Серия
Пендъргаст (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wheel of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 31 гласа)

73.

Специален агент Пендъргаст гледаше странното творение от мъгла и тъмнина, което го обгърна. Едновременно с това усети, че каютата потреперва и се накланя; дълбока и мощна вибрация се надигна отдолу. Нещо ставаше на кораба. Той политна назад, прекатури се върху едно кресло и се блъсна в шкаф за книги. Когато корабът се наклони още, до слуха му достигнаха недвусмислените звуци на разрушение и отчаяние: писъци и викове, трошене, чупене, дълбок грохот на вода. Книгите от лавиците се разлетяха около него и каютата се килна под ужасен ъгъл.

Той изхвърли всичко от съзнанието си, фокусирайки се върху нещото — най-странното нещо. В оживелия дим призракът едва се виждаше: въртящи се червени очи, озъбена усмивка, ръце с огромни нокти, които се протягаха да го обгърнат, изражение на нужда и силен глад.

Няколко неща прекосиха мигновено съзнанието му. Знаеше какво е това, както знаеше и кой го е сътворил и защо. Знаеше, че сега е изправен пред битка не само за своя живот, но и за душата си. Той се стегна мислено, когато нещото го хвана в лепкава прегръдка, смазвайки сетивата му с всепроникващата миризма на пара, на влажно мазе, хлъзгави насекоми и отпуснати тела.

Пендъргаст почувства изведнъж спокойствието, което го залива — равнодушното, освобождаващо спокойствие, което съвсем наскоро бе открил. Обхвана го изненада; имаше малко време да се подготви; но можеше да се включи в изключителната психологическа сила, която Агозиенът беше освободил в съзнанието му и с това да излезе победител. Тази битка щеше да бъде тест за тези сили, бойно кръщение.

Нещото правеше опит да влезе в съзнанието му, като опипваше с влажните си пипала на воля, на чисто удоволствие. Той изпразни съзнанието си. Нямаше да му даде опора, нищо, за което да се захване. С отнемаща дъха скорост приведе ума си първо в състояние на тхан шин га, Прага към Съвършената Пустота, а след това — в стонг па ниид — Състоянието на Чистата Пустота. Нещото щеше да влезе и да намери мястото празно. Не — нямаше да има дори място, в което да влезе.

Той смътно усещаше как то претърсва празнотата, носейки се през нея със злотворен дух и очи, мъждукащи като огънчета на цигари. Рееше се, опитваше се да се закрепи, подобно на сухоземно животно, попаднало в бездънен океан. Вече бе победено.

Търсенето престана и изведнъж светкавично създанието го обви с мазните си пипала, забивайки нокти право в ума на Пендъргаст.

Пендъргаст бе пронизан от болка, но веднага отвърна на удара. Бе решил да отвърне на огъня с огън, създавайки непроницаема умствена бариера. Реши да се защити с чист умствен шум, оглушителен и непроницаем.

В тъмната празнота свика стотина от най-великите философи и ги накара да разговарят. Парменид с Декарт, Хераклит с Кант, Сократ — с Ницше. Отведнъж въздухът се изпълни със спорове: за природата и съзнанието, за свободата и чистия ум, за истината и божествеността на числата. Оглушителна буря от умствени шумове. Като едва дишаше, Пендъргаст задържа тази сцена в ума си с огромно усилие на волята.

През морето от диалози премина вълна, както водна капка разлюлява повърхността на тъмно езеро. В центъра се оформи средище от тишина, подобно на окото на буря. Димният дух се промъкна през дупката, като се приближаваше неотклонно.

Пендъргаст незабавно разпусна събранието и освободи ума си от философите. С голямо усилие отново изчисти съзнанието си от всяка мисъл. Ако чисто рационалният подход не вършеше работа, трябваше да опита нещо по-абстрактно.

С голяма бързина той подреди в ума си хилядата най-известни картини на западното изкуство. Последователно и неотклонно, в хронологичен ред, той им позволи да запълнят целия екран на съзнанието си. Позволи техните цветове, стил, символи, скрити значения, открития и неявни алегории, да залеят съзнанието му като река. Ето „Маеста“ на Дучио, „Раждането на Венера“ на Ботичели, „Светата Троица“ на Мазачо, „Украсяването“ на Фабриано, „Годежът на Арнолфини“ от Ван Айк. Те се появяваха пак и пак в кръгозора на душата му, като подавяха всяка мисъл със своята сложност, с непосилната си красота. Той продължаваше да разглежда все по-бързо и по-бързо, докато приближи настоящето: Русо, Кандински и Марин. После се върна и започна от началото, като се движеше в потока от образи все по-бързо, докато всичко се превърна в размазан поток от цветове и форми, като задържаше все повече образи в ума си с нарастваща сложност и не оставяше място на демона, за което да се захване…

Размазаните цветове се поколебаха и започнаха да се стапят. Новопоявила се тъмна тулпа започна да се движи в калейдоскопа от образи, като засмукваше всичко с приближаването си към ума му.

Пендъргаст наблюдаваше това приближаване, замръзнал подобно на мишка под погледа на змия. С голямо усилие отново освободи мислите си. Забеляза, че сърцето му бие все по-бързо. Чувстваше как съществото се опитва да проникне до самата му същност, до неговата душа. Алчност като огън се излъчваше от това същество. Съзнанието за това породи чувство за паника у Пендъргаст, което сгърчи краищата на съзнанието му.

Битката беше много по-жестока, отколкото си бе представял преди. Ясно беше, че който и да е друг, невъоръжен с неговия умствен арсенал, щеше да се е поддал на чудовището отдавна, и то без борба.

То дойде още по-близо. На границата на отчаянието, Пендъргаст се върна в областта на чистата логика, като пусна в ума си поток от чиста математика, във все по-сгърчващата се умствена картина. Чуждата форма се промъкна през тази защита по-бързо от всякога. Дотук бе устояла на всяка защита, която опита. А може би наистина бе непобедима?…

Внезапно го изпълни съзнанието за пълния мащаб на опасността, на която беше изложен. Атаката бе не просто душевна, но и физическа. Усети как мускулите му се гърчат неконтролируемо. Усети собственото си сърцебиене; видя как ръцете му се свиват и отпускат. Гледката беше ужасяваща — напомняше на гротесков средновековен портрет на човек, обладан от дявола. Дисоциацията с тялото му се засили и той все повече се отдалечаваше от състоянието стонг па ниид. Крайниците му изпадаха под все по-силно влияние на чуждата форма. Усилието да удържи собствената си физика ставаше все по-голямо. И ето, настъпи момент, когато то стана невъзможно. Всичките му внимателно подготвени защити, хитрини, примамки и измами се разпаднаха. Сега Пендъргаст можеше да мисли единствено за собственото си оцеляване.

Пред очите му се издигна старата семейна къща на „Дофин стрийт“, мястото, което досега винаги бе предлагало убежище в миналото. Той тичаше натам с отчайваща скорост. Прекоси двора на един дъх, прескочи стълбите с един скок. И се озова вътре, дишайки изтощено, като дърпаше конвулсивно резета и ключалки.

Обърна се с гръб към вратата и диво се заоглежда. Къщата „Мезон дьо ла Рошноар“ бе нащрек в тишината. Накрая на сенчестото антре се виждаше част от голямото фоайе с ненадминатата колекция от антики и витото стълбище към горния етаж. Още по-нататък сред сенките бе библиотеката с няколко хиляди тома, подвързани в кожа, почиващи под тънката мантия на праха. Започна да го изпълва спокойствие. За момент усещаше единствено примитивния ужас на преследвания.

Той се спусна през трапезарията към фоайето, като се заставяше да не се оглежда. Стигайки там, внезапно спря и се огледа къде да се скрие.

Изотзад дойде повей, студен влажен въздух.

Погледът му се спря на вратата с арка, сега превърнала се в едва забележим черен контур в тъмнината на далечната стена. Той знаеше, че от нея тръгва стълбището, което води към мазето и купищата стаи и катакомби, стаени в по-долния му етаж. Там имаше стотици ниши и скрити пасажи, където можеше да се прикрие.

Тръгна бързо към затворената врата, но се спря. Мисълта да се скрие в някакво тъмно, влажно място, чакайки като сгащен плъх нещо неизвестно да го намери, изведнъж му се стори непоносима. С нарастващо отчаяние той се втурна обратно по коридора, водещ към кухнята. Сред успокояващата бъркотия на прашните килери и отдавна напуснати стаи на прислугата, може би щеше да намери къде да се скрие. Но напразно. Той отново се завъртя, не му стигаше въздух. Съществото бе наблизо и се приближаваше все повече.

Без да губи повече време, Пендъргаст се втурна обратно към фоайето. След по-малко от секунда колебание, оглеждайки се безумно в полираните дървени шкафове, проблясващия полилей и тавана, го осени мисълта за единственото възможно убежище, където би бил в безопасност.

Той се затича по витата стълба към втория етаж и мина на един дъх по отекващия коридор. Като достигна отворена врата в левия ъгъл, влезе вътре и затвори след себе си, мълниеносно заключвайки бравата и резето.

Това бе собствената му стая. Макар къщата да бе изгоряла още преди много години, на това място той винаги бе в безопасност. Това бе единственото място в паметта му, защитено така, че никой, дори собственият му брат Диоген, не бе в състояние да проникне там.

В камината танцуваше огън, на масата имаше свещник. Въздухът ухаеше на борово дърво. Той изчака, дишането му бавно се успокои. Самото пребиваване в тази топла, отразена светлина го успокояваше. Пулсът му се забави. Като си помислеше, съвсем не тъй отдавна седяха в тази стая с Констанс, медитираха и развиваха нови, неподозирани душевни способности. Бе малко унизително, пък и иронично. Но това нямаше значение. Скоро, съвсем скоро опасността щеше да отмине и той можеше да излезе отново. Действително се беше уплашил, и то доста, при това не без причина. Създанието, което се опитваше да го победи душевно, почти бе успяло да го обладае и физически. Оставаха му минути, преди да предаде живота, спомените, душата си, и всичко, което го определяше като човек, на нещо незнайно. Но то не можеше да проникне тук.

Изведнъж отново усети как повей студен, влажен въздух, наситен с мирис на влажна пръст и хлъзгави насекоми, докосва врата му.

Той извика и се изправи. Нещото вече бе тук, в собствената му стая, като се увиваше около него с червено-черно лице, сгърчено в подобие на усмивка, с неясни сиви ръце, които се извиваха към душата му почти нежно, но завършващи с нокти…

Той се олюля и нещото го нападна мълниеносно, насилвайки духа му по най-ужасяващ начин, обладавайки всеки крайник, изсмуквайки всяка човешка същност от него, докато някаква дълбока същност, толкова дълбока, че той никога не я бе осъзнавал, започна да се издува, откъсва и сгърчва… И със спазъм на чист ужас той проумя, че за него вече не остава надежда — абсолютно никаква.

 

 

Констанс сграбчи рафтовете, изпълнена със страх, докато гледаше как Пендъргаст лежи на пода на дневната, мъртвешки неподвижен, обвит в мъгла. Корабът продължаваше да се накланя, около нея се разбиваха вещи, отвън се засилваше грохотът на неспокойни води. Вече на няколко пъти се опитваше да му подаде ръка, но не можеше да се задържи.

Докато наблюдаваше, странното и ужасяващо създание, което бе обвило Пендъргаст като блатни изпарения, започна да се премества и разпада. Надеждата, която я беше напуснала през краткото, ужасяващо бдение, сега отново се върна при нея. Пендъргаст бе победил. Чуждата форма започваше да изчезва. Но сега в нов пристъп на ужас видя как чуждата форма не просто не се разсейваше — сега тя потъваше в тялото на Пендъргаст. Ненадейно дрехите му започнаха да се издуват и гърчат, сякаш изпълнени с безбройни хлебарки. Крайниците му изпаднаха в конвулсия, а тялото му се оживи сякаш от чуждо присъствие. Лицевите му мускули се сгърчиха в спазъм. Очите му се отвориха за момент, взрени в нищото, и в тези бездушни прозорци тя сега видя такива дълбини на ужаса и отчаянието, дълбоки като самата вселена.

Чуждо присъствие…

Колебанията на Констанс се изпариха. Тя вече знаеше какво трябва да стори.

Стана, проправи си път през стаята и нагоре по странно извитата стълба, и влезе в спалнята на Пендъргаст. Без да обръща внимание на люлеенето на кораба, претърси чекмеджетата едно по едно, докато в ръката й се озова неговият пистолет „Лес Байер“, калибър 45. Тя извади оръжието, дръпна затвора да се увери, че е пълен и махна предпазителя. Добре знаеше как Пендъргаст обичаше да живее, знаеше и как той би искал да умре. Ако нямаше друг начин да му помогне в живота, оставаше да му помогне в смъртта.

С оръжие в ръка, тя излезе от спалнята и държейки се здраво за перилата, се спусна отново в ада на дневната.