Майк Гейл
Вечеря за двама (36)

повече

Когато след обеда се връщам в апартамента, на телефонния секретар има съобщение от Джени. Обаждам се и секретарката й веднага ме свързва.

— Здрасти, Дейв — казва тя. — Направо съм влюбена в статията ти. Добра работа!

— Наздраве — отвръщам. — Затова ли си ми звъняла? За миг си помислих, че нещо не е наред.

— Не, просто е перфектна.

Долавям нотка на несигурност в гласа й. Сякаш иска да ми каже още нещо, но не смее.

— Какъв е проблемът тогава?

Тя въздъхва едва чуто.

— Работата е, че искам да те помоля за още една услуга и се чувствам зле, защото сме приятели и не ми е гот да си мислиш, че те изнудвам емоционално, макар че съм го закъсала отвсякъде, ако не го направиш.

— Но, Джен! Ти май наистина ме изнудваш!

— Знам — смее се тя. — Но се налага, разбираш ли? Добре, набързо ще ти обясня всичко. Тук съм останала почти без персонал, а тази сутрин получих увеличение на бюджета на списанието, което означава, че следващите три броя ще имат като приложение безплатен подарък, което означава…

— Че крайните сроковете за броевете са изтеглени напред. Същото ставаше, когато продавахме „Лаудър“ с безплатен диск.

— Точно така. За няколко седмици ми е необходима помощ в редакционната работа. Би било подходящо за теб, Дейв. Ще бъдеш на хонорар, ще можеш да идваш и да си отиваш, когато поискаш, стига работата да върви. Не искаме нищо особено: да прегледаш някой и друг албум или сингъл, да направиш няколко интервюта с тийнейджърски поп идоли и ако стане нужда, да напишеш материал като онзи, който току-що ми изпрати. Все неща, които можеш да вършиш със затворени очи. — Тя спира и добавя: — Е, съгласен ли си?

Замислям се за миг. Джени е права. Работата наистина е проста. Единственото нещо, заради което не съм напълно сигурен, съзнавайки, че снобея, е определената липса на интелигентност в това, да пишеш за тийнейджъри. Мина времето, когато бях журналист, пишещ на парче и готов да надраска всичко, което поискат от него, стига да му платят.

Страхувам се, че като се разчуе как първата ми работа след закриването на „Лаудър“ е била в списание за тийнове и как съм писал за „Фам“, хората ще си помислят, че съм се предал. Че вече не съм сериозен журналист. Ако съществува едно-единствено изискване към музикалния журналист, това е да бъде сериозен. От друга страна си напомням, че искам да пиша за музика, но за аудитория, която я оценява. А на света няма друга аудитория, която да чувства музиката по-дълбоко и по-искрено от тийнейджърките. Може пък техният ентусиазъм да ме зарази. Може отново да възвърна страстта си към музиката. А може да е кошмар отначало докрай.