Серия
Пендъргаст (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wheel of Darkness, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 31 гласа)

54.

Помощният мостик беше препълнен и с всяка минута ставаше все по-топло. Льосюр беше свикал спешно събрание на шефовете на всички отдели и тези от медицинския пункт и развлекателните центрове вече пристигаха, заедно с домакина, старшината, отговарящ за корабните съоръжения и шефа на стюардите. Той погледна часовника си, избърса чело и погледна сигурно за стотен път гърба на капитан Мейсън на централния монитор на локалните телевизионни приемници, която стоеше хладна и невъзмутима, изрядна, както винаги. Бяха поискали курса на „Британия“ на главния навигационен GPS. И ето го, показан като петно от хладни електронни цветове. Посоката, скоростта… и Кериън Рокс.

Очите му отново се върнаха на Мейсън, невъзмутима на щурвала. Нещо й беше станало, може би имаше медицински проблем, удар, лекарства, кой знае… Какво ставаше в мозъка й? Действията й бяха в разрез с всичко, което прави един капитан на кораб.

Отстрани до него Кемпър наблюдаваше таблото, със слушалки на ушите. Льосюр го побутна с лакът и шефът по сигурността свали слушалките.

— Кемпър, сигурен ли сте, че тя може да ни чуе? — попита той.

— Всички канали са отворени.

Льосюр се обърна към Крейк:

— Някакви допълнителни отговори на сигнала ни за бедствие на кораба?

Крейк вдигна очи от данните от електронните прибори и сателитния телефон.

— Да, сър. Отговарят ни от Американската и Канадската брегова охрана. Най-близкият съд е канадският „Сър Уилфред Гренфел“, който се е обадил на пристанището на Сейнт Джонс, шейсет и осем метров патрулен кораб с деветима служители, единайсет души екипаж, шестнайсет легла плюс още десет в корабната болница. Пресрещат ни и ще ни стигнат на петнайсет морски мили изток-североизток от Кериън Рокс… към 3:45 след обяд. Никой друг не е достатъчно близко, че да ни доближи, преди очакваното време на… а-а-а… сблъсък.

— Какъв е планът им?

— Все още работят по опциите.

Льосюр се обърна към третия помощник:

— Доведете доктор Грандин тук. Искам медицински съвет за това, което се случва с Мейсън. И попитайте Майлс дали на борда измежду пасажерите няма психиатър. Ако има, доведете и него.

— Разбрано, сър.

Льосюр насочи вниманието си към главния механик.

— Мистър Холси, искам да отидете в машинното отделение лично и да изключите автопилота. Отрежете кабелите, ако трябва, строшете с чук контролните табла. И като последна мярка, извадете от строя някой от електродвигателите.

Инженерът поклати глава:

— Автопилотът е подсигурен срещу нападение. Замислен е така, че да заобикаля всички механични системи. Дори и да бъде изваден от строя някой от електродвигателите — което не може да стане, — автопилотът ще компенсира. Корабът може да се движи и с един, ако потрябва.

— Господин Холси, не ми казвайте, че нещо не може да се направи, преди да сте опитали.

— Да, сър.

Льосюр се обърна към шефа на радиовръзките:

— Опитай да се свържеш с Мейсън по радиостанцията на канал 16.

— Да, сър. — И той извади радиостанцията от калъфа й, вдигна я към устните си и натисна бутона за предаване.

— Радистът към мостика, радистът към мостика, моля, отговорете.

Льосюр посочи към екрана.

— Виждате ли това? — извика той. — Зелената лампичка на приемателя? Значи тя чува високо и ясно!

— Точно това ви говорех — обади се Кемпър. — Че чува всяка една дума.

Льосюр поклати глава. Познаваше Мейсън от години. Тя беше професионалист — малко нервна, определено педант, не особено сърдечна, но професионалист в пълния смисъл на думата. Той напрегна мозъка си. Трябваше да има някакъв начин да говори с нея лице в лице. Действаше му дяволски разстройващо, че тя през цялото време стои обърната с гръб към тях.

Може би ако можеше да я види, щеше да успее да я убеди. Или най-малкото да я разбере.

— Господин Кемпър — каза той, — точно под прозорците на капитанския мостик минава една релса, за прикрепване на инсталацията за миене на прозорци — прав ли съм?

— Така мисля.

Льосюр дръпна сакото си от стола и го облече.

— Отивам там.

— Да не сте полудял? — изгледа го с недоумение Кемпър. — Това е на сто стъпки надолу от палубата.

— Искам да я погледна в лицето и да я попитам какво, по дяволите, си мисли, че прави.

— Ще бъдете изложен изцяло на силата на бурята…

— Втори помощник-капитан Уордингтън, вахтата е ваша до връщането ми. — И Льосюр изчезна през вратата.

 

 

Льосюр застана до парапета на бакборда на наблюдателната платформа на Палуба 13. Вятърът развяваше дрехите, а дъждът обливаше лицето му, докато той се взираше към мостика. Мостикът се намираше на най-високото ниво на кораба, над което се издигаха само комините и антените. Двете крила на мостика стигаха далеч по десния и левия борд, издадени над корпуса. Под стената от мъждиво осветени прозорци едва можа да различи парапета, единична, широка три и половина сантиметра месингова тръба, закрепена към надпалубните съоръжения със стоманени скоби. Тясна стълба водеше от платформата до крилото на бакборда, където се свързваше с бордовата ограда, окръгляща долния мостик.

Той пресече палубата, като се олюляваше, поколеба се до стълбата за момент, след това хвана стъпалото на нивото на раменете си, стискайки го здраво като удавник. Отново се поколеба, мускулите на ръцете и краката му вече играеха в очакване на приближаващото изпитание.

Заби крак на най-ниското стъпало и се набра нагоре. Обля го ситен воден прах и той се ужаси, че усеща солената вода тук, на двеста стъпки над ватерлинията.

Не можеше да види океана — дъждът и пръските бяха толкова плътни, — но чуваше грохота му и чувстваше тласъка на вълните, когато се разбиваха една подир друга във фюзелажа. Звучеше като пулса на някой сърдит, наранен морски бог. На тази височина движенията на кораба бяха особено отчетливи и той усещаше всяко бавно, отвратително полюляване дълбоко в стомаха си.

Трябваше ли да го прави? Кемпър беше прав: това беше пълна лудост. Но дори когато се запита, знаеше какъв ще е отговорът. Трябваше да погледне тази жена в лицето.

Като стискаше стъпалата с цялата си сила, той се изкачи нагоре; ръка, крак, ръка, крак. Вятърът го блъскаше толкова безмилостно, че се принуди да затваря очи от време навреме и да действа по усет; грубите му моряшки ръце стискаха като менгемета грапавите стъпала. Корабът се наклони под една особено яростна вълна и на него му се стори, че увисва над празно пространство, мощно привличан надолу от гравитацията, надолу, към врящия казан на океана.

След едно, както му се стори, безкрайно катерене, най-сетне стигна горното перило и издигна глава до нивото на прозорците. Погледна вътре, но беше далеч от люка на мостика и не виждаше нищо друго, освен слабия отблясък от електронните системи.

Трябваше да се промъкне до средната част.

Прозорците на мостика бяха наклонени леко навън. Над тях беше козирката на горната палуба, с нейния парапет. Изчаквайки затишие между поривите, Льосюр се повдигна и хвана горния ръб, като едновременно подпря крак на релсата отдолу. Остана там дълго, сърцето му биеше силно, чувстваше се напълно беззащитен. Прилепен към прозорците, с опънати крайници, той усещаше по-ясно от всякога люлеенето.

Пое дълбока глътка въздух, после друга. И тогава започна да заобикаля — държеше здраво перилото с измръзнали пръсти, подпирайки се при всеки нов порив на вятъра. Мостикът се намираше на сто и шейсет стъпки напречно, знаеше го; това означаваше пътешествие от осемдесет стъпки по релсата, преди да види таблото на капитанския мостик и щурвала.

Заобиколи бавно, провирайки първо единия, после другия си крак. Релсата не беше грапава — не беше предвидена за човешки контакт — и в резултат на това — дяволски хлъзгава. Той се движеше предпазливо, бавно, поемайки по-голямата част от тежестта си с пръсти, като пълзеше по лъскавата тръба; силният вятър го блъскаше и за един кратък миг той се залюля ужасен над кипящото сиво пространство. Задраска да се улови, поколеба се отново, пое си пак въздух, а сърцето му препускаше, пръстите му изтръпваха. След минута се застави да продължи напред.

Най-накрая достигна центъра на мостика. Тя беше там: капитан Мейсън стоеше на руля и гледаше хладно към него.

Той напрегна очи, ужасен от абсолютната нормалност в израза й. Тя дори не показа изненада от невероятната му поява: призрак в отвратителното време, притиснат откъм погрешната страна на прозорците.

Като стисна горната релса с лявата си ръка, той заудря по стъклото с другата.

— Мейсън! Мейсън!

Тя се извърна към него, очите й срещнаха погледа му, но някак отсъстващо.

— Какво правите?!

Никакъв отговор.

— По дяволите, Мейсън, говорете с мен! — Той заблъска с юмрук по стъклото, без да обръща внимание на болката.

В отговор тя само го погледна.

Мейсън!

Най-после тя заобиколи щурвала и се приближи до стъклото. Гласът й идваше до него неясно, филтриран през стъклото и грохота на бурята.

— Въпросът е, мистър Льосюр, какво правите вие?

— Ще се ударим! Водите кораба право към Кериън Рокс! Ще избиете всички, не разбирате ли?!

Друго потръпване на устните, предвестник на усмивка. Тя произнесе нещо, което той не можа да долови.

— Не ви чувам! — Той стисна по-здраво парапета, питайки се колко дълго ще издържат пръстите му, преди да полети надолу към страховитата разпенена бездна.

— Казах — тя се приближи към стъклото и заговори по-високо, — че напълно го осъзнавам.

— Но защо?

Усмивката най-сетне се появи, като слънце, блеснало върху леда.

— Това е въпросът, нали, господин Льосюр?

Льосюр се притисна по-плътно към прозореца, мъчейки се да не отпуска хватката си. Знаеше, че няма да издържи още дълго.

Защо? — изкрещя той.

— Питайте компанията.

— Но вие… вие не можете да го направите съзнателно!

— И защо не?

Той едва се въздържа да не й изкрещи, че е луда. Трябваше да стигне до нея, да разбере мотивите й, да я разубеди.

— За бога, сигурен съм, че не възнамерявате да убиете четири хиляди души по този начин!

— Нямам нищо против пасажерите или екипажа. Но ще унищожа този кораб.

Льосюр не беше сигурен, но му се стори, че вижда сълзи по лицето й.

— Капитане, вижте. Ако имате някакви проблеми, свързани с компанията, можем да се разберем с тях. Но това… на борда има хиляди невинни хора, много жени и деца. Моля ви, не го правете. Умолявам ви!

— Хора умират всеки ден.

— Това да не е някаква терористична атака? Имам предвид… — Той преглътна, опитвайки се да измисли някакъв неутрален начин да го формулира… — да не би да представяте… определена политическа или религиозна гледна точка?

Усмивката й остана студена, овладяна.

— Понеже попитахте, отговорът е „не“. Това е нещо строго лично.

— Ако искате да разбиете кораба, първо го спрете. Поне ни оставете да се качим в спасителните лодки!

— Знаете много добре, че дори ако само забавя, начаса ще пристигнат отрядите за специални операции и ще ме заловят. Няма съмнение, че половината от пътниците вече са изпратили имейли до външния свят. Задействан е масиран отклик. Не, господин Льосюр, скоростта е моят съюзник и дестинацията на „Британия“ е Кериън Рокс. — Тя погледна към електронната карта на автопилота. — Там сме след сто четиридесет и девет минути.

Той отново заудря с юмрук по стъклото.

Не! — Усилието едва не му коства падане долу. Успя да се задържи, гледайки безпомощно как тя заема отново позиция зад щурвала, вперила очи в сивотата на бурята.