Серия
Пендъргаст (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wheel of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 31 гласа)

57.

Капитан Каръл Мейсън стоеше на мостика и гледаше трийсет и две инчовия плазмен екран на системата за GPS. Истинско чудо на електронното инженерство, помисли си тя, — технология, която виртуално интерпретираше остарелите умения, математиката, опита и дълбоката интуиция, които се изискват за управление и навигация. С този прибор едно умно дванайсетгодишно момче можеше практически да навигира „Британия“: използвайки тази голяма картинна електронна карта с малкото корабче върху нея, линията, очертана напред, показваше курса на кораба, на всеки десет минути се даваше приблизителното му местоположение в перспектива, заедно с контролните пунктове при всяка промяна в курса.

Тя погледна автопилота. Друго чудо; той постоянно следеше корабната скорост през водата, скоростта спрямо дъното, оборотите на двигателите, изходната мощност, положението на перото на руля и правеше безброй настройки, толкова фини, че не можеха да бъдат доловени дори от най-добрите моряци на борда. Автопилотът държеше кораба на курс и скорост по-добре и от най-опитния капитан, като същевременно пестеше гориво — поради което корабният устав диктуваше автопилотът да бъде използван навсякъде, освен в затворено море или крайбрежни води.

Преди десет години мостикът на кораб като този би изисквал присъствието на минимум трима високо подготвени офицери; сега беше нужен само един… и през повечето време не се налагаше тя да прави нищо.

Мейсън насочи вниманието си към навигационната маса на Льосюр, с хартиените карти, успоредни линии, компаси, моливи и маркери и кутията, където беше секстантът. Мъртви инструменти, мъртви умения.

Тя заобиколи таблото и се върна на румпела, отпускайки ръка върху елегантния махагонов щурвал. Беше тук единствено за шоуто. От дясната му страна се намираше панелът на кормчията, където се извършваше истинската работа по управлението: шест малки лоста, манипулирани с докосване на един пръст, които контролираха двата фиксирани и двата ротационни двигателя и клапаните за горивото. Със своите въртящи се на 360 градуса електродвигатели на кърмата, корабът беше толкова маневрен, че можеше да влезе в док без да е нужно да бъде влачен на буксир.

Тя плъзна ръка по гладкия лак на щурвала и вдигна очи към стената от сиви прозорци отпред. След засилването на вятъра дъждът беше отслабнал и сега можеше да види очертанията на носа, потръпващ във високите вълни, огромното изригване на пръски и летяща пяна, които заливаха палубата на бака в бяло.

Тя усети някакъв мир, абсолютна празнота, чувство, което никога не бе изпитвала преди. По-голямата част от живота й беше преминала в самоосъждане, чувства на неудовлетвореност, съмнения, гняв и самонадеяна амбиция. Сега всичко това изчезна като с магическа пръчка. Вземането на решение никога не е било толкова просто и след това ги нямаше онези агонизиращи съмнения, които бяха съпътствали цялата й кариера. Беше взела решение да разбие този кораб; беше го направила хладнокръвно и без емоция; и сега единственото, което оставаше, беше да го изпълни.

Защо? — беше я попитал Льосюр. Щом не можеше да предположи защо, тогава нямаше защо да му доставя удоволствието да го изрича. За нея то беше очевидно. До този момент никога не бяха назначавали жена капитан на трансатлантически лайнер. Колко глупава трябва да е била, за да си мисли, че тя ще е тази, която ще направи пробива. Знаеше — и това не беше суета, — че беше два пъти по-добър капитан от повечето измежду равните й. Беше завършила като първенец Морската Академия в Нюкасъл, с най-висок успех в историята на училището. Досието й беше перфектно — неопетнено. Беше останала дори неомъжена, въпреки няколкото отлични възможности, за да елиминира всякакви въпроси за отпуск по майчинство. С деликатност и изисканост бе култивирала правилните отношения в компанията, бе избирала правилните наставници, като през цялото време се грижеше да не показва кариеристични тенденции; усърдно бе изграждала твърдото, професионално, но не неприятно поведение на най-добрите капитани, винаги искрено доволна от успехите на колегите си.

Беше се изкачила бързо по стълбицата до втори, след това до първи помощник, и най-накрая до старши помощник-капитан точно навреме. Да, имаше коментари през цялото време, отблъскващи забележки и неприятни сексуални опити за сближаване от по-висшестоящи, но тя винаги се бе справяла с тях с апломб, без никога да разклати лодката, без да се оплаче, отнасяше се с по-нисшите и висшестоящите простаци с максимална коректност и уважение, преструвайки се, че не е чула противните, вулгарни коментари и отвратителни предложения. Приемаше всичко с хумор, сякаш бяха изрекли нещо находчиво.

Когато „Океания“ беше пусната преди четири години, тя и други двама старши помощници бяха на ред да бъдат издигнати за командири — тя, заедно с Кътър и Трейл. Трейл, най-малко компетентният, който освен всичко имаше проблем с пиенето, бе получил командването. Кътър, който бе по-добрият, не успя заради сприхавия си, саможив характер. Но тя — най-добрата измежду тримата — бе прескочена. Защо ли? Беше жена.

И това не беше дори най-лошото. Всичките й колеги бяха съчувствали на Кътър, макар мнозина от тях да не го обичаха. Всички го дърпаха настрана и му разправяха, че е срам, че капитанството наистина е негово, че компанията е направила грешка — и всички го уверяваха, че ще получи следващия рейс.

Никой от тях не я дръпна настрани, не й каза нещо подобно. Никой не дойде да й съчувства. Всички приемаха, че като жена тя не го очаква и нещо повече, не би могла да се справи. Повечето от тях бяха весели състуденти, с които бе учила заедно в Кралската морска академия; постът й бе отказан, защото е жена. Никой и не подозираше за изгарящата обида, която й бяха нанесли — като знаеха, че е най-добрият кандидат от тримата, най-старшата и с най-високи оценки.

Още тогава би трябвало да го осъзнае.

След това се появи „Британия“. Най-големият, най-луксозен океански лайнер, строен някога. Струваше на компанията почти милиард паунда. И сега тя беше най-недвусмисленият избор. Бе на косъм да получи командването.

Само че го пое Кътър. И тогава, сякаш да увеличат обидата, те кой знае защо бяха решили, че тя ще е доволна и на трохите от трапезата — старши помощник на същия кораб с него.

Кътър не беше глупав. Много добре знаеше, че тя заслужава поста. Знаеше също, че тя беше по-добрият капитан. И я мразеше заради това. Чувстваше се заплашен. Още преди да се качат на борда, беше използвал всяка възможност да я критикува, да я подценява. И тогава даде ясно да се разбере, че за разлика от повечето капитани на лайнери, той няма да прекарва времето си в бъбрене с пасажерите, или да домакинства веселите вечери на капитанската маса. Щеше да стои на мостика — узурпирайки мястото, което по право се падаше на нея.

И тя веднага му бе дала амунициите, от които той се нуждаеше в битката си да я унижи. Първото нарушение на дисциплината в целия й живот — и се случи още преди „Британия“ да напусне пристанището. Още тогава сигурно бе разбрала подсъзнателно, че никога няма да командва голям кораб.

Странно, че Блекбърн си беше резервирал билет за Първия воаяж на „Британия“: мъжът, който пръв й бе предложил брак, на когото тя бе отказала заради собствената си изгаряща амбиция. Каква ирония — беше станал милиардер десет години след връзката им.

Какви изумителни три часа бяха прекарали те заедно, сега всеки миг от тях бе запечатан в паметта й. Каютата му беше едно чудо. Бе напълнил салона с любимите си съкровища, картини за милиони долари, скулптури, редки антики. Той беше особено възбуден от една тибетска картина, току-що придобита — преди не повече от двайсет и четири часа — и в първоначалния си изблик на въодушевление и гордост я извади от кутията й и я разви пред нея на пода на салона. Тя я беше гледала смаяна, поразена, останала без думи, падна в ръцете му и коленичи да я види отблизо, да проследи с очите и пръстите си всяка безкрайна подробност по нея. Картината я всмука в себе си, избухна в съзнанието й. И докато я гледаше — хипнотизирана, почти припаднала, — той бе вдигнал полата над бедрата й, бе издърпал бикините й, и като полудял жребец я бе възседнал. Беше секс, какъвто никога не бе преживявала преди и никога нямаше да го забрави; дори най-малките подробности, най-миниатюрната капчица пот, най-лекия стон, всеки допир и тласък на плът в плът. Само мисълта за това я караше да пламва с нова страст.

Лошото беше, че никога нямаше да й се случи пак.

Защото после Блекбърн бе навил магичната картина и я бе прибрал в кутията й. Все още възбудена от опиянението на сливането им, тя го помоли да не го прави; помоли го да я погледне още веднъж. Той се беше обърнал и очевидно бе съзрял копнежа, изписан върху лицето й. Внезапно очите му се бяха присвили до ревниви, собственически точици. Беше й се подиграл, беше й казал, че я е видяла веднъж и няма защо да я гледа пак. И тогава — тъй бързо, както я бе заляла преди малко похотта — сега я изпълни тъмен, всепоглъщащ гняв. Разкрещяха се един на друг с такава ярост, на каквато не бе подозирала, че е способна. Скоростта, с която емоциите я превземаха бе толкова шокираща, колкото и развеселяваща. После Блекбърн й беше заповядал да си върви. Не — тя никога вече нямаше да му проговори, никога нямаше да погледне картината пак.

И тогава настъпи най-върховната ирония. Виковете им бяха накарали пасажерите от съседната каюта да се оплачат. Бяха я видели да напуска тризонета на Блекбърн. Някой беше докладвал за нея. Възможност, която Кътър не би пропуснал. Беше я унижил на мостика пред всички палубни офицери. Тя не се съмняваше, че това вече е влязло в досието й и щеше да бъде докладвано на компанията.

Много от офицерите и екипажа, дори и семейните, имаха сексуални връзки на борда; беше толкова лесно, като да ловиш риба в буре. Тях изглежда никога не ги докладваха — защото бяха мъже. От мъжете се очакваше да вършат подобни неща, предпазливо и през свободното си време, точно както тя го беше направила. Но за жена беше различно — или поне културата на компанията изглеждаше такава.

С кариерата й беше свършено. Единственото, на което можеше да се надява сега, беше командването на средно голям круизен кораб, някой от онези по-запуснатите, които обикалят по Средиземноморието и Карибите, претъпкани с дебели старчоци от средната класа, тръгнали на екскурзия по море да плюскат и да пазаруват. Никога не виждали синя вода, хукваха да се крият и при най-слабата буря.

Кътър. Какъв по-добър начин за перфектно отмъщение от това да му отнеме командването, да му изтръгне вътрешностите и да ги хвърли на дъното на Атлантическия океан?