Серия
Пендъргаст (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wheel of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 31 гласа)

5.

Джипът се появи, накланяйки се силно на завоя на хълма, задруса се през серия огромни, пълни с кал дупки и се спусна на един широк, мръсен път към град Кианг във влажна долина, недалеч от тибетско-китайската граница. Сив дъждец падаше от небето в плащаница от кафяв пушек, който бълваха група комини отвъд калната река. Двата бряга бяха осеяни с боклук.

Шофьорът на джипа отмина един претоварен камион, натискайки бясно клаксона. Сви покрай друг камион на една задънена улица, зави на няколко стъпки от ръба на крайпътната канара и започна да се спуска към града.

— Към железопътната гара — обърна се Пендъргаст към шофьора на мандарински.

Уей, уей, ксян ченг!

Джипът отмина пешеходци, колоездачи, мъж в каруца с два вола. Шофьорът със скърцане спря, докато навлизаха в трафика на кръговото движение, напредвайки сантиметър по сантиметър, като постоянно натискаше клаксона. Изгорели газове и истинска симфония от клаксони изпълваха въздуха. Чистачките на предното стъкло се движеха напред-назад, като нашарваха на черти мръсотията, която покриваше джипа, а анемичният дъжд успяваше единствено да я размаже.

След кръговото движение широкият булевард завърши до ниска циментова постройка. Шофьорът рязко спря пред нея:

— Пристигнахме.

Пендъргаст излезе и разтвори чадъра си. Въздухът миришеше на сяра и бензинови изпарения. Той влезе в сградата и си проправи път между тълпите от хора, които се блъскаха и викаха, помъкнали огромни сакове и кошове на колела. Някои носеха живи кокошки и патици с вързани крака, а един дори буташе едно будещо съжаление с мръсотията си прасе, вързано в стара количка за пазаруване.

В дъното на помещението навалицата се разреди и Пендъргаст откри онова, което търсеше: един мрачен коридор, който водеше към служебните кабинети. Той отмина полуспящия гард и бързо тръгна по дългия коридор, като гледаше имената върху вратите, край които минаваше. Най-накрая спря пред особено мръсна врата. Натисна бравата, оказа се отключена и той влезе вътре без да чука.

Един нисък и закръглен китайски чиновник седеше зад бюро, отрупано с папки. Отстрани стоеше очукан сервиз за чай, чашите бяха евтини и мръсни. Стаята миришеше на пържена храна и пикантен сос.

Мъжът скочи, ядосан от неканеното нахълтване.

— Кой сте вие? — извика той на лош английски.

Пендъргаст стоеше до вратата със скръстени пред гърдите ръце и презрителна усмивка на лицето.

— Какво искате? Ще извикам пазача. — Той посегна да вземе телефона, но Пендъргаст бързо се наведе и натисна слушалката обратно на мястото й.

Ва — каза Пендъргаст с нисък глас на мандарински. — Спрете.

Лицето на мъжа почервеня след тази поредна обида.

— Имам няколко въпроса, на които бих искал да ми се отговори — продължи Пендъргаст, все още използвайки хладен официален мандарински.

Ефектът върху служителя беше явен, лицето му изразяваше обида, объркване и опасение.

— Оскърбявате ме — извика той най-сетне на мандарински. — Нахълтвате в кабинета ми, дърпате телефона ми и отправяте изисквания! Кой сте вие, че си позволявате да влизате по подобен начин, държейки се като варварин?

— Ще бъдете ли така любезен да седнете, драги господине, да се успокоите и да слушате. В обратен случай… — Пендъргаст премина към оскърбителния разговорен — ще се окажете на следващия влак далеч от тук, преназначен на гранична станция високо в планината Канлун.

Лицето на мъжа се зачерви, но той не заговори. След малко седна сковано с ръце на бюрото и зачака.

Пендъргаст също седна. Извади навития свитък, който Тубтън му беше дал, и го разгъна пред чиновника. Мъжът го взе неохотно.

— Този човек е минал оттук преди два месеца. Казва се Джордан Амброуз. Носел е една дървена кутия, много стара. Подкупил те е, а ти в замяна си му дал разрешително за изнасяне на кутията. Бих искал да видя копие от това разрешително.

Настъпи дълга тишина. Тогава чиновникът остави рисунката на масата.

— Наистина не знам за какво говорите — каза той рязко. — Не вземам подкупи. Освен това през станцията минават много хора. Не бих могъл да си спомня.

Пендъргаст извади плоска бамбукова кутия от джоба си, отвори я и я обърна надолу, изсипвайки на масата в спретната купчинка новички банкноти от по сто юана. Мъжът впери очи в тях и преглътна.

— Трябва да си спомняте онзи мъж — каза Пендъргаст. — Кутията е била голяма — дълга метър и половина. Била е очевидно стара. Невъзможно е било господин Амброуз да я пренесе оттук или да я изнесе от страната без разрешително. Сега, любезни ми господине, имате избор: да прекрачите принципите си и да вземете подкупа, или да запазите принципите си и да свършите в планината Канлун. Както може би сте предположили от акцента ми и лекотата, с която говоря езика, въпреки, че съм чужденец, имам много важни връзки в Китай.

Чиновникът избърса ръцете си с кърпичка. После протегна едната си ръка, покривайки парите. Придърпа ги към себе си и те бързо изчезнаха в едно чекмедже. После той се изправи. Същото стори Пендъргаст и двамата си стиснаха ръцете и размениха любезни, официални приветствия, сякаш се срещаха за първи път.

Мъжът седна.

— Би ли желал господинът чай? — попита той.

Пендъргаст погледна към отвратителния чаен сервиз, после се усмихна.

— За мен ще е огромна чест, любезни господине.

Мъжът се провикна грубо към една задна стаичка и оттам се появи негов подчинен, който взе чаения сервиз. Пет минути по-късно той върна изпускащия пара чайник. Бюрократът напълни чашите.

— Спомням си мъжа, за когото говорите — каза той. — Нямаше виза за Китай. Носеше продълговата кутия. Искаше входна виза — която му беше необходима, за да напусне, а така също и разрешително за изнасяне. Дадох му и двете. Излезе му… много скъпо.

Чаят беше зелен и Пендъргаст се изненада от качеството му.

— Не говореше китайски, разбира се. Разказа ми напълно невероятна история за това как е преминал от Непал в Тибет.

— А кутията? Каза ли нещо за нея?

— Каза, че е антика, която купил в Тибет — знаете, онези мръсни тибетци продават собствените си деца за няколко юана. Тибетският автономен район е пълен със стари неща.

— Попитахте ли го какво има в нея?

— Каза, че е ритуален нож пур-бу. — Той затършува из едно чекмедже, прелисти някакви документи и извади разрешителното. После го побутна към Пендъргаст.

— Но кутията беше заключена и той отказа да я отвори — продължи служителят. — Това му костваше още доста пари, отказването на проверка на съдържанието. — Той се усмихна, разкривайки редица потъмнели от чая зъби.

— Какво според вас е имало вътре?

— Представа нямам. Хероин, валута, скъпоценни камъни? — Той разпери ръце.

Пендъргаст посочи разрешителното.

— Тук се казва, че щял да хване влака за Ченгду, а после самолет на „Чайна Еър“ за Бейджин, откъдето ще смени за полет към Рим. Това истина ли е?

— Да. Настоях да ми покаже билета си. Ако би тръгнал да напуска Китай по друг маршрут, би се изложил на опасността да бъде спрян. Разрешението е валидно само за Кианг — Ченгду — Бейджин — Рим. Така че съм сигурен, че си е заминал по този начин. Разбира се, след като пристигне в Рим… — Той отново разпери ръце.

Пендъргаст си записа информацията за пътуването.

— Как се държеше? Беше ли неспокоен?

Бюрократът помисли за миг.

— Не. Това беше много странно. Той изглеждаше… еуфоричен. Сърдечен. Почти сияещ.

Пендъргаст се изправи.

— Благодаря ви най-любезно за чая, ксиян ченг.

— И аз на вас, прелюбезни господине — каза чиновникът.

Час по-късно Пендъргаст се качи в първокласен вагон на трансграничния китайски Експресен влак към Ченгду.