Серия
Пендъргаст (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wheel of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 31 гласа)

12.

Хуанита Сантамария избута камериерската си количка по елегантната, застлана със златисти килими Палуба 12; устните й бяха леко намръщени, очите й — заковани напред. Количката, натоварена с висока купчина чисти чаршафи и ароматни сапуни, изскърца, когато премина по плюшения мъх.

Като заобиколи ъгъла, тя видя да се приближава една пътничка: добре запазена жена около шейсетте с боядисана в теменужен цвят коса.

— Извинете, скъпа моя — обърна се тя към Хуанита. — Това ли е пътят към „СънСпа“?

— Да — отговори прислужничката.

— А, и още нещо. Бих искала да изпратя благодарствена бележка на капитана. Ще ми кажете ли пак какво беше името му?

— Да — отговори Хуанита, без да се спира.

Напред коридорът завършваше с обикновена кафява врата. Хуанита вкара количката в обслужващото помещение зад нея. От едната страна лежаха големи брезентови торби с мръсни покривки, заедно с купчини сиви пластмасови ванички, пълни с мръсни чинии от румсървиса — всички чакаха да бъдат пренесени към вътрешността на кораба. Отдясно се намираха служебните асансьори. Избутвайки количката към най-близкия, Хуанита протегна ръка и натисна долното копче.

Докато го правеше, пръстът й потрепери леко.

Вратата на асансьора изсъска и се отвори. Хуанита бутна вътре количката и се обърна да натисне копчето. Този път обаче се поколеба, гледайки втренчено таблото; лицето й беше бяло като вар. Стоя толкова дълго, че вратата се затвори и кабинката увисна в шахтата неподвижно, в очакване. Най-накрая — много бавно, сякаш зомбирана — жената натисна бутона за Палуба С. Кабината се заспуска надолу с бръмчене.

Главният десен коридор на Палуба C беше тесен, с нисък таван и задушен. Беше толкова претъпкан с хора, колкото Палуба 12 бе празна: помощник-келнери, прислужници, крупиета, камериерки, техници, стюарди, маникюристи, електротехници и тълпа от какви ли не други служители, които препускаха, стремящи се да изпълнят безбройните поръчки и задачи, които се изискваха, за да поддържат работата на един огромен океански лайнер. Хуанита избута количката си в приличната на суматоха в мравуняк блъсканица, и спря, оглеждайки се назад и напред като изгубена. Предизвика не един гневен поглед, докато се разминаваха: коридорът не беше широк и паркираната в средата количка бързо създаде задръстване.

— Хей! — Една мръсна жена, облечена в началническа униформа, изникна забързана. — Тук не се позволяват колички, веднага се изнасяй.

Хуанита се обърна с гръб към жената и не отвърна нищо. Началничката я хвана за рамото и я изви към себе си:

— Казах, вземай това нещо… — Разпознавайки Хуанита, тя млъкна.

— Сантамария? — изненадано рече тя. — Какво, по дяволите, правиш тук? Имаш още четири часа до края на смяната. Вдигай си задника и се отнасяй на Палуба 12.

Хуанита не каза нищо, дори не вдигна очи.

— Чу ли ме? Качвай се горе, преди да съм подала писмен рапорт и да са ти орязали дневната надница. Ти…

Жената спря. Нещо в празното изражение на камериерката, тъмните хлътнатини на очите й, я накара да млъкне.

Изоставяйки количката в средата на коридора, Хуанита мина покрай жената и си проправи несигурно път през тълпата. Началничката, уплашена, просто я гледаше как върви.

Каютата на Хуанита се намираше в тесен, потискащ лабиринт от каюти, близо до задната част на кораба. Въпреки, че турбината — дизелов агрегат — беше три палуби надолу, шумната вибрация и миризмата на гориво се носеха из въздуха като зараза. Когато наближи каютата, стъпките й станаха по-бавни. Разминаващите се с нея членове на екипажа се обръщаха да я погледнат, изненадани от разфокусирания й поглед и отнесеното, призрачно изражение.

Тя спря отвън пред вратата си и се поколеба. Мина една минута, после втора. Внезапно вратата се отвори отвътре и една тъмна, чернокоса жена понечи да излезе. Беше облечена в келнерската униформа за „Хайд Парк“, неофициалният ресторант на Палуба 7. При вида на Хуанита тя се дръпна назад.

— Хуанита, момиче! — възкликна тя с хаитянски акцент. — Стресна ме.

Хуанита отново не каза нищо. Взираше се покрай жената, сякаш онази не беше там.

— Хуанита, какво става? Гледаш така, сякаш си видяла призрак.

В този момент мехурът на Хуанита изпусна. Жълтите струи на урината потекоха надолу по краката й и се събраха в локвичка върху линолеума.

Жената в келнерската униформа отскочи.

— Хей!

Силният глас изглежда стресна Хуанита. Стъклените й очи се фокусираха. Те се завъртяха към жената в коридора. После много бавно се спуснаха по лицето й, по гърлото, където висеше един златен медальон на обикновена верижка. Той изобразяваше многоглава змия, отпусната под лъчите на стилизирано слънце.

Внезапно очите на Хуанита се разшириха. Като протегна напред ръце, сякаш да се предпази от нещо, тя залитна и се свлече в коридора. Устата й зейна, разкривайки обезпокоителна розова кухина.

В този момент тя започна да пищи.