Серия
Пендъргаст (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wheel of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 31 гласа)

14.

Констанс Грийн се носеше по широкия пасаж с бутици и скъпи магазини на Палуба 6, позната като „Сейнт Джеймс“. Въпреки, че беше минало полунощ, „Британия“ не даваше знак, че се готви за сън: красиво облечени двойки се разхождаха, гледаха витрините или си приказваха тихо. Големи вази със свежи цветя украсяваха пасажа от двете страни и можеше да се чуе как един струнен квартет скрибуцаше ерудирано над бърборенето и смеха.

Констанс се движеше бавно, отмина един винен бар, бижутерия и картинна галерия, пълна с изключителни оригинали, подписани от Миро, Клее и Дали на астрономически цени. Вътре във входа една старица в инвалидна количка се караше на млада руса жена, като я блъскаше. Нещо в младата жена накара Констанс да спре: сведените очи и отнесеното изражение на момичето, загатващи за някаква скрита печал, биха могли да бъдат нейните.

Покрай аркадата на „Сейнт Джеймс“ редица богато украсени двойни врати бяха отворили към „Гранд Атриум“: обширно осем етажно пространство в сърцето на кораба. Констанс пристъпи към перилата, поглеждайки първо нагоре, после надолу. Беше забележителна гледка от амфитеатрални балкони и искрящи полилеи, и безбройни редици лампи, открити асансьори от цветно стъкло и кристал. Отдолу, в ресторанта „Кингс Армс“ на Палуба 2, групи хора вечеряха. Келнери и сомелиери се носеха между тях, един сервираше плато, натоварено с деликатеси, друг се навеждаше загрижено над някой от гостите, за да чуе по-добре изискването му. Редиците балкони на Палуби 3 и 4, издигащи се над Атриума, бяха изпълнени с допълнителни маси. Подрънкването на сребърна посуда, жуженето на разговорите, отливът и приливът на музика, всичко се изкачваше нагоре към ушите на Констанс.

Беше парникова атмосфера на лукс и привилегированост, огромен плаващ град дворец, най-големият, който светът някога е виждал. Констанс продължи да стои напълно неподвижна. В действителност според нея имаше нещо отблъскващо в цялото това отчаяно преследване на забавления. Колко различна беше тази неистова активност, това вулгарно разхищение и обезпокоителна привързаност към нещата от света, от нейния живот в манастира. Тя закопня да се върне.

„Бъди в света, но не от него.“

Отдалечавайки се от перилата, тя се качи на близкия асансьор и натисна копчето за Палуба 12. Тази палуба бе почти изцяло предвидена за настаняване на пасажери; макар и олицетворение на елегантността, с дебелите си ориенталски килими и маслени платна в позлатени рамки, атмосферата тук беше много по-спокойна. Тя направи няколко крачки. Пред нея коридорът завършваше с деветдесетградусов завой наляво. Право напред беше вратата на нейния апартамент, „Тюдор“, разположен в задната част на кораба. Констанс започна да търси магнитната си карта, за да влезе, но изведнъж замръзна.

Вратата на апартамента беше отворена.

Сърцето й започна да бие толкова лудо, сякаш бе очаквало да се случи точно нещо такова. Настойникът й никога не проявяваше такава небрежност — трябва да беше някой друг. „Не може да е той“, помисли си тя. „Не е възможно. Видях го да пада. Видях го да умира.“ Част от нея знаеше, че страховете й са ирационални. И въпреки това не успяваше да успокои внезапното препускане на сърцето си.

Тя бръкна в чантата си, извади тънка кутия, отвори я и измъкна един блестящ скалпел от плюшеното му гнездо. Скалпелът, който той й беше дал.

С насочено напред острие пристъпи тихо в каютата. Главният салон на апартамента имаше овална форма и завършваше с голям двуетажен прозорец от дебело стъкло, обърнат към черния Атлантик, който бушуваше далеч долу. Една врата вляво водеше към удобен килер, друга, отдясно, отвеждаше в помещението, което тя и Алойзиъс използваха като кабинет. Стаята беше осветена от мътната светлина на автоматично включващите се лампи при отваряне на вратата. Отвъд можеше да се види лунната светлина, която рисуваше блестяща пътека по океана, хвърляйки призрачни съкровища в дирята, оставена от кораба. Тя осветяваше диван, два въртящи се стола, кът за хранене и малко пиано. Двойни стълби се виеха нагоре отдясно и отляво на стените. Лявата водеше в спалнята на Пендъргаст; дясната — в спалнята на Констанс. Като направи една безшумна стъпка напред, тя протегна шия и погледна нагоре.

Вратата към нейната спалня бе открехната. Бледа жълта светлина струеше отвътре.

Стисна ножа. После бавно и в пълна тишина прекоси стаята и започна да се изкачва по стъпалата.

По време на цялата вечер грохотът на морето непрекъснато се усилваше. Бавното люлеене на кораба, доскоро едва доловимо, бе станало явно. Отгоре и далеч отпред идваше дългият и печален вой на корабната сирена. Плъзгайки ръка по перилата, Констанс правеше бавни и предпазливи стъпки.

Изкачи се до площадката и пристъпи към вратата. Отвътре не се долавяше никакъв звук. Тя спря. След това силно блъсна навътре вратата и влетя вътре.

Последва изненадан вик. Констанс се завъртя по посока на звука, с протегнат напред нож.

Беше стюардесата на каютата, тъмнокосата жена, която й се беше представила по-рано. Стоеше до библиотечните рафтове, очевидно погълната от книгата, която току-що изпусна от изненада. Сега тя гледаше Констанс със смесица от шок, тревога и страх. Очите й бяха приковани в блестящия скалпел.

— Какво правите тук? — попита Констанс.

Шокираното изражение бавно започна да напуска лицето на жената.

— Съжалявам, госпожице. Извинете, току-що дойдох да оправя леглата… — започна тя с дълбокия си източноевропейски акцент. Продължаваше да гледа втренчено скалпела с разкривено от страх лице.

Констанс прибра скалпела в калъфа му и го върна в чантата си. След това се пресегна към седящия наблизо телефон, за да се обади на охраната.

Не! — извика жената. — Моля ви. Те няма да ме вземат следващия път, ще ме оставят в Ню Йорк и няма да мога да се върна у дома.

Констанс се поколеба с ръка на слушалката. Гледаше изпитателно жената.

— Толкова съжалявам — продължи тя. — Дойдох да оправя леглата и да сложа шоколад под възглавницата. И тогава видях… видях… — Тя посочи към книгата, която бе изпуснала.

Констанс я погледна. За своя огромна изненада видя, че това бе тънкото томче, озаглавено „Стихотворения от Ахматова“.

Констанс не беше много сигурна защо я е взела със себе си. Историята на книгата — и посвещението й — бяха за нея прекалено болезнени. Сега й беше трудно дори да я гледа. Може би я носеше както грешница — бодлива плащаница, надявайки се да изкупи неправилната си преценка чрез болка.

— Обичате Ахматова? — попита тя.

Жената кимна.

— Когато дойдох тук, не можех да взема книги. Липсваха ми. И сега, докато оправях леглото ви, забелязах… томчето. — Тя преглътна.

Констанс продължаваше да я гледа несигурно.

— Запалих тържествени свещи — започна тя да цитира Ахматова, — в светлина да искри тази вечер.

Без да отмества очите си от Констанс, жената продължи:

— И с тебе, при мен не дошлият, срещам Нова година аз.[1]

Констанс се дръпна от телефона.

— У дома, в Беларус, преподавах поезията на Ахматова — каза жената.

— В гимназията?

Жената поклати глава.

— В университета. В Русия, разбира се.

— Вие сте професор? — изненада се Констанс.

— Бях. Загубих работата си — както мнозина други.

— И сега работите на борда… като прислужница?

Жената се усмихна тъжно.

— Същото се е случило на повечето от нас тук. Загубили са работата си.

— А семейството ви?

— Родителите ми имаха стопанство, но беше взето от правителството заради радиоактивното замърсяване. От Чернобил. Облакът се разнесъл на запад, нали разбирате. Десет години преподавах руска литература в университета. И после останах без работа. По-късно чух, че търсят работници за големи кораби. И дойдох да работя тук, изпращам пари вкъщи. — Тя горчиво поклати глава.

Констанс седна на един близък стол.

— Как се казвате?

— Мария Казулин.

— Мария, искам да забравя това нарушаване на личното пространство. Но в замяна бих ви помолила за помощ.

Изражението на жената стана предпазливо.

— Как аз бих могла да ви помогна?

— Бих искала да мога да слизам на долните палуби от време на време, да разговарям с работниците, със стюардите, с различни членове на екипажа. Да задам някои въпроси. Бихте могли да ме представите, да гарантирате за мен.

— Въпроси? — жената застана нащрек. — Работите за корабната компания?

Констанс поклати глава.

— Не. Имам свои причини, лични причини. Нищо, което да е свързано с компанията или с кораба. Извинете ме, че не съм по-конкретна по въпроса.

Мария Казулин изглежда се поуспокои, но не каза нищо.

— Това може да ми докара неприятности.

— Ще съм много дискретна. Само искам да общувам, да задам няколко въпроса.

— Какви въпроси?

— За живота на борда на кораба, за някои необичайни постъпки, клюки за пътниците. И дали в нечия каюта няма някаква по-особена вещ.

— Пътниците? Не мисля, че това е добра идея.

Констанс се поколеба.

— Госпожо Казулин, ще ви кажа за какво става дума, ако обещаете да не говорите с никого за това.

След кратко колебание, прислужницата кимна.

— Търся нещо, скрито на борда на кораба. Един предмет, свещен и много рядък. Надявах се да поговоря с обслужващия персонал, за да разбера дали някой е виждал нещо подобно в нечия каюта.

— А този предмет, който споменахте… Какъв е той?

Констанс направи пауза.

— Дълга, тясна кутия, изработена от дърво, много стара, със странни надписи по нея.

Мария помисли за момент. След това се изправи.

— Ще ви помогна. — Усмихна се, лицето й издаваше въодушевление. — Ужасно е да се работи на круизен кораб. Но това прави нещата по-интересни. И е за добра кауза.

Констанс й подаде ръка и тя я пое.

— Ще ви донеса униформа като моята — каза Мария и размаха ръка. — Не бива да ви виждат долу облечена като пътничка.

— Благодаря ви. Как да се свържа с вас?

— Аз ще ви потърся — каза Мария. Наведе се, взе книгата и я подаде на Констанс. — Лека нощ, госпожице.

Констанс задържа ръката й за миг и я притисна към книгата.

— Вземете я. И моля ви, не ме наричайте „госпожица“. Името ми е Констанс.

С кратка усмивка Мария отиде до вратата и излезе.

Бележки

[1] Цитат от „Поема без герой“ от А. Ахматова. — Б.пр.