Серия
Пендъргаст (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wheel of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 31 гласа)

46.

Пендъргаст продължи да гледа платното на Брак. Един малък въпрос, едно мъчително съмнение пусна коренче в периферията на съзнанието му, като се разпростираше и заплашваше да запълни празнотата, която бе създал в ума си. И бавно нахлу в мисълта му:

Нещо не беше наред с тази картина.

Не беше фалшификат. Без съмнение бе автентична и точно тази, която бе продадена на търг в „Кристис“ на зимната продажба преди пет месеца. И все пак имаше нещо, което не беше правилно. Рамката, например, беше сменена. Но това не беше всичко…

Той стана от мястото си и се приближи към платното, спирайки се на сантиметри от повърхността му, след което отстъпи бавно назад, взирайки се напрегнато в него през цялото време. Картината беше изгубила пет-шест сантиметра от дясната си страна и най-малко десет — отгоре.

Той застана неподвижно, като продължи да се взира. Беше сигурен, че платното беше продадено непокътнато на търга в „Кристис“. Това можеше да означава само едно: самият Блекбърн го беше повредил по някаква собствена причина.

Дишането на Пендъргаст се забави, докато размишляваше над този факт: че един колекционер на изкуство би могъл да осакати картина, която му е струвала над три милиона долара.

Той откачи картината от стената и я обърна. Обшивката бе сменена наскоро, което можеше да се очаква от картина, от която е рязано. Наведе се и помириса платното, дръпвайки се назад от варовиковата миризма на лепилото, използвано за обшивката. Съвсем прясна: много по-прясна от пет месеца. Натисна я с нокът. Лепилото наскоро бе засъхнало. Смяната явно е била извършена само преди ден или най-много два.

Той погледна часовника си: пет минути.

Бързо сложи картината с лице към дебелия килим, извади ножче от джоба си и го вкара между платното и рамката, след което изключително внимателно натисна острието надолу, откривайки вътрешния край на платното. Тъмна, широка ивица от стара коприна привлече погледа му.

Обшивката беше фалшива; нещо бе скрито под нея. Нещо толкова ценно, че Блекбърн беше срязал картина за над три милиона, за да го скрие.

Той бързо огледа фалшивата обшивка. Беше стегната здраво между платното и рамката. Бавно и внимателно Пендъргаст издърпа платното от едната страна на рамката, освобождавайки обшивката, след което повтори процедурата от другите три страни и я отдели.

Между фалшивата обшивка и истинската беше скрита картина върху коприна, покрита от рядка копринена тъкан. Пендъргаст я повдигна на разстояние дължината на ръцете си, след което я сложи на килима и дръпна тънкото покривало.

За миг съзнанието му се изпразни. Сякаш внезапен повей на вятър бе издухал тежкия прах от мозъка му, оставяйки кристална чистота. Образът се конструира в ума му, когато способността му да разсъждава се върна. Беше много древна тибетска мандала с невероятна, изключителна и съвършено неразгадаема сложност. Фантастична вихрена спирала, преплитаща геометрична фантазия, поръбена в злато и сребро, разпадаща се палитра от цветове срещу чернотата на пространството. Като галактика в самата себе си, с милиарди звезди, завихрени около нещо чудато, притежаващо изключителна плътност и мощ…

Пендъргаст откри, че погледът му е неумолимо привлечен от странното нещо в центъра на тази необичайна рисунка. Фиксиран в тази точка, той установи, че не е в състояние да отмести очите си. Направи слабо усилие, после по-голямо, удивен от силата на образа, който държеше в плен и разума, и погледа му. Беше се случило толкова внезапно, толкова подмолно всъщност, че нямаше време да се подготви. Тъмната дупка в центъра на мандалата изглеждаше като жива, пулсираща, пълзяща по възможно най-отвратителния начин, отваряйки се като някакво гнусно отверстие. Имаше чувството, че аналогична дупка се е отворила в средата на челото му, че милиардите спомени, преживявания, убеждения и решения, които правеха личността му уникална, се бяха изкривили, бяха се променили; сякаш самата му душа бе изтръгната от тялото и всмукана в мандалата, в която той стана мандалата и мандалата стана той. Сякаш бе превърнат в метафизичното тяло на просветления Буда… Само дето това съвсем не беше Буда.

И в това се състоеше чистият, неумолим и неотвратим ужас.

Беше някакво друго, универсално същество, анти Буда, физическо проявление на чистото зло. И то беше тук, с него, в тази картина. В тази стая…

И в главата му…