Серия
Пендъргаст (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wheel of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 31 гласа)

74.

Льосюр гледаше как обкования червен нос на „Гренфел“ неумолимо приближава, докато канадският кораб отчаяно въртеше витлата си назад, опитвайки се да избегне курса на „Британия“, а огромният океански лайнер се носи странично към него, подлагайки беззащитния си борд на страшен удар.

Палубата на помощния мостик се разтърси, когато двигателната система се напрегна под необикновената маневра, приложена върху нея. На Льосюр дори не му бе нужно да гледа приборите, за да знае какво става: можеше да екстраполира траекториите на двата кораба само като гледа през прозорците на мостика. Беше наясно, че и двата съда са на курс, който ги води към сблъсък по възможно най-лошия начин. Дори и ако напредването на „Гренфел“ се забавеше с три-четири възла, докато се опитваше да маневрира, „Британия“ продължаваше да се носи напред с пълна сила със своите две стационарни витла, докато кърмовите двигатели, завъртени на деветдесет градуса, освободиха страничен тласък, който залюля кърмата му като бейзболна бухалка срещу „Гренфел“.

— Боже мой, боже мой… — Главният механик се молеше полугласно, докато гледаше през прозореца.

Помощният мостик потрепери и се наклони под още по-ужасяващ ъгъл. Палубните предупредителни системи светнаха, когато водата заля най-ниските палуби. Льосюр чу хор от нови звуци: скърцането й разкъсването на стоманената обшивка, картечното пропукване на нитове, дълбокия тътен на грамадния корабен скелет.

Боже мой — прошепна отново механикът.

Отдолу прозвуча дълбок ек, последван от силна вибрация, сякаш корпусът на кораба беше прозвънял като тежка камбана. Силата му събори Льосюр на пода и докато се изправяше на колене, втори ехтеж разтърси помощния мостик, хвърли го настрани в ъгъла на навигационната маса и разцепи челото му. Една рамкирана снимка от спускането на „Британия“ на вода в присъствието на кралица Елизабет напусна почетното си място и се плъзна на пода, разбивайки се на стотици малки парченца, които полетяха към лицето на Льосюр. С нарастващо чувство за нереалност той гледаше кралското спокойствие, усмихващото се лице, облечената в бяла ръкавица ръка, вдигната за поздрав към екипажа, и след това — за част от секундата — той почувства ужасна вълна на поражение — своето поражение. Беше се провалил, бе позволил на кораба да бъде отвлечен от едно чудовище. Вината беше негова.

Той хвана ръба на масата и се изправи, усещайки струйка топла кръв, която се стичаше към окото му. Той рязко я избърса с ръка и се опита да се съвземе.

Бързо осъзна, че нещо важно току-що се бе случило на кораба. Палубата се изправяше с увеличаваща се скорост и „Британия“ се устреми право напред, без да се отклонява от курса си. Прозвуча нов сигнал за тревога.

— Какво, по дяволите…? — промърмори Льосюр. — Холси, какво става?

Холси беше успял да се изправи на крака и се взираше в данните за двигателя с лице, потъмняло от ужас.

Но Льосюр нямаше нужда от обяснения. Той внезапно разбра какво се бе случило: „Британия“ беше откъснала двата си кърмови въртящи двигателя — всъщност, руля си. „Гренфел“ сега се движеше право напред, трийсетина секунди преди сблъсъка. „Британия“ бе спряла да се отклонява и сега се летеше срещу него по права линия.

Льосюр взе радиостанцията си.

— „Гренфел“! — изкрещя той. — Загубихме управление!

Обаждането не беше необходимо; Льосюр вече виждаше как водата кипва около кърмата на „Гренфел“, когато капитанът на кораба разбра напълно какво трябва да прави. „Гренфел“ се изравни успоредно с „Британия“ точно когато двата кораба се приближиха един друг.

Образува се звукова вълна в момента, когато носовете на „Гренфел“ и „Британия“ се разминаха — корабите бяха толкова близко, че Льосюр чуваше рева на водата, компресирана в тунела на вятъра, създаден от тясното пространство между двата корпуса. Чуха се звуци от блъскане и стържене на метал, когато левият борд на мостика на „Гренфел“ направи контакт с една от по-ниските палуби на „Британия“, предизвиквайки огромни гейзери от искри — и тогава, съвършено ненадейно, всичко свърши. Двата кораба се бяха разминали.

Главният механик погледна към Льосюр, лицето му плуваше в пот.

— Мистър Льосюр, загубихме два кърмови електродвигателя, току-що се откъснаха…

— Знам — отвърна Льосюр. — И корпусът е пробит. — Той усети вълна на триумф. — Господин Холси, оставете пространствата на кърмовия скул[1] и пети и шести отсек да се наводнят. Запечатайте херметическата преграда в средата на кораба.

Но Холси не направи нищо, продължи да стои там.

Направете го! — изрева Льосюр.

— Не мога.

— Защо да не можете, по дяволите?

Холси разпери ръце.

— Не е възможно. Херметическите прегради се запечатват автоматично. — Той посочи към аварийния панел.

— Тогава ги отворете! Изпратете една група долу да отвори люковете ръчно!

— Не може — безпомощно отвърна корабният механик. — Не и когато са наводнени. Няма как да се премине.

— По дяволите тази автоматизация! Какъв е статусът на другите два електродвигателя?

— В изправност. Всеки отдава пълна мощност към витлата. Но скоростта ни е под двайсет възла.

— Колко остава до Кериън Рокс?

— При тази скорост и хединг, трийсет и пет минути, сър.

Льосюр се взря през прозорците към баковата надстройка на „Британия“, която се носеше неумолимо по вълните. Дори при двайсет възла, те бяха изгубени. Какви бяха възможностите им? Във всеки случай засега не виждаше такива.

— Ще издам заповед за напускане на кораба — каза той.

Тишина обгърна мостика.

— Извинете, сър, но с какво? — попита главният механик.

— Със спасителни лодки, разбира се.

— Не можете да го направите — извика друг глас, женски.

Льосюр се обърна и видя Емили Далбърг, която тъкмо в момента влизаше на помощния мостик. Дрехите й бяха разкъсани и подгизнали. Той я погледна изненадано.

— Не можете да спуснете спасителните лодки — каза тя. — Гевин и Нилс Уелч опитаха пробно спускане — лодките им се разбиха.

— Разбили са се? — повтори Льосюр. — Къде са Лиу и Краули? Защо те не докладваха?

— На палубата със спасителни лодки се е събрала тълпа — отвърна Далбърг, като дишаше тежко. — Лиу и Краули бяха нападнати. Може би дори убити. Пасажерите спуснаха втора лодка. Тя също се разцепи при сблъсъка с водата.

Думите й бяха посрещнати от шокирана тишина. Льосюр се обърна към шефа на радиовръзките.

— Активирайте автоматичното съобщение за напускане на кораба.

— Сър, чухте я! — не издържа Кемпър. — Тези лодки не са нищо повече от плаващи ковчези. Освен това са нужни четиридесет и пет минути за натоварването и спускането им, и то при идеални условия. Ние разполагаме с трийсет. Ще се блъснем точно когато всички пътници са се събрали на полупалубите, които са отворени. Ще настане истинска касапница. Половината от тях ще паднат извън борда, а останалите ще бъдат избити…

— Ще натоварим колкото можем, ще ги държим в спасителните лодки до удара, след което ще ги спуснем във водата.

— Силата на удара може да доведе до дерайлиране на лодките. Те ще бъдат блокирани на полупалубата и няма да има никакъв начин да ги спуснем. Ще потънат заедно с кораба.

Льосюр се обърна към Холси:

— Така ли е?

Лицето на мъжа беше побеляло.

— Така е, сър.

— Каква е алтернативата?

— Ще държим пътниците в каютите им и така ще ги предпазим максимално от удара.

— А после какво? Корабът ще потъне за пет минути!

— После ще ги натоварим и ще спуснем спасителните лодки.

— Но аз току-що чух, че ударът може да дерайлира спасителните лодки! — Льосюр осъзна, че вдишва трескаво и въздухът не му стига. Той се насили да се успокои.

— При двайсет възла ще има по-малки поражения, ударът ще е по-слаб. Поне няколко лодки ще са в готовност и ще могат, да бъдат спуснати във водата. А при по-слаб удар може би ще имаме повече време, преди… да потънем.

— Може би? Това не е достатъчно.

— Това е всичко, с което разполагаме — каза Холси.

Льосюр отново избърса кръвта от окото си и се обърна към шефа на радиовръзките.

— Изпратете съобщение по радиоуредбата. Всички пътници трябва да се приберат в каютите си незабавно — без изключения. Да надянат спасителните съоръжения, намиращи се под леглата им. След което да легнат в леглата си с крака напред, в ембрионална поза, да се покрият с възглавници и одеяла. Ако не могат да стигнат до каютите си, да седнат на най-близкия стол, който открият, и да заемат защитна поза — ръцете, стиснати зад главата, а главата — между коленете.

— Да, сър.

Веднага след сблъсъка всички да се явят в сборния пункт при спасителните лодки, точно както са били инструктирани в началото. Не трябва да носят нищо със себе си, освен спасителни жилетки. Ясно?

— Да, сър. — Той се обърна към терминала. Миг по-късно се чу сирена и гласът му прозвуча по радиоуредбата.

Льосюр се обърна към Емили Далбърг:

— Предполагам, че това се отнася също така и до вас. По-добре ще е да се приберете в каютата си.

Тя отвърна на погледа му, без да помръдва. След малко кимна кратко.

— Госпожо Далбърг? Благодаря ви.

Жената мълчаливо напусна мостика.

Льосюр видя как люкът се затваря след нея. Хвърли поглед към екрана на локалната телевизионна мрежа, който показваше зърнест образ на румпела. Мейсън продължаваше да стои там, с една ръка на щурвала, другата — леко отпусната върху двата предни клапана на двигателите, поддържайки хединг посредством слабо регулиране към скоростта на витлата.

Льосюр натисна предавателния бутон за интеркома между двата мостика и се наведе:

— Мейсън? Знам, че ме чувате.

Никакъв отговор.

Наистина ли имате намерение да направите това?

Сякаш в отговор бялата й ръка се премести от клапана към малък, покрит панел. Тя отвори капака, издърпа два лоста, след това се върна към клапаните, натискайки ги напред до отказ.

В отговор от двигателите се чу гърлено боботене.

— Исусе — прошепна Холси, заковал очи в панела на двигателя.

— Тя форсира бензиновите турбини.

Корабът се устреми напред. Обхванат от лошо предчувствие, Льосюр гледаше как индикаторът за скорост започва да пълзи нагоре. Двайсет и два възла. Двайсет и четири. Двайсет и шест.

— Как е възможно? — попита той смаян. — Загубихме половината си тяга.

— Тя товари турбините над допустимото — каза Холси.

— Докъде могат да издържат?

— Не знам. Надхвърлиха вече пет хиляди оборота в минута… — Той се наведе напред и докосна един от циферблатите, сякаш невярващо. — А сега форсира всичките четири двигателя, насочвайки допълнителната мощност към двата останали електромотора.

— Да не би да се кани да ги изгори?

— По дяволите, да. Но не достатъчно скоро.

— Колко ще трае?

— Може да продължи така още… трийсет, четирийсет минути.

Льосюр погледна електронната морска карта. „Британия“ беше достигнала почти трийсет възла и Кериън Рокс се намираха на дванайсет морски мили напред.

— Двайсет и четири минути й стигат — каза той.

Бележки

[1] Закръглената част на кораб. — Б.пр.