Майк Гейл
Вечеря за двама (143)

Ордьовър

Минава седем и половина, когато Изи пристига. Масата е запазена за седем.

— Съжалявам, че закъснях — извинява се тя. — Получи ли съобщенията, които оставих на мобилния ти?

— Не, нямах сигнал. Помислих, че са те задържали в редакцията. Какво се е случило?

— Обичайните грижи — изоставаме с графика, главоболия с рекламите, юридически пречки. Няма нещо, което да не ми се струпа днес.

— Все още ли няма новини за мястото?

— Днес след сбирката говорих с директора по издателските въпроси и той ме увери, че ще вземат решение най-късно до края на идната седмица. Това е. Още седем дни и мъките ми ще свършат.

— Не ти се вярва, че ще получиш мястото, нали?

— Не. И не от скромност. Знам, че нямам необходимия опит. Всички в офиса смятат, че наистина съм човек, на когото може да се разчита, но ако ме беше видял днес, Дейв, щеше да се увериш, че едва не се сринах.

— Но не се провали, нали?

— Днес не, но и утре е ден.

— Това няма да се случи, гарантирам ти. Защото си добра. Дори съм готов да се обзаложим. Давам петстотин лири, че до другата седмица ще си главен редактор на „Фам“.

— Бих искала да вярвам в себе си толкова, колкото вярваш ти.

— Това няма значение — казвам й. — Защото аз имам достатъчно вяра и за двама ни.