Майк Гейл
Вечеря за двама (43)

моля

Сутринта на моя последен ден в „Тийн Сийн“. Прекарах тук две седмици и се чувствам напълно друг човек. Научих имената на всички от Бекстрийт Бойс и вече нямам желанието да троша радиото в колата си, когато чуя припева, напомнящ музиката от онази телевизионна сапунка, защото докато подготвях рецензиите си открих, че съществува много по-лоша музика от тази; затънал съм тъй дълбоко в сериала „Даусънс Крийк“, че сериозно се тревожа дали Даусън и Джоуи ще се съберат отново. Накратко, наслаждавам се с пълна сила на второто си юношество, но това не е достатъчно да ме накара да остана в „Тийн Сийн“ за по-дълго. Преди пет дни Гари Робисън, главен редактор на „Селектор“, което е нещо средно между „Ролинг Стоун“ и „Ню Мюзикал Експрес“, ми предложи работа като негов заместник, но за много по-малко, отколкото получавах в „Лаудър“. Още не съм се съгласил, тъй като продажбите на „Селектор“ са доста ниски и може би до края на годината и той ще фалира.

Към обяд Джени ми изпраща мейл, в който ме моли да се отбия, за да поговорим. Тъкмо уговарям фото сесия и интервю с нова английска момичешка банда и работата не върви. Не им е удобна нито една от датите, на които фотографът е свободен, и се опитвам да измисля компромисни варианти. Поканата на Джени идва точно навреме.

Кабинетът й е истинска тийнейджърска бърлога. Цялата стена зад бюрото е облепена с кориците на „Тийн Сийн“ още от 1994 насам. Покрай съседната стена се точат лавици с всички известни и неизвестни американски списания за тийнейджъри, музика и поп култура, а на стената срещу писалището има голям стъклен шкаф, преливащ от вещи от тийнейджърския свят: тениски с ликовете на момчешки банди, сувенири от спрени телевизионни предавания, дискове, тениски с надписи и хиляда и един рекламни подаръци.

— Не мога да повярвам колко много боклуци има тук, Джен — казвам, сочейки вещите, докато сядам пред нея.

— Само защото сърце не ми дава да ги изхвърля — обяснява тя. — Има толкова много хлапета, които биха отрязали едната си ръка, за да притежават някой от тези боклуци, но Трев не ми позволява да ги занеса вкъщи. — Тя се засмива. — Обслужи се с каквото си поискаш.

— Ще взема това — посягам към романизацията на „Даусънс Крийк“, която е най-отгоре върху купчината стари броеве на „Тийн Сийн“. — Поне ще има какво да чета в метрото. Е, за какво ме викаш?

— Знаеш, че през последните седмици те молих за няколко услуги. Сега ще те помоля за още една.

— Давай.

— Предполагам, вече си чел списанието и си видял страниците за съвети…

— Имаш пред вид рубриката „Твоята изповед“? Онези четири страници, на които момичетата хълцат заради момчетата, акнето, момчетата и циклите си? Да, чел съм я.

— Присмивай се колкото щеш, но това е най-популярната рубрика в списанието.

— Е, и?

— Работата е, че имам намерение да я освежа и съм на път да освободя нашия сътрудник Адам Картър, който пише колонката „Питай Адам“.

— И повече няма да има „Питай Адам“? Ти ме разби.

— Подозирам, че не си толкова разбит, колкото ще е той. Всъщност никога не съм харесвала неговата колона — доста е старомоден.

— Тогава защо е тук?

— Наследих го от последния главен редактор и все бях прекалено заета, за да правя промени. Както и да е, обсъдих го на обяд с творческия директор, и решихме, че тази рубрика се нуждае от младежки, свежарски и печен подход към кахърите на девойчетата.

Не се сдържам и прихвам, Само в нейния свят възрастните използват думи като „свежарски“ и „печен“ без най-слаб намек за ирония.

— И чий ще бъде този свежарски и печен подход?

— Твоят — сочи ме тя с пръст. — Ти си идеален целта. Млад си. Изглеждаш добре. Готин си. Читателите ни ще си умрат да ги съветваш.

Всичко, което успявам да произведа в отговор, е смях. Не мога да се спра.

— Ти не приемаш нещастието ми сериозно, нали? — установява Джени. — Е, добре. Само си помисли, моля те. Ще запазим „Скъпа доктор Лиз“, да им отговаря на всички въпроси от техническо естество от рода на цикли, бременност и подобни, а теб ще използваме за забавната страна на нещата. Овен това ще разширим рубриката. Шест пълни страници всеки месец.

— Не мога, Джен. Наистина ти благодаря за работата, честно, но знаеш, че правя това само докато си намеря нещо по-подходящо.

— Но не си намерил все още нищо, нали?

— Не съвсем. От „Селектор“ ми предложиха работа, но…

— Смятай, че ще фалира също като „Лаудър“.

— Откъде знаеш?

Тя намига лукаво. Събирам две и две.

— Изи ти е казала.

— Просто се опита да ме снабди с малко муниции. Виж какво, приеми работата, която ти предлагам. Не само аз мисля, че ще бъдеш страхотен. Фран те предложи преди доста време. Каза, че даваш полезни съвети как да се справи с гаджето си.

Това е самата истина. В петък сутринта миналата седмица Фран бе дошла разплакана в редакцията, защото двамата с Линдън имали страхотна кавга и той й казал, че не иска повече да я вижда. Чудеше се дали да му се обади и да го помоли за прошка, макар че винаги, когато се карали, тя се извинявала първа. Обзаложих се с нея на десет лири, че ако не му се обади и излезе с приятелките си, ще получи извиненията му до десет часа същата нощ. В осем и половина, докато двамата с Изи гледахме телевизия, Фран ми позвъни на мобилния, за да ми съобщи, че Линдън, който никога преди това не бил я молил за нищо, сега я умолявал да не къса с него. Каза, че откакто са заедно, не е била в толкова силна позиция, и ме провъзгласи за „гуру в областта на интимните връзки“.

— Не може да се осланяш единствено на мнението на Фран. Тя е малко особена.

— Хайде, Дейв! — примолва се Джени. — Още ли не ти е писнало от музикалните глупости? Да обявиш някой банда за най-добра на планетата този месец само за да я свалиш от пиедестала на следващия? Ще ти плащаме прилични пари за никакви усилия. Няма да идваш в офиса всеки ден и дори ако си намериш нова работа, ще можеш да продължиш. Какво ще кажеш?

— За колко пари говорим?

Тя надрасква числото върху лепящо листче и го плъзва към мен.

— Хм, не е лошо — казвам. — За протокола си предупредена, че не притежавам каквито и да е формални квалификации да давам съвети.

— Няма значение. Харесва ми какво написа за нас и за Изи. Фран смята, че си най-готиният пич на света. Важното е, че някога си бил пубер, което значи, че си наясно какво мислят момчетата. А нашите читателки само това искат — някой, който е бил на тяхната възраст, да им обясни мисловната нагласа на едно момче. Те не могат да се справят сами. Ти ще бъдеш техният по-голям брат. Баткото, който ще им разказва за непознатите същества, които всеки ден виждат в училище, но не могат да разберат.

— Става ли да си помисля?

— Не. Тина, заместник главната редакторка, отчаяно ме навива да възложа работата на нейния приятел, който работи на втория етаж в онова мъжко списание, на чиито корици винаги има по някоя полуразголена телевизионна говорителка. Казах й, че ще й отговоря до края на деня. Не ме карай да му давам баницата, Дейв. Не мога да го понасям. Пълен идиот. Вярно, секси идиот, но идиот. Ти ще се справиш милион пъти по-добре. Е, какво ще кажеш?

Прехвърлям набързо етапите в кариерата си през последните няколко месеца: загубих мястото си като музикален редактор, сътрудничих на свободна практика на лъскаво женско списание, написах няколко рецензии на концерти за вестници, писах статии за тийнейджърско списание и накрая ми предложиха постоянна работа в него. Какво се опитва да ми подскаже съдбата? Не знам, но се чувам, че казвам на Джени „съгласен съм“.

— Това е фантастично — възторгва се тя. — Сега вече официално си Дейв Хардинг — Доктор Любов.

— Доктор Любов?

— Аха. Измислих го на един брейнсторм преди известно време. Ти ще бъдеш Доктор Ох Боли на двайсет и първия век.

— А какво ще стане с музикалните прегледи и интервютата със звезди?

— Добре, че ме подсети — отвръща Джени и премига замислено. — Надявам се, че докато намерим някой за постоянно, ти ще поемеш и тази работа.