Серия
Пендъргаст (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wheel of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 31 гласа)

36.

Свещеник Пол Битърман излезе от асансьора, олюля се и се облегна на блестящите хромови перила. „Британия“ беше попаднала в мъртво вълнение, но това бе само едната част от проблема; Битърман се бореше с комбинацията от прекомерно количество храна, поето на вечеря, и осемте чаши превъзходно шампанско.

Продължавайки да се държи за перилата, той огледа в двете посоки елегантния коридор на Палуба 9, примига и се опита да се ориентира. Вдигна ръка към устните си, за да потисне оригването с вкус на хайвер, трюфели, крем брюле и сухо шампанско. Почеса се лениво. Нещо не изглеждаше както трябва тук.

След минута-две разбра какво е. Вместо да вземе левия асансьор, както обикновено правеше, в алкохолната мъгла, обвила съзнанието му, кой знае защо се беше качил на десния и се бе озовал на обратната страна. Е, това можеше лесно да се оправи. Като си тананикаше под нос, той бръкна в джоба си за входната карта към апартамент 961. Пусна перилата и пое малко несигурно в посоката, която му се струваше правилната, но скоро откри, че номерата на стаите се увеличават в обратната посока.

Той спря; обърна се; този път се оригна без да си дава труд да закрива устата си с ръка и пое назад. Главата му наистина беше необикновено мътна и за да я проясни, се опита да възстанови серията от събития, които го бяха довели — за пръв път през петдесет и тригодишния му живот — до състояние, което се доближаваше до отравяне.

Всичко започна по-рано същия следобед. Беше усетил, че се разболява от морска болест още след събуждането си — не беше в състояние да хапне и троха — и никое от лекарствата, купени в корабната аптека, изглежда не помогна ни най-малко. Най-накрая беше отишъл в медицинския пункт, където лекарят му предписа пластир скополамин. Слагайки го зад ухото си според инструкциите, той се върна в каютата си да подремне.

Пол Битърман не знаеше дали защото беше прекарал ужасна нощ, или се дължеше на пластира, но усети, че му се доспива. Беше се събудил в девет и петнайсет тази вечер, освободен от чувството за гадене, сухотата в устата и в момента изпитваше нечовешки глад. Беше спал по време на обичайния си час за вечеря — осем часът, — но едно кратко позвъняване му осигури резервация за последното сервиране — в десет и половина — в „Кенсингтън Гардънс“.

„Кенсингтън Гардънс“ му допадна много. Беше по-модерен, по-младежки от старомодните ресторанти, в които се беше хранил, човек можеше да види там някои наистина възхитителни жени, а храната бе отлична. Изненадващо, но ресторантът не беше пълен — всъщност, бе полупразен. Изгладнял, той си поръча шатобриан за двама и унищожи цялата порция. Една бутилка шампанско бе достатъчна да утоли жаждата му, но любезният келнер побърза да го снабди с втора.

На масата до него се водеше някакъв странен разговор: разтревожени мъж и жена обсъждаха внезапната поява на труп. Явно бе проспал някакво важно събитие. Докато се движеше бавно и предпазливо по коридора на Палуба 9, той реши, че първото, което ще направи сутринта след събуждането си, ще е да разбере всичко докрай.

Но възникна друг проблем. Номерата на каютите сега нарастваха — 954, 956, но пък бяха само четни числа.

Той спря, хвана се отново за перилата и се опита да мисли. При това темпо май нямаше никога да открие номер 961. Разсмя се гласно. „Пол, стари приятелю, не си използваш мозъка.“ Беше излязъл от дясната страна на борда, а нечетните числа на каютите, каквато беше и неговата, се намираха отдясно. Как можа да забрави? Трябваше да намери напречен коридор. Тръгна отново, като се движеше на зигзаг, мъглата в мозъка му се уравновесяваше от възхитителното усещане за плуване в крайниците. Реши, че свещеник или не, трябва да пие по-често шампанско. Домашно производство, разбира се — беше спечелил това пътешествие в томбола на YMCA[1], иначе никога не би си позволил бутилка френско вино със скромната си заплата.

Напред и наляво се виждаше едно прекъсване в редицата от врати: входът към един от коридорите в мидела[2] Сигурно водеше към левия коридор и неговия апартамент. Той се препъна, докато минаваше през вратата.

Коридорът се състоеше от двойка асансьори срещу уютно фоайе с дъбови библиотечни шкафове и въртящи се столове. В този късен час мястото беше пусто. Битърман се поколеба, ноздрите му се разшириха. Във въздуха се долавяше миризма — напомняше миризма на дим. За миг чувството му на ленива еуфория избледня: беше внимавал достатъчно в инструкциите за сигурност, за да знае, че огънят е най-голямата опасност на един кораб. Но този мирис беше необичаен. Напомняше на тамян, или, по-точно на китайския тамян, който веднъж бе помирисал в един непалски ресторант в китайския квартал в Сан Франциско.

Още по-бавно сега, той прекоси фоайето към левия коридор отсреща. Тук беше много тихо, можеше да чуе дори боботенето на дизеловите двигатели, далече долу под краката си. Миризмата тук се усещаше по-силно — много по-силно. Странният мускусен аромат бе комбиниран с друг, по-дълбок и по-малко приятен мирис — мирис на плесенясала пръст, може би, заедно с нещо, което не можеше да определи. Той спря и се намръщи. После, хвърляйки поглед назад към фоайето, мина в левия коридор.

И спря, изтрезнял в миг от опиянението.

Точно пред него се намираше източникът на миризмата: тъмен облак дим, който блокираше пътя му напред. И все пак това не беше дим, какъвто бе виждал преди, странно непроницаем, с плътен, тъмен, сивкав цвят и ребреста повърхност, която му напомняше — по някакъв странен и неприятен начин — за ленени чаршафи.

Пол Битърман си пое дъх шумно. Нещо не беше наред тук — никак не беше наред.

Предполагаше се, че димът ще се носи из въздуха, ще се извива и ще се обръща, размивайки се до тънки струйки по края. Но този просто си стоеше тук, с големина на човек, странно зъл, сякаш опълчен срещу него. Беше толкова правилен и гладък, че изглеждаше твърд, като живо същество.

Той усети, че сърцето му започва да бие ускорено от страх. Дали си въобразяваше, или наистина плътният облак имаше формата на човек? Виждаха се израстъци, които изглеждаха като ръце; бъчвообразна глава с лице, странни крака, които се движеха, сякаш танцувайки… О, Господи, не приличаше на човек, а на зъл дух…

Точно в този момент нещото бавно протегна парцаливите си ръце и с ужасяваща решителност тръгна с вълнообразни движения право към него.

— Не! — изкрещя той. — НЕ! Махай се! Махай се!

Тези отчаяни крясъци бяха последвани от бързо отваряне на вратите на каютите от двете страни на коридора на Палуба 9. Настъпи кратка, наелектризирана тишина. После ахване; писъци; глухият звук от тяло, рухнало на килима; френетично захлопване на врати. Битърман не чу нищо от това. Цялото му внимание, всяка фибра от неговото същество бе прикована в уродливото нещо, което идваше все по-близо, още по-близо…

После всичко отмина.

Бележки

[1] Абревиатура на „Асоциация на младите християни“. — Б.пр.

[2] Средната част на кораба. — Б.пр.