Майк Гейл
Вечеря за двама (49)

асансьор

Вали много силно и докато чакам асансьора в предверието, имам чувството, че от прогизналите ми дрехи се вдига пара. Първият брой на „Тийн Сийн“ с мен като доктор по любовните мъки от две седмици е на пазара и без да си кривя душата съм доста горд — освен със снимката в началото на колонката. Точно както ме предупреди Фран, фотографът ме е изтипосал да изглеждам като малко по-възрастната и помъдряла версия на певец от някоя момчешка група, заради което Изи ме поднася цял един ден. Натискам бутона още веднъж и когато единият от двата асансьора най-после започва да слиза, до мен изниква Фран.

— Добрутро — поздравява тя грейнала.

— Хей, здравей — отвръщам. — Какво прави през уикенда?

— Стоях си вкъщи и имах страхотен скандал с Линдън.

— За какво?

— За всичко.

— Откъде започна?

Тя се усмихва с половин уста.

— Мисля, че започна в мига, в който се отбих в апартамента му в петък вечер и си отворих устата да кажа „здравей“.

— Казвал съм и пак ще повторя — поучавам я. — Той е чиста загуба на пространство и време.

— Знам — съгласява се Фран и асансьорът пристига. — Но го харесвам. Той е много секси загуба на време. Какво да стори едно момиче в подобен случай?

Тъкмо да отговоря, когато установявам, че не сме сами. Няколко жени — всички с прекрасни прически, перфектен грим и страхотни дрехи, които очевидно работят в „Стилисимо“, са се подредили от лявата ми страна, а млад, делнично облечен мъж е застанал точно до мен. Когато го поглеждам за втори път, осъзнавам, че го разпознавам както и той мен.

— Дейв Хардинг? — пита мъжът, докато влизаме в асансьора.

Усмихвам се учтиво. Спомням си всичко. Преди година сътрудничи продължително на „Лаудър“, но не бяхме в състояние да му предложим постоянна работа. Става ми неудобно.

— Знаех си, че си ти — продължава младежът. — Как си, приятел?

— Добре — отвръщам. — А ти?

— Отлично. Нали знаеш как е, малко от това, малко от онова. Диджействам в няколко бара в Сохо, правя разни неща за няколко ъндърграунд банди и отгоре на всичко бачкам в „Метросаундс“ на последния етаж. Редактор. Току-що ме повишиха.

— Моите поздравления — опитвам се тонът ми да не прозвучи грубиянски или фалшиво. — Сигурно си много доволен.

— Съжалявам за „Лаудър“ — отговаря той. — Беше страхотно списание за времето си.

— Здраве да е — долавям обидния намек. — Карай да върви. — С крайчеца на окото си забелязвам, че върху лицето на Фран е изписан изразът на човек, който жадува да бъде представен. — Това е другарчето ми Фран — промърморвам недоволно. — Фран, да ти представя…

— Стийв Джаксън — прекъсва ме той и се поправя. — Стиви Джей.

Е, това й казва всичко.

— Здравей — приветства го Фран. — Виждала съм те в сградата.

Той се захилва.

— И аз теб.

Въздишам. Изобщо не ми пука, че Фран флиртува със Стиви, но не разбирам защо трябва да го прави пред напълно непознати хора.

— В кое списание работиш? — пита я той.

— „Тийн Сийн“. И аз съм редактор.

— Винаги съм мислел, че сигурно е много забавно да работиш в подобно списание.

— Така е — потвърждава тя, хилейки се като малоумна.

— А ти какво правиш в момента, Дейв?

— Това-онова.

— Дейв е нашият чичко за сърдечни терзания — изтърсва, без да я питат, Фран. — Нали, Дейв?

Настъпва дълго, конфузно мълчание.

Стиви Джей ме фиксира невярващо.

— Престанал си да пишеш за музика?

— Не съм престанал — казвам. — Просто си давам почивка.

— Дейв е страхотен — продължава да дрънка Фран. — Ако имаш някакъв сърдечен проблем, просто го попитай.

Стиви Джей и Фран се разсмиват и аз съм принуден да се присъединя. За щастие не е нужно да търпя това положение за дълго, тъй като асансьорът спира на третия етаж.

— Приятно ми беше да си поговорим — сбогува се Стиви Джей, докато двамата с Фран излизаме.

— Доскоро — казва му Фран.

— Да — отговаря той. — Определено.

Докато вратите на асансьора се затварят, Стиви Джей се провиква:

— Хей, Дейв! Ако си търсиш работа, обади се да предложиш някакви идеи!

Преди да произведа отговор, вратата се затваря.

— Много мило от негова страна! — размечтава се Фран. — Не мога да ти кажа от колко време умирам да се запозная с него. Той е страхотно секси!

— Глупости! Не беше никак мило от негова страна — изджавквам аз. — Добре се посмя за моя сметка. Преди време ми беше стажант. Носеше ми кафето. Отваряше пощата вместо мен. А сега ще ме кара да му предлагам идеи. Трябваше да… трябваше да го…

Фран, силно развеселена от гнева ми, ме грабва за ръка и ме повлича към редакцията на „Тийн Сийн“.