Майк Гейл
Вечеря за двама (47)

мъка

Джени умишлено мъкне със себе си чанта, пълна с писма, адресирани до рубриката „Питай Адам“. Пъхам ръка в сака, разбърквам и изваждам един плик, сякаш избирам победител в едно от телевизионните състезания от моята младост. Той е пастелно зелен, а адресът на списанието е прилежно изписан с металическо сребристо мастило. Самото писмо е върху жълта хартия, изрязана във формата на куче. Чета на глас:

Скъпи Адам,

Аз съм на петнайсет години. Харесвам едно момче от нашето училище на име Питър още от началото на срока и мисля, че и той ме харесва. Единственият проблем е, че Питър ходи с най-добрата ми приятелка Лиз. Тя живее три къщи преди нашата, така че много често на финала оставаме двамата, след като той е изпратил Лиз. Наистина е много мил. И това не е просто сляпо увлечение. Мисля, че той чувства същото. Но не съм сигурна. Трябва ли да му кажа? Трябва ли да рискувам приятелството си с Лиз? Какво да направя?

Твоя почитателка на Пъф Деди

от Бристол

— Е, какво ще кажеш? Какво говори инстинктът ти? — пита Стела.

— Нищо не разбирам — отвръщам. — Защо се е подписала „почитателка на Пъф Деди“? Няма ли си име?

— Защото харесва Пъф Деди — обяснява Изи, като завърта очи.

— И каква е връзката?

— Съзнателно се правиш на глупав, Дейв — предупреждава жена ми. — Тя се е подписала „почитателка на Пъф Деди“, защото не иска никой да я разпознае и защото другата възможност е да се подпише е „анонимна“, а това е доста тривиално, нали?

— Добре, добре. — Отново се съсредоточавам върху писмото. — Значи тя харесва гаджето на приятелката си и иска да знае дали и той я харесва и дали това е етично.

— Чудесен анализ — окуражава ме Джени. — И какъв е твоят отговор?

— Моят отговор ли? Ами, лоша работа. Не би трябвало да отмъква гаджето на най-добрата си приятелка, защото това ще причини цял куп неприятности.

— И?

— И освен това момчето може въобще да не я харесва.

— Точно така — подкрепя ме Тревър. — От онова, което пише в писмото, оставаш ли с чувството, че той я харесва?

— Вероятно.

— Наистина ли? — обажда се Стела. — Аз пък мисля, че той просто се държи приятелски, нищо повече.

— Не — възразявам. — Той я харесва. Ако не я харесваше, нямаше да върви по улицата заедно с нея. Повярвайте ми, знам, че когато бях на тази възраст, дори и мъртъв нямаше да ме видят да разговарям с момиче, което не харесвам. — Поглеждам към Тревър и Лий за подкрепа. — Прав ли съм или съм прав?

Те ентусиазирано кимат и се ухилват.

— Но това е много плитко! — роптае Изи.

— Петнайсетгодишните момчета са плиткоумни — обажда се Лий. — Затова са петнайсетгодишни.

— Може би не трябва да включваш това обяснение в отговора си в списанието, а?

— Харесва ми. Хайде да видим какво има още. — Отново ровя из чантата. Следващият плик е малък и бял. Почеркът изглежда детски, но по-мъжествен.

Скъпи Адам,

Аз съм момче на тринайсет години. Обикновено не чета списания за момичета, но намерих броя на сестра ми и ми се видя интересно. Проблемът ми е, че харесвам много едно момиче от нашето училище на име Чармин. Тя също ме харесва. Обаче аз никога преди не съм имал приятелка, а знам, че тя вече е имала цели трима. Страхувам се да не изглеждам глупав в очите й, особено след като никога досега не съм се целувал. Лесно ли става? Къде да си сложа ръцете? Чувал съм, че някои момичета харесват да си пъхнеш езика в устата им, а други не. Как да позная тя от кои е? Всичко е много объркващо.

Твой почитател на Манчестър Юнайтид, Есекс

— О, какъв сладур! — трогва се Джени. — Дай да го видя. — Връчвам й писмото и тя го проучва внимателно. — Защо всички момчета не са такива? — Тя отправя изпълнен със заплаха поглед към Тревър. — Мили, сладки и чувствителни вместо гадни, похотливи създания, каквито обикновено сте!

— За кого говориш — за пуберите или за мъжете по принцип? — пита я Лий.

— За всички вас — намесва се Стела. — Всички мъже можете да научите едно-две неща от това сладурче. Дейв, трябва на всяка цена да го сложиш в първата си „докторска колонка“. Обзалагам се, че ще се намерят куп читателки, готови да го посветят в насладата да се целува. Ще ти кажа, че ако бях с десет години по-млада, щях да отида лично и да опитам. Какво смяташ да му отговориш?

— За целуването ли?

— За целуването.

— Честно казано, не си спомням някога да съм имал такъв проблем.

— Ама че опашата лъжа! Какъв лъжец! — обвинява ме Изи. — Как може първата целувка в живота ти да не е представлявала проблем? С кого беше?

Замислям се доста дълго. Подробностите са мъгляви. Някой празнува четиринайсетия си рожден ден. Играта на „бутилка“ излиза извън контрол. Затъмнена стая. Чужд език с вкус на перно и френско грозде.

— Аманда Редингтън, на един рожден ден — рапортувам. — Едро момиче с грамадни очила. Закова ме изненадващо.

— Харесваше ли я? — пита Лий.

— Не съвсем — признавам.

— Тогава защо си я целунал? — любопитства Джени.

— Тя предложи. Реших, че ще бъде грубо, ако й откажа.

— А какво знаеше за целуването преди този момент? — продължава разпита Изи.

— Нищо.

— И какво научи след това? — настоява Стела.

— Че не бива да оставам в тъмни стаи с Аманда Редингтън.

— Тогава какъв съвет смяташ да дадеш на бедното момче? — пита Изи, посочвайки писмото.

— Ще му кажа да го направи като по филмите. Ще му кажа: започни нежно, затвори очи, наведи глава настрани, за да не сблъскате носовете си. Може да държи ръцете й, но през първите десет минути не бива да прави опити да си вкарва езика някъде, където не му е мястото, освен ако не бъде поканен.

— А овлажняването? — изненадва ме Стела.

— Какво овлажняване?

— Дейв, като момиче, което някога също е било на тринайсет години, ми позволи да знам, че момчетата на тази възраст имат сериозен проблем с овлажняването. Те са толкова сухи, та имаш чувството, че целуваш шкурка, или напълват устата ти със слюнка и ти иде да повърнеш. И знаеш ли, най-ужасното нещо, което може да направят — повярвай ми, случвало ми се е много пъти — е да оближат устните си и сетне да ги избършат с ръкав!

Джени пронизително изпищява:

— Ужасно!

— Аз пък винаги съм мислел, че облизването и избърсването са много секси — парирам. — Нали разбираш, нещо от рода на „Ей ме на, бейби, тук съм и съм готов на всичко“. На Изи много й харесваше, когато започнахме да ходим.

— Може да си заложиш главата на дръвника, че не съм била аз — опровергава ме тя. — Той е страхотен лъжец!

— Трябва ли да кажа всичко това на момчето? — обръщам се към Джени.

— Точно така — съветва ме тя. — Не е толкова лесно, колкото си мислеше, нали? Вземи още едно писмо и хайде да поръчаме, че умрях от глад.

Последното писмо, което изваждам от торбата, е в кафеникав плик на „Бритиш Газ“ с предплатена такса за обратна връзка, само че логото на фирмата е зачертано накръст с дебел черен маркер и на мястото му е изписан адресът на „Тийн Сийн“. Вдигам го, за да го види цялата маса.

— Изглежда страховито — казва Лий.

— Прав си — съгласява се Тревър, който разглежда писмото. Написано е на лист, откъснат от ученическа тетрадка.

Скъпи Адам,

Аз съм на единайсет. Харесвам момчетата. Искам да си имам приятел. Всички мои приятелки говорят само за момчета. Казват, че съм се побъркала на тази тема. Как да си хвана гадже? Моля, моля, моля, помогни ми.

Твоя единайсет годишна отчаяна читателка

на „Тийн Сийн“ от Лестър

— Тази е от контингента на предпуберитета — произнася се компетентно Джени. — Възрастта й обяснява всичко.

— Така ли?

— Предпуберитетите нямат и най-малка представа за истинския пуберитетски страх, така че сами си го създават. Четат за проблемите на по-големите и понеже им завиждат, си измислят собствени.

В този момент сервитьорката отново се изправя пред масата ни с решителен вид. Поръчваме шест бири и когато пристигат, Джени взима таблата от момичето и ги раздава. След като вдига своята във въздуха, тя заявява достатъчно високо, за да привлече вниманието на цялото заведение:

— Ще пиете ли наздравица за Дейв Хардинг — доктор номер едно по любовните терзания в страната? Дейв Доктор Любов Хардинг!

Всички стават и ми ръкопляскат.