Майк Гейл
Вечеря за двама (48)

поща

— Кой от вас е Дейв Хардинг? — пита момчето от пощенския отдел, без да забележи, че освен него аз съм единственият мъж в стаята.

Часът е четири следобед на следващия ден и от сутринта чакам да пристигнат останалите писма за Адам. Нетърпелив да се захвана с новата си работа, няколко пъти звъня в пощенския отдел. Всеки път ми отговарят, че писмата ще пристигнат до двайсет минути. Едва след петия път Фран ми обяснява, че двайсетте минути на пощенския отдел се равняват на половин час до цял ден в зависимост от това, какво гледат служителите в момента на портативния си телевизор.

Момчето хвърля в краката ми три огромни зелени полиетиленови чувала и напуска офиса, без да обели дума.

— На този пък какво му става? — питам Фран, която ми помага да развържа торбите.

— Нищо лично — гримасничи тя по посока на вратата. — Всички пощальончета се мусят, когато ги помолиш да си свършат работата. Обаче като зяпат задника ми пред асансьора или като пушим навън са най-любезните момчета на света. — Тя се бори с една торба, докато аз търся ножица. — Готово — накрая е прегризала връвта. И ме оставя да потъна сред стотици страници, пълни с любов, самосъжаление, себеотвращение и колебания. Удивително. Не мога да повярвам колко сложен е животът на тийнейджърките!