Серия
Пендъргаст (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wheel of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 31 гласа)

6.

Констанс Грийн знаеше, че монасите в манастира Гсалриг Чонг живеят съгласно установен график за медитация, обучение и сън, с две прекъсвания за храна и чай. Времето за сън беше фиксирано: от осем вечерта до един след полунощ. Този ред никога не се променяше и сигурно бе останал отпреди хиляда години. По такъв начин беше сигурна, че в полунощ е малко вероятно да се натъкне на някого, движейки се в огромния манастир.

И така точно в дванайсет, точно както беше направила последните три нощи по ред, тя отметна грубата кожа от як, която й служеше за завивка и седна в леглото. Единственият звук беше далечното стенание на вятъра през външните павилиони на манастира. Тя се изправи и облече робата си. Килията беше ужасно студена. Тя отиде до малкия прозорец и отвори дървения капак. Стъкла нямаше и мразовитият въздух нахлу вътре. Прозорецът гледаше към мрака на нощта, към една самотна звезда, потрепваща високо в кадифената чернота.

Констанс затвори прозореца и се приближи до вратата, където спря и се ослуша. Всичко бе тихо. След малко открехна вратата, излезе в преддверието и тихо се насочи към външния коридор. Отмина молитвените колела, проскърцващи безкрай своята благословия към небесата, после тръгна по коридор, който потъваше дълбоко в решетото от помещения, търсейки затворения отшелник, който пазеше вътрешния манастир. Макар Пендъргаст да беше описал приблизителното му местонахождение, комплексът бе толкова голям, и коридорите — толкова объркани, че това доказваше, че е почти невъзможно да се открие.

Но тази вечер след много обиколки тя най-после стигна до излъсканата каменна стена, свидетелство, че килията му е отзад. Хлабавата тухла си беше на мястото, ръбовете й бяха изтрити и нащърбени от многократно местене. Тя почука няколко пъти и зачака. Минутите се нижеха и тогава тухлата леко помръдна; чу се слаб стържещ звук и тя започна да се отмества. Появиха се два костеливи пръста, хванаха ръбовете на тухлата и я преместиха така, че в мрака се разкри малък отвор.

Констанс бе подготвила грижливо отнапред думите, които искаше да каже на тибетски. Сега се наведе към дупката и прошепна:

— Пуснете ме във вътрешния манастир.

Тя се обърна и допря ухото си до отвора. Отговори слаб като на насекомо шепнещ глас. Напрегна се да чуе и разбра.

— Знаете ли, че е забранено?

— Да, но…

Преди да успее да завърши, чу стържещ звук и едно парче от стената зад килията започна да се мести, като при това се отвори стар каменен шев, разкривайки тъмен коридор. Тя се сепна — отшелникът дори не бе изчакал да чуе внимателно скалъпеното обяснение.

Клекна, запали ароматна пръчица и влезе вътре. Стената се затвори. Напред се виеше тъмен коридор, излъчваше мирис на спарен въздух, влажен камък и наситен аромат на смола. Въздухът беше замъглен от тамян.

Тя пристъпи, като държеше високо пръчицата. Пламъкът потрепна, сякаш протестираше. Тръгна по дългия коридор; тъмните му стени бяха украсени с обезпокоителни образи на чудати божества и танцуващи демони.

Вътрешният манастир, осъзна тя, навремето сигурно беше приютявал далеч повече монаси, отколкото сега. Беше голям, студен и празен. Без да знае къде отива и дори без ясна представа какво прави — освен да намери монаха, за когото Пендъргаст говореше, и да го разпита допълнително — тя зави покрай няколко ъгъла, преминавайки през огромни, празни помещения, стените на които бяха изрисувани с танки и мандали, почти изтрити от времето. В една от стаите се стичаше забравена свещ пред древна бронзова статуя на Буда, проядена от зеления меден окис. Пръчицата, която използваше да си свети, започна да съска и тя извади друга от джоба си и я запали; миризмата на сандалов пушек изпълни коридора.

Констанс зави още веднъж и спря. На ъгъла стоеше монах — висок, сух, в парцалива роба, с хлътнали очи, и гледаше със странна, почти жестока настойчивост. Тя срещна очите му, но той не каза нищо. Тогава тя посегна към качулката си, отметна я назад и пусна кестенявата си коса да се разпилее по раменете й.

Очите на монаха се разшириха, но съвсем леко. Все още не казваше нищо.

— Поздрави — произнесе Констанс на тибетски.

Монахът слабо наклони глава. Огромните му очи продължаваха да се взират в нея.

— Агозиена — каза тя.

Отново никаква реакция.

— Дойдох да попитам: какво е Агозиенът? — Тя говореше неуверено, продължавайки на бедния си тибетски.

— Защо сте тук, малък монахо? — попита той спокойно.

Констанс направи крачка напред към него.

— Какво е Агозиенът? — повтори тя вече по-настоятелно.

Той затвори очи.

— Умът ти е в смут от вълнение, младо създание.

— Трябва да знам.

— Трябва — повтори той.

— Какво прави Агозиенът?

Очите му се отвориха. Той се обърна и тръгна. След миг тя го последва.

Монахът се провираше на зигзаг през много тесни пасажи и спираловидни завои, спускаше се и се изкачваше по стъпала, пресичаше грубо издълбани тунели и дълги, украсени с фрески коридори. Най-накрая спря пред каменна врата, завесена с протрита оранжева коприна. Дръпна я настрана и Констанс с изненада видя трима монаси, които седяха на каменни пейки, сякаш на съвет, с подредени множество свещи пред една позлатена статуя на седящ Буда.

Един от монасите се изправи.

— Заповядайте, влезте — произнесе той на изненадващо гладък английски.

Констанс се поклони. Очакваха ли я? Изглеждаше невъзможно. Но нямаше друго логично обяснение.

— Уча с Лама Церинг — каза тя, доволна да мине на английски.

Мъжът кимна.

— Искам да знам за Агозиена.

Той се обърна към другите и заговори на тибетски. Констанс се напрегна да схване какво казваше, но гласовете бяха твърде тихи. Накрая монахът се изви към нея.

— Лама Тубтън каза на детектива всичко, което знаем — произнесе той.

— Моля да ме извините, но не ви вярвам.

Монахът изглеждаше слисан от прямотата й, но бързо се съвзе.

— Защо говорите по този начин, дете?

Стаята бе замръзнала и Констанс започна да трепери. Тя се загърна стегнато с робата си.

— Може да не знаете какво точно е Агозиенът, но знаете целта му. Бъдещата му цел.

— Още не е време да се разкрива. Агозиенът беше взет от нас.

— Искате да кажете: взет преждевременно?

Монахът поклати глава.

— Ние бяхме пазителите му. Наложително е да ни бъде върнат, преди… — Той спря.

— Преди какво?

Монахът само поклати глава, тревожните линии на лицето му изглеждаха мрачни и непреклонни на мъждивата светлина.

Трябва да ми кажете. Това ще помогне на Пендъргаст, на нас, да открием предмета. Няма да кажа на никого, освен на него.

— Нека затворим очи и да медитираме — каза монахът. — Да медитираме и да отправим молитви за неговото бързо и безопасно връщане.

Тя преглътна, опитвайки се да успокои ума си. Истина беше, бе действала импулсивно. Поведението й без съмнение бе шокирало монасите. Но беше дала обещание на Алойзиъс и възнамеряваше да го удържи.

Монахът запя монотонно и останалите подеха. Странните бръмчащи, повтарящи се звуци изпълниха съзнанието й и гневът и отчаяното й желание да научи повече, сякаш изтекоха от нея като вода от пробита лодка. Силната нужда да изпълни молбата на Пендъргаст някакси избледня. Умът й се събуди, почти умиротворен.

Монотонният речитатив спря. Тя бавно отвори очите си.

— Още ли продължавате страстно да търсите отговор на въпроса си?

Настъпи дълга тишина. Констанс си спомни един от уроците си — обучение върху желание. Тя наведе глава.

— Не — излъга неочаквано за себе си. Искаше информацията повече от всякога.

Монахът се усмихна.

— Имате още много да учите, малък монахо. Знаем много добре, че имате нужда от тази информация, че желаете тази информация и че ще ви е полезна. Но лично за вас не е добре, че я търсите. Информацията е изключително опасна. Тя има силата да унищожи не само вашия живот, но и самата ви душа. Може да ви откъсне от просвещението завинаги.

Тя го погледна.

— Нуждая се от нея.

— Ние наистина не знаем какво представлява Агозиенът. Наистина не знаем откъде е дошъл в Индия. Не знаем кой го е създал. Но знаем защо е бил създаден.

Констанс изчака.

— Бил е създаден да въздаде най-ужасното отмъщение над света.

— Отмъщение? Какво отмъщение?

— Да изчисти земята.

Поради причина, която не можеше да обясни, Констанс не бе сигурна, че иска монахът да продължи. Тя се насили да говори:

— Да я изчисти… как?

Загриженото изражение върху лицето на мъжа сега стана почти нещастно.

— Съжалявам много, че ви обременявам с това трудно познание. Когато земята се наводни с егоизъм, алчност, насилие и злина, Агозиенът ще изчисти земята от човешкия си товар.

Констанс преглътна.

— Не съм сигурна, че разбирам.

— Ще изчисти напълно земята от човешкото си бреме — произнесе монахът със съвсем тих глас. — Така че всичко да може да започне на чисто.