Майк Гейл
Вечеря за двама (111)

двама

Кейтлин се засмива тихо, сякаш на себе си. Когато я поглеждам учудено, обяснява:

— Сигурно си мислиш, че съм луда. Просто исках да те попитам как си и ми се видя странно. Не е ли така? След всичко, за което говорим, аз изведнъж ти задавам въпрос, сякаш току-що съм те срещнала на улицата… И все пак — как си?

— Добър въпрос — казвам. — Отговорът е, че определено съм имал и по-добри дни.

— Аз също. — Тя въздиша дълбоко, сякаш се опитва да се отпусне. — Никола ми разказа всичко за теб. Е, по-важните неща. Не мога да повярвам, че си душеприказчик на момиченцата в списание. Но тя ми показа снимката ти в „Тийн Сийн“.

— Вярно, особена работа за възрастен мъж, но все пак е само работа, нали? Когато си журналист, трябва да си готов да вършиш и налудничави неща, за да печелиш хляба си.

— Не искаше ли да свириш в някоя банда?

— Исках да бъда още много други неща през времето, което отмина, откакто се срещнахме с теб. А се захванах да пиша за музика. Ужасно е, но не мога да си спомня каква искаше да станеш ти.

— Учителка. Каквато и станах… От колко време си женен?

— От три години. Но сме заедно от шест.

— Моите поздравления.

— А ти? Срещаш ли се с някого? — питам повече от учтивост, отколкото от желание да чуя отговора, който вече знам. Ако не попитам, ще изглежда, че открито признавам провала й да си намери партньор — провал, който, предполагам, се дължи отчасти и на факта, че има дъщеря в тийнейджърска възраст, за което виновник съм аз.

— Сама съм — отговаря Кейтлин. — Но по-скоро по собствено желание, отколкото поради обстоятелствата. Мисля, че винаги съм изпитвала страх от обвързване. — Тя става и взима някакво списание от масичката в ъгъла на стаята. „Тийн Сийн“. — Не знаех какво да мисля, когато Никола ми каза как те е открила. Всъщност не й повярвах, докато не ми показа снимката ти. Всичко звучеше толкова измислено, прекалено приказно. Първо, ти ставаш Доктор Любов в списание за хлапачки, след което Никола попада точно на теб. Какви са шансовете да те разпознае, след като е виждала само една стара снимка? Не съм сигурна дали аз самата щях да те позная. Беше само една нощ. Толкова, толкова отдавна.

Очите ни се срещат, след което и двамата поглеждаме встрани. Настъпва дълго неловко мълчание.

— Може ли да ти задам един въпрос? — питам.

Тя кима.

— Опитвала ли си се изобщо да ме откриеш?

— Не — отговаря Кейтлин. — През годините измислих около милион различни начини да се свържа с теб. Можех да пиша до хотела, в който бяхте отседнали, или да открия туристическата фирма, организирала ваканцията ви. Знаех в кой университет ще отидеш и какво смяташ да изучаваш — бих могла да изпратя писмото си до факултета ти. Можех да прегледам електоралния регистър и да открия всички Хардинг, които живеят в Стрийтхам. Но не направих нищо. Докато бях бременна, имах да върша много други неща, вместо да те търся. След като през май се роди Никола, трябваше да се справя с ролята си на майка и това беше най-важното. После учих в университета, после карах учителски курсове… Списъкът с извинения е безкраен. Но всеки самотен рожден ден на Никола ми напомня за това, че не те намерих.