Майк Гейл
Вечеря за двама (118)

ако

Когато касетата свършва, решавам да се върна вкъщи. Отправям се към Оксфорд Стрийт и докато вървя, проверявам за съобщения на мобилния телефон. Имам три — едно от Джени, която ми заявява, че отказва да наеме друг на моето място, докато не говори с мен, и две от Фран, която ме пита къде съм. Нищо от Изи. Набирам номера на Фран в редакцията.

— Добър ден, „Тийн Сийн“.

— Здрасти, Фран, Дейв е.

— Получих имейла ти. Наистина ли смяташ да се сбогуваш така?

— Не исках да вдигам шум.

— Сигурен ли си, че няма да се върнеш в списанието? Говорих с Джени и тя ми каза, че ще се опита да те убеди да останеш. Няма смисъл да си ходиш.

— Знам. Просто… просто днес прочетох две писма и те бяха така явно съчинени от едно и също момиче, че… Добре де, това ме депресира. Запитах се какъв е смисълът?

— Дейв, смисълът е, че си луд, ако мислиш, че две писма от едно и също момиче имат значение. Ти помагаш на децата. Момичетата, които четат твоята рубрика, се чувстват по-добре, когато ти пишат. Това е добро, нали?

Не отговарям.

— Защо имам чувството, че нещо не е наред — предполага Фран.

— Ти го каза.

— Дали не е онова, което си мисля?

— Да.

— Тя как откри?

— Аз й казах.

— О! И тя…

Довършвам изречението вместо нея.

— … ме напусна. Да.

— Но ще се върне?

— Не знам. Не съм я виждал от петък вечер.

— Не бива да оставаш сам — решава Фран. — Ще приключа работата тук след пет минути. Имам да свърша няколко неща, за които Тина ме преследва от цяла седмица, и ще отидем някъде да пийнем или да хапнем нещо. Не приемам откази. Ще те чакам след половин час във „Финикс“ на Чаринг Крос Роуд. Чу ли ме?

— Не мога. Ще бъда ужасна компания.

— Това няма значение. Просто ще седим и ще мълчим.

— Не, наистина.

— Добре, кога ще те видя?

— Не знам. Не знам кога тази бъркотия ще се оправи. А дотогава просто не мога да мисля нормално.

— Тогава защо напускаш „Тийн Сийн“?

— И това не знам. Наистина не е за мен. Мисля, че може да се върна към музикалната журналистика. — Засмивам се. — Не съм убеден, че съм подходящо скроен за света на любовните взаимоотношения.

— Значи няма да те видя повече?

— Разбира се, че ще ме видиш. Просто не знам кога.

— Хайде, ела да пийнем по едно — примолва се Фран. — Ще бъде най-краткото парти за изпращане на колега. Само аз, ти и много алкохол.

Предложението й ме разсмива и се съгласявам.

— Добре, ще те взема след работа и ще отидем да се напием — обещавам аз.

Изключвам телефона, пъхам го в чантата си и за малко да се сблъскам с една прегърната двойка. Извинението е на устата ми, когато осъзнавам, че ги познавам. Само че те не би трябвало да са двойка. Тревър и Стела.

— …?

— Дейв — моментално изрича Стела. — Мога да ти обясня. — Поглежда Тревър и се поправя: — Ние можем да ти обясним.

— Знам, че изглежда странно — започва Тревър. — Но ние сме заедно, Дейв — пояснява ми той. — От известно време. Така или иначе скоро всички ще научат.

— И от кога по-точно? — питам.

— От известно време — повтаря Стела. — Преди да скъсам с Лий, ако това е въпросът ти.

— Тогава защо беше толкова разстроена, когато се разделихте с Лий?

— Защото въпреки че не исках да бъда с него, аз все още го обичах.

— О! — възкликвам. — Някой друг знае ли?

— Не — признава смутено Стела. Настъпва дълго мълчание.

Тайни, мисля си. Всеки си има тайни. Дори аз.

— Без да ви обиждам — започвам, — но никога не съм си представял, че може да бъдете гаджета. Не знам, приятели сме от толкова време, и никога не ми е минавало през ума, че може да се случи нещо подобно.

— Беше изненада и за нас самите — споделя Стела. — Но един ден сякаш ни удари гръм. Не можех да повярвам как до този момент не съм забелязала колко страхотен е Тревър!

— Отначало се чувствах много виновен — казва Тревър. — И продължавам, но Джени не е подходяща за мен, нито аз за нея. Бяхме заедно по навик, наистина. Отдавна мисля да се изнеса… обаче хич не ме бива да съобщавам лошите новини. Знам, че трябва да й кажа, но ми се струва, че все още не е дошъл подходящият момент.

— Вярно е — подкрепя го Стела. — Когато всичко излезе наяве, ще причиним много болка, особено на Джени, която ми е приятелка. Но нищо не можем да направим.

— Струва ми се, че най-накрая съм започнал да гледам сериозно на живота — продължава Тревър. — Дотолкова сериозно, че вече си търсим къща, която можем да си позволим… Къща с градинка и подходящи училища наблизо…

— Ти да не си…?

— Не — казва Стела. — Все още не съм. Но и това влиза в плановете ни. Ще си купим къща, може и да се оженим, но идната година искаме дете.

— Не действате ли малко прибързано? — питам. — Защо припирате?

— Изобщо не прибързваме — възразява Стела. — Точно тук е проблемът. Бях свикнала да мисля, че разполагам със страшно много време, за да направя всичко, което пожелая. Но какъв е смисълът да имаш толкова време, ако го пилееш за неща, които нямат никакъв смисъл?