Майк Гейл
Вечеря за двама (54)

правя

Решавам да хвана здраво юздите на мислите си. Сценариите за най-лошия случай може да почакат. Трябва да се справя първо с непосредствения проблем — момичето иска да се срещнем, но дали аз искам? Претеглям всички „за“ и „против“, макар да знам, че накрая отговорът ще бъде същият като в началото.

Да. Любопитен съм.

Но не, не искам да я видя, защото не мога да си позволя риска.

Страх ме е да не изгубя Изи. Времето, прекарано с нея, ме е научило как ще реагира на всяка една от един милион различни ситуации… с изключение на тази. Няколко пъти премислям всички разумни доводи. Станало е преди век. Не съм знаел, че това дете съществува. Никой не се е опитвал да се свърже с мен досега. Не мога да променя миналото, нали?

Независимо как изглеждам аз във всичко това, независимо колко либерална, широко скроена и всеопрощаваща може да е Изи, винаги съществува шансът тя да не го приеме, да ме намрази, и така да сложим началото на нашия край. След помятането аз вече не съм сигурен как ще й се отрази нещо подобно. Повтарям си, че постъпвам правилно. Уверявам себе си, че я защитавам от истина, която може да я нарани повече от всичко друго на света.

Онова, което пропускам, е, че не й давам възможност сама да определи своето отношение към случая.

А щом не мога да кажа истината на най-близкия си човек, какво остава за другите? На кого да се доверя? Отхвърлям един по един всички потенциални довереници и стигам до заключението, че остава само човекът, който седи най-близо до мен.