Майк Гейл
Вечеря за двама (106)

по-късно

В десет и половина пристига Фран. Закъсняла е с половин час.

— Знам — мърмори тя, проследявайки погледа, който отправям към часовника в офиса. — Виновна е проклетата линия „Виктория“.

— „Виктория“ значи? — възкликвам. — Моля ти се, не на мен тия номера!

Фран прихва.

— Не мисля, че и Джен ми повярва, когато й се обадих тази сутрин, че ще закъснея, но не се издаде. Тя знае, че винаги работя до късно… Много съм некадърна с лъжите. Та кога метрото е спирало за повече от час? Май ще трябва да измисля по-достоверно извинение.

— Кога си легна снощи? Никола и приятелката й сигурно са ти причинили доста главоболия.

— Нищо подобно. Бяха страхотни! Забравила съм колко е прекрасен светът, когато си на тринайсет. Всичко е страшно готино и удивително — да живееш без родителите си е удивително, удивително е дори мивката да е пълна с неизмити чинии, оставени още през бронзовата ера. Много са сладки. Почти не вдигнаха шум тази сутрин.

— И наистина са добре?

— Гледаха телевизия, когато тръгнах. Кей, моята съквартирантка, каза, че ще ги наглежда, защото днес не е на работа. Оставих им парите, които ти ми даде, за да си вземат такси до Ууд Грийн, така че съм сто процента сигурна, че са добре. Искаш ли да се обадя и да проверя?

— Не, не се безпокой. Аз ще се обадя следобед на Никола и ще се уверя сам. Отново ти благодаря, че ги прибра, Фран. Наистина ми помогна много.

— Няма проблем — отговаря тя. — Удоволствието беше изцяло мое.

Няколко секунди по-късно мобилният телефон иззвънява в джоба на палтото ми.

— Ало?

Кратка пауза.

— Дейв Хардинг ли е?

Женски глас със слаб ирландски акцент.

— Да — отговарям. — Кой се обажда?

След като думите излизат от устата ми, осъзнавам колко неуместни са те.

— Обажда се Кейтлин О’Конъл — казва жената отсреща. — Майката на Никола. Мисля, че вие и аз имаме да си кажем доста неща.