евъред. „Британия“ по всяка вероятност е едно от най-сигурните места в света.

Мъжът го погледна.

— Дано да сте прав.

Льосюр изобрази насилена усмивка.

— А сега поръчайте закуска за двама. И приятен ден! — Той излезе от каютата.

В коридора спря и погледна снимката. За негова изненада, откри, че госпожа Евъред е съвсем млада. Не чак скандално, разбира се, но никак не беше за изхвърляне: дванайсетина години по-млада от съпруга си, слаба и руса, облечена в бански костюм от две части. Сега той вече бе повече от сигурен какво се е случило: госпожата, ядосана, беше срещнала някого и беше преспала с него. Той поклати глава. Тези луксозни лайнери бяха като една огромна плаваща оргия. Понякога се случваше на хората, когато се намираха далеч от сушата — започваха да се държат като шайка сибарити. Ако господин Евъред знаеше кое е добро за него, щеше да излезе и да направи същото: на борда имаше предостатъчно богати вдовици…

Льосюр се ухили при тази мисъл. След това прибра снимката в джоба си. Щеше да я изпрати на охраната: в края на краищата Кемпър и момчетата му бяха любители на жените с пламенна външност и без всякакво съмнение щяха да оценят по достойнство красивите извивки на госпожа Евъред.