Майк Гейл
Вечеря за двама (19)

гледам

Следващият вторник, рано вечерта. Денят беше доста горещ и все още е топло. Хората са се разхвърляли по къси ръкави, а всички пъбове и барове, покрай които минавам, са заобиколени от клиенти, които пият под открито небе. Отивам към Ковънт Гардън да се срещна с Изи, за да излезем за пръв път от векове. Решили сме, че трябва да бъдем наистина печени родители, макар че всичко, което ни се иска да правим вечер след работа, е да си седим вкъщи, плътно сгушени на дивана пред телевизора. Накратко — да мътим. Но тази вечер сме на ринга, само за да докажем и покажем, че все още можем да го правим. Планът ни е да се видим с Лий и Стела, за да мушнем по няколко питиета на партито за откриването на нов бар на Джеймс Стрийт, след което да се срещнем с Джени и Тревър и да отидем в „Астория“ да слушаме жива музика — аз имам покана и съм запазил още пет места. После ще поостанем на купона след шоуто и ще се приберем у дома.

Изи ми се обажда, че ще закъснее половин час заради снимки в едно студио в Кентиш Таун. Включвам дискмена и се отправям към Лонг Акр, надявайки се да се разсея като позяпам по витрините и слушам стария албум на Елиът Смит „ХО“.

На половина път осъзнавам, че съм залепнал за витрината на един магазин. Поглеждам надписа над главата си — „Бейби Гап“. Озъртам се крадешком в двете посоки и влизам през вратата в място, което, по всичко личи, се намира на друга планета. Между рафтовете се разхождат жени от всички възрасти, които според мен са бъдещи майки, майки с деца, свекърви и тъщи или приятелки на майките. Аз съм единственото мъжко същество, което не е привързано с юзди или возено в детска количка. В едно от големите огледала зървам отражението си и осъзнавам, че стърча насред магазина като Гъливер сред лилипутите, но това не ме притеснява. Дискменът ми създава илюзия за недосегаемост, нещо като мантия невидимка, позволяваща ми да се скитам безпрепятствено!

Неочаквано ме привлича небесносиньо гащеризонче за деца от 6 до 8 месечна възраст. Откачам го, вдигам го високо във въздуха, както виждам, че правят много от клиентките в магазина, и въображението ми отново препуска като отвързано конче. Представям си моето бъдещо бебе, облечено в него, а после и с оранжева шапка за слънце, украсена с животински уши. Моето бебе ще бъде най-добре облеченото дете в детските ясли. След това откривам работно комбинезонче от лимоненозелено рипсено кадифе и с мен е свършено. Застанал в средата на магазина, аз материализирам образа на моето дете от глава до пети. Изи, решавам, ще бъде основният донор за външния му вид, защото има замисленото сладко личице, с което всяко дете ще напредне в живота. Аз може би ще се намеся с ушите или брадичката си, но като цяло искам бебето да прилича повече на нея, отколкото на мен. Личността му обаче ще бъде петдесет на петдесет наследена от двама ни. От мен то ще вземе относително аналитичния ум, способността да запазвам самообладание в кризисни ситуации и любовта към музиката. Изи ще му предаде своята щедрост, таланта си да действа успокояващо на хората и малка доза невротичност, за да не чувства превъзходство над себеподобните. Двамата заедно ще му предадем любовта си към писаното слово, чувството за хумор и способността да се обличаме с вкус. Останалото може да се вземе от различните родители, баби и дядовци, вуйни и вуйчовци, чичовци и лели и за късмет може би съвсем малко от някой неизвестен. Ето какво ме кара да си мисля детското гащеризонче, което държа в ръцете си. Кара ме да мисля, че всичко на този свят е възможно.

Десет минути по-късно телефонът ми зазвъня отново, предполагам, че се обажда Изи да ми каже, че е в таксито и скоро ще бъде при мен. Но не е тя. Една жена от фотостудиото в Кентиш Таун, където Изи е днес следобед, ми съобщава, че жена ми е откарана в болницата с болки в корема. Казва да отида колкото е възможно по-бързо. Напускам магазина тичешком.