Майк Гейл
Вечеря за двама (62)

накъде?

Двамата стоим и се гледаме онемели. Без съмнение, това е момичето, изпратило писмото. Носи черно палто, тъмносин пуловер с остро деколте, вратовръзка на сини и бели райета и синя пола, която стига малко под коленете. Спиралните й къдрици са опънати назад, светлокафявата й кожа е безупречна, а около носа й има едва забележими лунички. Големите й кафяви очи ме гледат, без да мигат. Лицето й все още притежава несръчния чар на ранната младост и макар да хапе крайчето на устната си, поради което устата й изглежда изкривена, виждам, че след няколко години ще разбие сърцата на доста младежи. Ето какво си мисля през двайсетината секунди, докато стоим втренчени един в друг по средата на Тотънхам Корт Роуд.

— Дейв Хардинг? — пита накрая момичето. — Вие сте Дейв Хардинг, нали?

Не отговарям. Тази среща не влизаше в плановете ми за близкия половин час, казвам си. Излязох от офиса, за да си купя сандвич. Щях да се върна и да си го изям тихо и кротко на бюрото. Ето това бях планирал. Не съм готов за тази среща. Дори не съм имал достатъчно време да мисля за нея, така че не е възможно да ми се случва.

— Съжалявам — продължава тя, като ме гледа. — Не биваше да идвам. Вие сте на работа. Трябваше да изчакам да ми се обадите, както казахте. Но след като получих съобщението ви, нямах търпение.

Сякаш всеки момент ще се разплаче. Не мога да понеса мисълта за сълзите й.

— Всичко е наред — казвам внимателно. — Спокойно, не се тревожи. Наистина се радвам, че дойде… Никола… Ники… Никола. Как предпочиташ да те наричам?

— Никола — отговаря тя. — Мама понякога ми казва Ники, но аз предпочитам Никола.

— Добре, тогава, Никола — започвам. И чак тогава осъзнавам, че стоим по средата на тротоара. — Мисля, че ще пречим. — Посочвам една будка за вестници с голям навес, под който доста хора чакат дъждът да спре. — Какво ще кажеш, да отидем ей там?

Тя кима и ме следва. Заставаме в края на групичката и се заглеждаме повече в падащия дъжд, отколкото един в друг.

— Свободен час ли имаш? — питам, за да кажа нещо.

Тя поклаща глава.

— Да не си избягала?

Момичето кима.

Аз се засмивам тихо, за да я накарам да се отпусне.

— И аз го направих веднъж, когато бях на четиринайсет — казвам й. — Не че имаше причина, просто исках да видя дали мога да го направя. Обичах училището.

Никола не казва нищо.

— Как ме намери? — питам.

Тя прехапва устната си.

— Потърсих адреса в списанието — обяснява, — видях, че е на Тотънхам Корт Роуд, така че реших да дойда. Чакам от десет и половина, ей там. — Тя сочи пейка от другата страна на улицата, до магазините за електроуреди, където продават намалени телевизори и уредби. — Не исках да ви преча. Помислих си, че ще е най-добре да ви видя, когато излезете за обяд.

— И какво щеше да направиш, ако не бях излязъл?

Тя свива рамене и не отговаря. Присъединявам се към мълчанието й, взирам се в преминаващите коли и таксита.

— Странно, нали? — питам. — Не съм сигурен какво трябва да направим сега.

Тя отново свива рамене.

— Добре тогава, какво ще кажеш за следното предложение? — опитвам се гласът ми да звучи по-малко уплашено и по-бодро. — Да отидем в „Макдоналдс“ или в „Бъргър Кинг“, или където искаш, за да се спасим от дъжда. Гладна ли си? — Тя поклаща глава. — Тогава си жадна може би? — Тя отново поклаща глава. — Не е необходимо да ядеш, щом не си гладна, но ако все пак промениш мнението си, ще ти взема нещо за ядене.

— На Оксфорд Стрийт има „Макдоналдс“ — проговаря неочаквано Никола. — Мама и аз ходим понякога там.

— О’кей, да вървим. — Излизам под дъжда, но тя остава под навеса.

— Какво има? — питам.

Отначало не ми отговаря. Все още изглежда сякаш ще се разплаче, но й проличават и опасенията.

— Не знам какво да кажа.

— За кое?

— За нищо.

Усмихвам се, опитвайки се да я успокоя.

— Всичко е наред. Няма нужда да казваш нищо. Ще отидем в „Макдоналдс“ и може да не произнесем нито една дума по пътя. Колко е до там? Пет-шест минути? Това е много време. Помисли за всички въпроси, които би искала да ми зададеш. Аз ще си помисля за всички въпроси, които аз искам да те попитам и, надявам се, докато стигнем дотам, да не ги забравим.

— Добре — съгласява се Никола и пристъпва към мен.