Серия
Пендъргаст (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wheel of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 31 гласа)

2.

В един от отдалечените павилиони на манастира Гсалриг Чонг, Алойзиъс Пендъргаст си почиваше, седнал на пейка до Констанс Грийн. Редица каменни прозорци гледаше отвъд долината Льолунг към високите Хималайски върхове, оцветени в нежнорозово сияние. Отдолу се носеше слабото бучене на водопад в горната част на долината. Когато слънцето потъна зад хоризонта, една тръба дзунг издаде дълбок, протяжен звук, който отекна между проломите и върховете.

Бяха изтекли почти два месеца. Дойде юни, а заедно с него и пролетта в полите на Хималаите. Долината се раззелени, изпъстрена с полски цветя, а бодливите храсти на дивите рози отрупаха склоновете.

Двамата седяха мълчаливо. Оставаха още две седмици до края на престоя им.

Тръбата отново прокънтя, когато яркото зарево се стопи върху великия триумвират — Даулагири, Анапурна и Манаслу — три от десетте най-високи върхове на света. Здрачът настъпи внезапно, нахлувайки в долината като разлив на тъмна вода.

Пендъргаст се раздвижи.

— Учението ти върви добре. Изключително добре. Абатът е доволен.

— Да. — Гласът й беше слаб, почти незаинтересован. Той сложи ръка върху нейните — докосването му беше леко и въздушно като листо.

— Не сме говорили за това преди, но исках да попитам дали… всичко е минало добре в клиника „Фийвършам“. Дали не е имало усложнения по… ъ-ъ-ъ… по процедурата. — Пендъргаст изглеждаше неестествено стеснителен и загубил дар слово.

Погледът на Констанс остана насочен далече към студените снежни върхове.

Пендъргаст се поколеба.

— Искаше ми се да ми беше позволила да съм с теб.

Тя наведе глава, като продължаваше да мълчи.

— Констанс, тревожа се много за теб. Може би не съм се изразявал достатъчно ясно по този въпрос преди. Ако е така, се извинявам.

Констанс наведе главата си още по-надолу, лицето й се покри с червенина.

— Благодаря. — Безразличието изчезна от гласа й, заменено от леко треперене, причинено от прилив на чувства. Тя се изправи рязко, като гледаше настрани.

Пендъргаст също стана.

— Извини ме, Алойзиъс, но чувствам необходимост да остана за известно време сама.

— Разбира се. — Той видя тънката й фигура да се отдалечава, докато най-накрая изчезна като дух в каменните коридори на манастира. После обърна поглед към планинския пейзаж отвъд прозореца дълбоко замислен.

Когато тъмнината изпълни павилиона, звуците на тромпета дзунг спряха, последната нота увисна като умиращо ехо сред върховете за няколко дълги секунди. Всичко бе тихо, сякаш идването на нощта бе донесло със себе си някакъв застой. В този момент една фигура се материализира в мастилените сенки в долната част на павилиона: стар монах в шафранова роба. Той със съсухрена ръка направи на Пендъргаст жест, използвайки странното тибетско поклащане на китката, което означаваше „ела“.

Пендъргаст тръгна бавно към монаха. Мъжът се обърна и се затътри в тъмното.

Агентът го последва заинтригуван. Тръгнаха в неочаквана посока, по мрачни коридори към килията, която обитаваше прочутият отшелник: монах, който доброволно бе позволил да го затворят в стая с размери, достатъчни само за човек, който седи и медитира, зазидан за цял живот, хранен веднъж дневно с хляб и вода, което се осъществяваше с преместването на една-единствена хлабава тухла.

Старият монах спря пред килията, която не бе нищо повече от безлична тъмна стена. Старите й камъни бяха излъскани от хилядите ръце на хора, дошли да молят за мъдър съвет. Твърдеше се, че е бил зазидан на двайсет години. Сега наближаваше почти сто, оракул, прочут с уникалния си дар за пророкуване.

Монахът почука по камъка два пъти с нокът. Чакаха. След минута единствената хлабава тухла във фасадата започна да се мести съвсем бавно, като стържеше по пантата едва чуто. През отвора се появи една сбръчкана ръка, бяла като сняг, по която прозираха тънки сини вени. Тя бутна камъка настрани, разкривайки малък отвор.

Монахът се наведе към дупката и промърмори нещо с тих глас. После се извърна да чуе. Минутите минаваха, Пендъргаст долавяше съвсем лек шепот отвътре. Монахът се изправи, явно удовлетворен и направи жест на Пендъргаст да дойде по-близо. Агентът се подчини, гледайки как камъкът се хлъзга до първоначалното си положение, воден от невидима ръка.

Внезапно един дълбок, стържещ звук дойде от вътрешността на скалата, близо до каменната килия и в нея се отвори цепнатина. Тя се увеличи и се превърна в каменна врата, която изскърца, отворена от невидим механизъм. Отвътре се разнесе странен, непознат мирис, напомнящ тамян. Монахът протегна ръка и направи жест на Пендъргаст да влезе, и когато агентът прекрачи прага, вратата се затвори. Монахът не го бе последвал — Пендъргаст беше сам.

От мрака се появи друг монах, който държеше топяща се свещ. През изминалите седем седмици в Гсалриг Чонг, както и при предишните си посещения, Пендъргаст беше научил лицата на всичките монаси — но този бе нов. Той осъзна, че току-що е въведен във вътрешния манастир, за който се шепнеше, но не беше потвърдено, че съществува — скритата Светая Светих. Подобен достъп — какъвто той бе разбрал, че е абсолютно забранен — беше както изглежда покровителстван от зазидания отшелник. Това бе манастир в манастира, в който половин дузина монаси отшелници прекарваха целия си живот в дълбока медитация и непрекъснато духовно обучение, без да видят външния свят или дори да влязат в директен контакт с монасите от външния манастир, охранявани от невидимия отшелник. Те до такава степен се бяха отказали от света, беше чул веднъж Пендъргаст да се говори, че ако светлината на слънцето падне върху кожата им, щеше да ги убие.

Той последва странния монах по тесния коридор, водещ в най-дълбоките части на манастирския комплекс. Пътят стана по-неравен и той осъзна, че това са тунели, издълбани в самата скала: тунели, които бяха измазани и изрисувани преди хиляда години; рисунките им сега бяха почти заличени от пушека, влагата и времето. Последва завой, после още един, минаха покрай малки каменни килии с Буди или картини танка, осветени от свещи и пропити от тамян. Не се разминаха с никого, не видяха никого — лабиринтът от помещения без прозорци и тунелите изглеждаха празни, влажни и изоставени.

Накрая на това почти безкрайно пътуване стигнаха до друга врата, окована в ленти от намаслено желязо, занитени в дебелите дъски. Монахът извади ключ и с известно усилие вратата бе отключена и отворена.

Стаята отвъд бе малка и тъмна, осветена от единствена маслена лампа. Стените бяха облицовани с древно, ръчно изтъркано дърво, педантично инкрустирано. Във въздуха се виеше благовонен дим, остър и смолист. Мина известно време, преди очите на Пендъргаст да се приспособят към изключителния факт, че стаята е натъпкана със съкровища. Пред отсрещната стена стояха дузина ковчези от тежко щамповано злато с плътно затворени капаци; до тях се мъдреха купчини кожени торби, някои от които прогнили и съдрани, с разсипано на пода съдържание от тежки златни монети — всички златни английски лири и гръцки статери[1]. Около тях бяха подредени малки дървени буренца с издути дъги, разсипали самородни и шлифовани рубини, смарагди, сапфири, диаманти, тюркоази, турмалин и оливин. Други пък изглежда бяха пълни с малки златни кюлчета и овални японски кобани.[2]

Стената отдясно бе приютила друг тип съкровище: средновековни обои и тръби, изработени от ебонит, слонова кост и злато и инкрустирани със скъпоценни камъни; ритуални камбани дорже, камбанки от сребро и кехлибар. По-нататък имаше група златни и сребърни статуи, едната украсена със стотици звездни сапфири; до тях, сгушени в дървени кошове и слама, той различи полупрозрачни купи, фигурки и гравирани таблички от най-фин нефрит.

И вляво, непосредствено до него, най-великото от всички съкровища: малки боксове, натъпкани с прашни свитъци, навити на рула танки и снопове пергамент и оризова хартия, превързани с копринени шнурове.

Толкова поразителна бе гледката на съкровището, че на Пендъргаст му отне време, за да осъзнае, че в близкия ъгъл седи на възглавница едно човешко същество в поза лотос.

Монахът, който го бе довел, сега се поклони със събрани пред гърдите ръце и се оттегли; желязната врата издрънча след него при завъртането на ключа.

— Заповядайте, седнете — произнесе той на английски.

Пендъргаст се поклони и седна.

— Във висша степен удивителна стая — каза той. След кратка пауза добави: — И удивителен във висша степен тамян.

— Ние сме пазителите на манастирските съкровища — златото, среброто и всички други преходни неща, които светът счита за богатство. — Мъжът говореше на добре обмислен и елегантен английски с оксбриджски акцент. — Ние също така сме домакини на библиотеката и религиозните картини. „Тамянът“, който усетихте, е смолата на растението дорцан-кинг — гори се постоянно, за да държи червеите в дупките им — ненаситните дървояди, характерни за високите Хималаи, които се опитват да унищожат всичко, направено от дърво, хартия или коприна в тази стая.

Пендъргаст кимна, възползвайки се от възможността да разгледа монаха по-отблизо. Беше стар, но жилав и в удивителна физическа форма. Одеждата му в червено и шафрановожълто бе намотана стегнато, а главата му бе обръсната. Краката му бяха боси и почти черни от мръсотия. Очите блестяха върху гладко, неостаряващо лице, което излъчваше интелигентност и вглъбено спокойствие.

— Сигурно се питате кой съм и защо съм ви поканил да дойдете — каза монахът. — Аз съм Тубтън. Добре дошъл, мистър Пендъргаст.

— Лама Тубтън?

— Ние, които сме във вътрешния манастир, нямаме титли, които да ни отличават. — Монахът се наклони към него, вглеждайки се отблизо в лицето му. — Разбрах, че в живота работата ви е да… не съм сигурен как до го преведа — да се ровите в делата на другите, да оправяте онова, което е било сбъркано? Да разрешавате загадки, да хвърляте светлина върху мистерии и мрак?

— Никога не съм чувал да я определят точно по този начин. Но да, вие сте прав.

Монахът се дръпна обратно, с израз на явно облекчение върху лицето.

— Това е добре. Страхувах се, че може да съм сбъркал. — Гласът му спадна почти до шепот. — Защото тук има една загадка.

Настъпи дълга тишина. След малко Пендъргаст се обади:

— Продължете.

— Старейшината не може да обсъжда този проблем директно. Ето защо ме помолиха да го сторя аз. Макар да мисля, че ситуацията е ужасна, установявам, че… ми е трудно да говоря за това.

— Всички вие бяхте толкова любезни към мен и повереницата ми — каза Пендъргаст. — Радвам се на възможността да направя нещо за вас в отплата — стига да мога.

— Благодаря. Историята, която ще ви разкажа, включва някои подробности от секретно естество.

— Можете да разчитате на дискретността ми.

— Първо ще ви разкажа малко за себе си. Роден съм в отдалечено село край езерото Маносауар в западен Тибет. Бях единствено дете и родителите ми са били убити в лавина, преди първия ми рожден ден. Двама английски естествоизпитатели — съпрузи, — правейки обширно проучване на Манджурия, Непал и Тибет — изпитали жал към такова малко сираче и неофициално ме осиновили. Десет години останах с тях, докато те пътуваха през пустошта, наблюдаваха, скицираха и си водеха бележки. Тогава една нощ скитаща шайка войници дойде до палатката ни. Застреляха жената и мъжа и изгориха всичкото им имущество. Аз единствен се спасих.

— Да загубя два пъти родители — можете да си представите чувствата ми. Самотното ми скитане ме доведе тук, в Гсалриг Чонг. След време дадох обет и влязох във вътрешния манастир. Ние посвещаваме живота си на крайно сурова ментална и физическа подготовка. Занимаваме се с най-отвлечените и най-мистериозни аспекти на съществуването. По време на обучението си в Чонг Ран ти си се докоснал до някои от истините, чрез които достигаме до безкрайно по-големи дълбини.

Пендъргаст наведе глава.

— Тук, във вътрешния манастир, ние сме откъснати от всичко съществуващо. Не ни се разрешава да поглеждаме външния свят, да виждаме небето, да дишаме чист въздух. Всичко е фокусирано върху обръщането навътре. Трудно е да се направи такава голяма жертва, дори за тибетски монах, и точно затова сме само шестима. Охранявани сме от отшелника, който не позволява да говорим с човешко същество отвън, но аз наруших този свещен обет, за да говоря с вас сега. Само това трябва да е достатъчно, за да ви покаже сериозността на положението.

— Разбирам — кимна Пендъргаст.

— Имаме определени задължения като монаси във вътрешния храм. В допълнение към това да сме пазители на манастирската библиотека, реликвите и съкровището, ние сме също така пазители на… Агозиена.

— Агозиена?

— Най-важният предмет в манастира, а може би и в цял Тибет. Съхранява се в заключена гробница над този ъгъл. — Той посочи към издълбана в камъка ниша с тежка желязна врата, която зееше открехната. — Всичките шестима монаси тук веднъж годишно изпълняват определени ритуали за защита на гробницата на Агозиена. Когато изпълнихме този дълг през май, няколко дни преди да пристигнете, открихме, че Агозиенът вече не е на мястото си.

— Откраднали са го?

Монахът кимна.

— Кой има ключ?

— Аз. Единствено аз.

— И гробницата е била заключена?

— Да. Нека ви уверя, господин Пендъргаст, че е напълно невъзможно някой от монасите ни да извърши това престъпление.

— Извинете ме, ако съм скептичен по отношение на твърдението ви.

— Скептицизмът е полезен. — Той го произнесе с особена енергия и Пендъргаст не отговори. — Агозиенът не е вече в манастира. Ако беше, би трябвало да знаем.

— Как?

— За това не бива да се говори. Моля ви, повярвайте ми, господин Пендъргаст — ние щяхме да знаем. Никой от монасите тук не е отнесъл предмета в собствената си килия.

— Може ли да погледна?

Мъжът кимна.

Пендъргаст се изправи, извади малко фенерче от джоба си, отиде до гробницата и се взря в кръглата ключалка на бравата. След малко той я изследва с увеличително стъкло.

— Бравата е била разбита — каза той и се изправи.

— Извинете. Разбита?

— Отворена без помощта на ключ. — Той погледна монаха. — Насилена всъщност, ако се съди по вида й. Казвате, че никой от монасите не би могъл да го открадне. Имало ли е други посетители в манастира?

— Да — каза монахът със следа от усмивка. — Всъщност, знаем кой го е откраднал.

— О? — възкликна Пендъргаст. — Това прави нещата много по-прости. — Разкажете ми.

— В началото на месец май при нас дойде млад мъж — алпинист. Неговото пристигане беше странно. Дойде от изток — от планините по Непалската граница. Беше почти мъртъв, намираше се в душевна и физическа криза. Беше професионален алпинист, единственият оцелял от експедиция към неизкачваната западна страна на Даулагири. Лавина помела всички останали, но него пощадила. Принудил се да прекоси и да се спусне по северната страна и оттам преминал през Тибетската граница нелегално не по своя вина. Отнело му три седмици вървене и най-накрая, изпълзявайки през ледници и долини, стигнал до нас. Беше на ръба на смъртта. Грижихме се за него, докато оздравя. Американец е — казва се Джордан Амброуз.

— При вас ли учеше?

— Прояви малък интерес към Чонг Ран. Беше странно — определено притежаваше силата на желанието и активността на ума, за да успее, може би в степента, в която всеки западняк, който сме виждали… освен жената. Констанс.

Пендъргаст кимна.

— Откъде знаете, че е бил той?

Монахът не отговори направо.

— Бихме желали да го проследите, да намерите Агозиена и да го върнете обратно в манастира.

Пендъргаст отново кимна.

— Този Джордан Амброуз… как изглеждаше той?

Монахът бръкна в робата си и извади малък, навит на руло пергамент. Развърза връзките, с които беше вързан и го разгъна.

— Нашият художник на танка направи негов портрет по моя молба.

Пендъргаст взе свитъка и го разгледа. Той показваше млад, силен и красив мъж към трийсетте, с дълга руса коса и сини очи; лицето му изразяваше физическа решимост, морална небрежност и висока интелигентност. Беше забележителен портрет, сякаш уловил както външния, така и вътрешния облик на личността.

— Това ще е много полезно — каза Пендъргаст като го завърза отново и го пъхна в джоба си.

— Нуждаете ли се от повече информация, за да намерите Агозиена? — попита монахът.

— Да. Кажете ми какво точно означава Агозиен.

Промяната, която настъпи у монаха, беше поразителна. Лицето му придоби внимателен, почти уплашен израз.

— Не мога — отвърна той с разтреперан глас толкова тихо, че едва се чуваше.

— Неизбежно е. Ако трябва да ви върна това нещо, необходимо е да знам какво представлява.

— Не ме разбрахте. Не мога да ви кажа, защото ние не знаем какво е.

Пендъргаст се намръщи.

— Как е възможно?

— Агозиенът е бил запечатан в дървена кутия още преди да бъде получен за съхранение от нашия манастир преди хиляда години. Никога не сме я отваряли — това е строго забранено. Кутията се е предавала от Ринпоче на Ринпоче винаги запечатана.

— Що за кутия е?

Монахът показа с ръце размерите — приблизително петнайсет на петнайсет на сто и двайсет сантиметра.

— Необикновена форма. Какво според вас може да се сложи в кутия с такава форма?

— Вероятно нещо дълго и тънко. Жезъл или меч. Свитък или навита на руло картина. Серия печати може би, или въжета със свещени възли.

— А какво означава това име: Агозиен?

Монахът се поколеба:

— Мрак.

— Защо отварянето на кутията е било забранено?

— Основателят на манастира, първият Раланг Ринпоче, я получил от един свят човек от изток, от Индия. Светият човек бил изгравирал отстрани на кутията текст, който съдържа предупреждението. Имам тук копие от текста, което ще преведа. — Той извади малък свитък, изписан с тибетски букви, отдалечи го с треперещи ръце от очите си и издекламира:

За да не освободиш дхармата,

нечистата сила на злото и болката,

и мрака около колелото на мрака,

Агозиена не бива да отваряш.

— „Дхармата“ — каза Пендъргаст — се отнася до учението на Буда, нали?

— В този контекст предполага нещо дори по-голямо — целия свят.

— Неясно и тревожно.

— Точно толкова енигматично е и на тибетски. Но използваните думи са много силни. Предупреждението е сериозно, господин Пендъргаст — много сериозно.

Пендъргаст се замисли над думите му.

— Как би могъл един външен човек да разполага с достатъчно информация за тази кутия, за да я открадне? Прекарах преди време цяла година тук и никога не съм чувал за нея.

— Това е голяма загадка. Със сигурност никой от монасите ни не е казал и дума. Страхопочитанието ни пред този предмет е огромно и никога не говорим за него, дори помежду си.

— Този човек, Амброуз, е могъл да загребе скъпоценности на стойност милиони долари само с едната си ръка. Всеки обикновен крадец щеше да вземе първо златото и бижутата.

— Може би — рече монахът след известно мълчание — той не е обикновен крадец. Злато, скъпоценности… Вие говорите за земни богатства. Преходни съкровища. Агозиенът…

— Да? — подкани го Пендъргаст.

Но старият свещеник просто разпери ръце и отвърна на погледа му с трескави очи.

Бележки

[1] Старинна гръцка монета. — Б.пр.

[2] Стара монета от периода Едо във феодална Япония. — Б.пр.