Артър Хейли
Свръхнатоварване (65)

20

Когато Ним се Върна, Вики вече си беше отишла, но походното му легло беше приготвено, както той бе поръчал.

Мислите за Карен все още го преследваха. Независимо от думите на Синтия, чувството за вина не го напускаше. Вината бе не само негова лична, но и на компанията, която не бе спазила своите ангажименти спрямо хората, които разчитаха на нея. Ним беше сигурен, че ако спиранията на тока продължат, ще има и други нещастни случаи…

Дали някога щеше да успее да се освободи от чувството си за вина за случилото се? Някога, може би.

На Ним му се искаше да поговори с някого, да му се разкрие. На Рут не беше казал нищо за Карен, а и сега вече беше късно.

Ним зарови лице в дланите си и остана така за няколко мига. Той реши, че трябва да се концентрира и да се заеме с нещо, иначе напрежението щеше да го убие.

След десетина минути позвъня телефонът. Ним го вдигна, чу гласа на Тереза Ван Бърен:

— Ним, сигурно си решил, че за днес си приключил с пресата, нали?

— Е, мина ми нещо подобно през ум — отговори и Ним.

Тереза Ван Бърен се засмя и каза:

— Хората от пресата обаче не спят. Тук има двама души, които искат да те видят, Ним. Единият от тях иска някакви подробности около предстоящите спирания на тока, а другият човек е Нанси Молино.

Ним въздъхна. Понякога му се искаше Пол Шърмън Йейл да не си беше подавал оставката.

— Добре. Доведи ги.

Когато Ним накратко даде сведенията на човека от телеграфната агенция и той си тръгна, в стаята влезе Нанси Молино.

Както винаги, тя бе безупречно облечена. Роклята и бе с коралов цвят и подчертаваше превъзходната и фигура.

Тя седна срещу Ним и кръстоса изящните си крака. Ним ги погледна за миг, а после отмести поглед.

— Здравей! — каза и Ним. — Какво мога да направя за теб?

Тя извади от чантата си едно фотокопие на телетайп и го подаде на Ним, като каза:

— Този материал ще излезе в утрешните вестници. Ние бихме искали да го публикуваме с твой коментар.

Ним внимателно прочете информацията. Тя гласеше:

„Вашингтон 3 май. В стремежа си да разрешат петролната криза представителите на правителството решиха да пуснат в обръщение нова парична единица, която ще бъде известна под името «нов долар» Той ще бъде гарантиран със златните запаси на страната и ще се равнява на десет нормални долара.

Страните от ОПЕК ще бъдат призовани да приемат плащане с новата парична единица.

Първоначалната реакция на страните — производителки на петрол, е била положителна, но говорителят на ОПЕК, шейх Ахмед Мусаед, изтъкна, че от САЩ ще бъде поискано да се направи оценка на златните запаси от независима комисия, преди да се сключи новото споразумение, тъй като съществуват подозрения, че запасите са по-малки от официално обявените.“

Ним си помисли, че сведенията, които идваха по този въпрос от Вашингтон, в крайна сметка се оказаха достоверни.

Той забеляза, че Нанси чака неговия коментар и каза:

— Аз не съм някакъв финансов гений, но мога да кажа, че това, което се случва, беше неизбежно, откакто започна да расте инфлацията и откакто позволихме да станем зависими от вносни горива. Естествено, най-много ще пострадат хората от средната класа, които имат спестявания. Но за мен това не е разрешение на проблема, а само една отсрочка. Отсрочка, докато осъзнаем, че не можем да си позволяваме да купуваме повече петрол и не започнем да разработваме нашите собствени енергийни ресурси.

— Благодаря — каза Нанси Молино. — Това ще свърши работа. В нашата редакция всички смятат, че си оракул. Дори в неделното издание смятаме да публикуваме онази реч, която произнесе по време на публичните обсъждания на проекта Турнипа. Сега вече мнозина осъзнават, че си бил прав. Какво ще кажеш за всичко това?

Под влиянието на импулс Ним извади един лист от една от папките си и го подаде на Нанси. Тя прочете:

„Умей да прощаваш, дарен с широта и благородство…“

— Не е лошо. Кой го е писал? — попита Нанси.

— Написа го една приятелка. Днес тя почина.

— Затова ли изглеждаше толкова ужасно, когато влязох?

— Вероятно.

Нанси прочете стиховете на Карен и попита Ним:

— Защо не ми разкажеш за нея. Естествено, няма нищо да пиша.

— Ще ти разкажа. Тя се казваше Карен Слоун. Парализирана беше от петнадесетгодишна възраст. И, мисля, че бе най-хубавият човек, когото познавах…

— Как се запознахте? — попита Нанси.

— Стана съвсем случайно Когато спряхме тока през миналата година…

Само преди час Ним копнееше да сподели всичко това с някого. Сега тук беше Нанси… Той и разказа всичко, а тя в повечето случаи само слушаше и от време на време му задаваше някои въпроси. Когато той и разказа, как бе умряла Карен, тя стана и започна да крачи из кабинета, като казваше.

— О, боже! О…

Тя хвърли един поглед на отрупаното бюро на Ним и го попита:

— Какви са тези бумаги тук?

— Имам още някои работи за вършене.

— Глупости говориш! Остави всичко и се прибирай!

Ним само поклати глава и посочи походното легло.

— Днес ще спя тук. Забравяш, че утре започваме с изключването на тока.

— Тогава, ако искаш, ела при мен.

Вероятно Ним я бе изгледал стреснато, тъй като Нанси добави:

— Апартаментът ми е на пет минути оттук. Можеш да оставиш телефона, в случай че трябва да те повикат. А ако няма нищо спешно, утре сутринта ще ти направя закуска.

Те стояха един срещу друг и Ним усещаше уханието на парфюма на Нанси. Той усещаше, че иска да разбере повече неща за нея, много повече. Той осъзнаваше, че за втори път този ден получаваше подобно предложение и беше на път да се съгласи.

Нанси му каза рязко:

— Втори път няма да повторя поканата си. Какво реши?

Ним се поколеба само за секунда и после каза:

— Добре, да вървим.