Майк Гейл
Вечеря за двама (66)

бай

Когато настъпва време да си вървим (остатъците от млечния шейк на Никола са се превърнали в розова слуз на дъното на чашата, едно-две изостанали картофчета са изстинали и втвърдени, а странните парченца маруля и краставичка са се спаружили още повече) аз все още не съумявам да определя какво се случва. Никола — дъщерята, за която до вчера не подозирах, седи срещу мен. Току-що сме обядвали в „Макдоналдс“ сякаш гаджета на първата си среща. Всичко изглежда толкова нереално, че не може да се опише с думи, и все пак тя е пред мен. С усилие се възпирам да не се наведа напред и да докосна ръката й, за да се уверя, че е истинска.

— Ще се връщаш ли на работа? — пита тя, когато ставаме. — Сигурно имаш да четеш много писма.

— Да, имам — потвърждавам, докато връщаме таблите си с остатъците от обяда.

Заедно се изкачваме по стълбите и излизаме от ресторанта на Оксфорд Стрийт. В сепарето съвсем съм забравил за външния свят, съсредоточил цялото си внимание върху един-единствен човек. Сега неочаквано попадам в различна среда и приспособяването ми към нея отнема по-дълго от обикновено. Дъждът е спрял, движението ми се струва по-шумно, небето по-ярко, а хората наоколо — по-забързани.

— А ти какво смяташ да правиш сега? — питам я.

Тя свива рамене.

— Можеш да се върнеш в училище — предлагам.

— Не мисля, че ще го направя, ако не възразяваш. — Никола разглежда обувките си. — Смятам да отида в библиотеката и да си взема книги.

— Имаш ли достатъчно пари да стигнеш до вас?

— Всичко е наред, благодаря. Купих си карта.

— И ще можеш да се върнеш до Ууд Грийн?

— Идвала съм много пъти на Оксфорд Стрийт. Е, винаги с приятелки, но ще се справя.

— Слушай, какво ще кажеш да ти дам пари за такси? Не искам да прекарам остатъка от следобеда в притеснения за теб.

— Няма страшно, ще се оправя.

— Сигурна ли си?

— Напълно. — Тя поглежда часовника си. — Най-добре да вървя.

— Добре тогава. Ами, беше ми приятно, че се видяхме. — Обмислям дали да се ръкуваме, но не ми изглежда особено подходящо. — Майка ти сигурно много се гордее с теб.

На устните й се изписва полуусмивка, но тя избягва да ме погледне в очите.

— Беше ми приятно да се срещнем… О, да, благодаря за обяда.

Никой от двама ни не помръдва. Покрай нас изгърмява автобус, няколко таксита си разменят разгорещени ругатни с клаксоните.

— Най-добре да вървя — повтаря Никола и поема. Направила е само няколко крачки, когато извиквам името й. Спира мигновено и се обръща.

— Знам, че днес нямахме много време — извинявам се.

— Но какво ще кажеш да се видим отново? Ако искаш, разбира се.

— Наистина ли?

— Да, наистина. Да речем… кога?

— Не знам — колебае се Никола. — Ще трябва да измисля какво да кажа на мама. Не искам да я лъжа, но…

— Можеш да й кажеш, че знаеш за мен, ако искаш. Не смятам, че трябва да имаш тайни от нея.

Тя спира и се замисля.

— Искам да й кажа, но не сега. Имаш ли нещо против?

— Ти решаваш. Просто искам ти да си добре.

— Добре съм.

— Освен това искам днес да е първият и последен път, когато бягаш от училище, както и последният, когато идваш в Лондон сама. Може би следващия път ще е по-добре да мина да те взема. Да ти се обадя ли по телефона, за да се уговорим?

Тя кима.

— Добре, доскоро.

— Да, доскоро.

Никола отново се обръща и се отдалечава, а аз гледам след нея, докато потъва в метростанцията на Тотънхам Корт Роуд.