Майк Гейл
Вечеря за двама (71)

неща

На Фран й е омръзнало в „Хамптънс“, затова доста удачно ме завежда във „Фройд“ — малък бар под нивото на улицата в Ковънт Гардън. Докато вървим, клюкарстваме за редакцията — което означава, че Фран клюкарства, а аз я слушам. Тина мислела да разкара гаджето си, Ели май забила някакъв треторазреден актьор от сапунка след фото сесията миналата седмица, а Джина щяла да се жени.

Пристигаме и слизаме долу. Зад тезгяха стърчат трима бармани, няколко двойки и хора на малки групи пият и ядат. Фран и аз си поръчваме кола и купа с маслини и се оттегляхме на една маса срещу бара.

— Е? — пита Фран. — На какво дължа удоволствието да ти правя компания този път?

— Няма причина.

— Да бе, сигурно ти повярвах. Хайде, изплюй камъчето.

— Кой е казал, че искам да говоря за нещо?

— Аз.

— Добре, добре, добре. Наистина има нещо, за което искам да разговаряме, но не сега. Първо да загрея малко. Междувременно, кажи какво става с теб?

— Че какво да става?

— Нали съм Доктор Любов? Нямаш ли някоя неразрешима любовна дилема? Как вървят нещата с Линдън?

— Всичко е тип-топ.

— Добре.

— Помоли ме да се пренеса да живея при него.

— Поздравявам те.

— Отказах.

— Защо?

— Купища причини.

— Като например?

Тя въздиша.

— Не искам да говоря за това.

Това не е присъщо на Фран.

— Добре ли си? — загрижвам се.

— Чудесно.

— Сигурна ли си?

Тя прихва.

— Не мога да повярвам, че си същият намусен музикален журналист, който влезе в редакцията на „Тийн Сийн“ неотдавна.

— Аз просто…

— Няма нищо страшно, Дейв — прекъсва ме тя твърдо. — Добре съм. Знам, че обикновено говоря за всичко, но понякога прекалявам. Така че хайде да се върнем към теб. Подушвам, че е нещо, свързано с писмото. Да не ти се е обадила отново?

— Трябва да ти призная нещо. Срещнахме се.

— Но ти ми каза…

— Знам какво ти казах. Извинявай. Предполагам, че приличам на теб. Всичко беше наред, докато говорехме само на теория, но тогава неочаквано я срещнах… И не можах да ти кажа. Не можах да кажа никому.

— Значи никой не знае?

— Освен мен и нея, а сега и ти.

— Кога я срещна?

— Вчера по обяд.

— Мислех, че отиде само да си купиш сандвич. Абсолютно съм сигурна, че не съм чула нищо от рода на — тя снишава гласа си до дрезгав шепот — „Фран, излизам да се видя с моята отдавна изгубена тринайсет годишна дъщеря“ — и се разсмива. — Е, хайде, казвай, каква е?

— Удивителна. Искам да кажа, че седеше на масата срещу мен…

— На какво маса?

— В „Макдоналдс“.

— Ти не каза ли, че отиваш за сандвич?

— Точно така, но тя стоеше отвън и ме чакаше.

— И ти я заведе в „Макдоналдс“? Виждаш за пръв път непознатата си дъщеря и я водиш… чакай да позная… — в онзи „Макдоналдс“ в горния край на Оксфорд Стрийт?

Кимам.

— Наистина знаеш как да се държиш с едно момиче.

— Въобще не бях способен да мисля.

— Убедена съм. Е, каква беше тя?

— Нали ти казах, удивителна. И много умна, забавна и остроумна. Само ме чуй! Говоря като изкуфял баща.

Фран се смее.

— Прилича ли на теб?

— Не знам. От време на време си мислех, че виждам прилики тук и там, но знае ли човек! От друга страна, тя сподели, че е луда по музика. И аз бях същият на нейните години…

— Тийнейджърка, луда по попмузика? Не може да бъде! Няма начин да не го е взела от теб.

— Добре, заядливке, печелиш.

Фран ме поглежда.

— Защо искаш толкова много да е твоя дъщеря, Дейв?

— Какво имаш предвид?

— Повечето мъже на твое място ще потърсят милион и една причини да докажат, че детето не е от тях. А ти правиш точно обратното. Защо?

— Изглежда ми правилно.

— Все още не разбирам.

— През юли Изи беше бременна.

— О! — пъшка Фран.

— Обаче не стана. И ние решихме, че децата не са за нас, поне за момента, но работата е, че…

— … искаш да бъдеш татко — довършва Фран.

— Не е толкова просто — поучавам я. — Много по-сложно е. Трудно ми е да обясня…

Ръката ми е върху масата и Фран поставя своята върху нея.

— Няма нужда да обясняваш нищо — успокоява ме тя. — Ако си щастлив за Никола, тогава аз съм щастлива заради теб, Дейв. Но като единствения човек, с когото си споделил, мисля, че няма да ти бъда истински приятел, ако не ти стегна юздите.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами от онова, което ми разказа, оставам с впечатление, че все още не си се срещнал с майка й.

— Не съм.

— Добре. Доколкото мога да съдя, ти не си по-сигурен, че Никола е твоя дъщеря, отколкото когато получи писмото. А мисля, че трябва да си сигурен. Не само заради доброто на Никола, а заради самия себе си.

Фран е права, разбира се. За кой ли път се бях отнесъл по течението. Наистина се нуждаех от дърпане на юздите. Може би точно това бе осъзнала Никола — абсурдността на ситуацията.

— Работата е — обяснявам, — че Никола ми се обади днес и ми каза, че не иска повече да ме вижда. Мисля… всъщност знам, че е взела това решение, защото се обвинява, че ще обърка живота ми, но не е така. — Отпивам от колата си. — Според теб какво да направя?

— Нима все още не си решил?

По лицето ми плъзва усмивка.

— Всъщност решил съм.

— Тогава защо ме питаш? Ще направиш онова, което трябва.