Артър Хейли
Свръхнатоварване (23)

6

В гостната на апартамента си Карен посрещна Ним със същата лъчезарна усмивка, за която той си спомняше от предишната им среща.

— Знам, че не ти е било леко тази седмица. Четох за годишното събрание на вашата компания и гледах репортажи по телевизията — каза тя със съчувствие.

Ним инстинктивно се намръщи. Разбира се, телевизията си бе направила труда да отрази единствено безредиците, без да обърне внимание на последвалите петчасови дискусии, въпроси, заседания и решения на събранието. Но Ним трябваше също така да признае, че те самите бяха постъпили недалновидно, като не бяха осигурили достъп на телевизионните екипи до залата.

По време на половинчасовата почивка редът бе възстановен и заседанието продължи, както беше първоначално запланувано. На събранието нямаше никакви съществени промени, освен че акционерите бяха ужасно изморени, но за сметка на това бяха казани много от нещата, които трябваше да се кажат гласно. За голямо учудване на Ним най-сериозна от излезлите на следващия ден статии се оказа тази на Нанси Молино в „Калифорния Икзаминър“.

— Ако нямаш нищо против, бих искал поне за малко да изхвърля от съзнанието си мислите за този цирк — каза Ним.

— Разбира се, Ним. Всъщност дори не знам какво точно значи „годишно събрание“…

Ним се усмихна леко, а после каза:

— Много ми харесаха твоите стихове. Публикувала ли си нещо?

Тя едва забележимо поклати глава и Ним си спомни, че всъщност това бе единствената част от тялото й, която се движеше.

Ним беше дошъл тук отчасти защото му се искаше макар и за малко да избяга от лудницата на GSP & L, но също така имаше силното желание да види Карен Слоун. Сега, когато я гледаше, изпълнена с очарование, Ним разбра, колко дълбоко е било това желание.

Ним дори за миг си помисли, че сигурно се влюбва. Това би било обаче едно изключение в неговата практика: той често бе имал връзки, в които имаше само секс, а не любов, но не му се беше случвало да има само любов, без секс, както щеше да бъде с Карен.

— Аз пиша стиховете за собствено удоволствие — каза Карен. — А в момента работих над една реч.

Ним вече беше забелязал електрическата пишеща машина зад гърба й и другите листа, разхвърляни върху масата.

— Каква е тази реч?

— Речта е за едно заседание на юристите. В момента съюзът на юристите на щата разглежда състоянието на законите, отнасящи се до нетрудоспособните хора. Някои от тези закони са доста добри, други — не чак толкова. Именно върху това правя някои проучвания.

— Ти обясняваш на юристите правните системи? — попита Ним с голямо учудване.

— Защо не? Те просто са затънали в теорията и имат нужда от някой, който познава тези закони и разпоредби на практика. Ето защо се обърнаха към мен. Пък и не ми е за първи път да правя подобни изказвания и да разяснявам някои недоразумения.

— Какво имаш предвид под „недоразумения“?

Докато те разговаряха, от кухнята се чуваше оживление. Когато Ним се бе обадил сутринта, Карен го бе поканила на обяд. Вероятно в този момент Джоузи, домашната помощничка на Карен, приготвяше обяда.

— Преди да ти отговоря на въпроса, мога ли да те помоля да ми помогнеш — каза Карен. — Би ли преместил левия ми крак, понеже чувствам, че е отекъл?

Ним се изправи и несигурно се приближи към количката. Единият крак на Карен бе качен върху другия.

— Моля те, просто го премести — тя каза делово.

Ним протегна ръка и изведнъж усети топлината на краката й под найлоновите чорапи. Те бяха елегантни и красиви.

— Благодаря ти, имаш много нежни ръце — каза Карен. — Това е един пример за така наречените „недоразумения“ — повечето хора смятат, че парализираните са лишени от всякакви усещания. Но не с всички е така. Например аз, дори и да не мога да се движа, изпитвам усещания както всички останали. Именно затова се налага често да променям положението на тялото си.

— Вероятно си права — каза Ним. — Трябва да призная, че и аз по-рано бях заблуден по същия начин.

— Знам — каза тя закачливо. — Но трябва да ти призная, че усещах ръцете ти върху краката си и ми беше много приятно.

В този момент в главата му започнаха да се въртят най-невероятни мисли, но той успя отново да се концентрира и попита:

— Кажи ми за някое друго „недоразумение“.

— Че парализираните не бива да ги разпитват. Ти дори не можеш да си представиш как се смущават останалите хора и избягват контактите с нас. Някои просто се страхуват.

— Често ли се случва?

— Непрекъснато. Миналата седмица сестра ми Синтия ме заведе в един ресторант на обяд. Когато дойде сервитьорът, той записа нейната поръчка и попита, без дори да ме погледне: „А тя какво ще яде?“. Синтия, бог да я благослови, му каза: „А защо самият вие не я попитате?“. Но дори и докато му казвах поръчката си, сервитьорът не смееше да ме погледне в очите.

Ним помълча за миг, а после протегна ръка и взе тази на Карен в своята.

— Срамувам се заради всички нас.

— Не трябва. Ти изкупваш вината на мнозина, Нимрод.

Като пусна ръката й, Ним каза:

— Миналия път, когато бях тук, ти започна да ми разказваш за семейството си.

— Е, днес ще имаш възможност да се срещнеш с тях или поне с моите родители. Надявам се, че нямаш нищо против, ако минат за малко след обяд. Днес за майка ми е почивен ден, а пък и баща ми има работа наблизо.

Карен обясни, че родителите й дошли в Америка от Австрия през средата на тридесетте години, когато Втората световна война вече назряваше в Европа. Те се запознали и оженили в Калифорния и имали две дъщери — Синтия и Карен. Истинското име на бащата на Карен било Слонхаузер, което след това се превърнало в Слоун. Самите Синтия и Карен не знаели почти нищо за родната страна на родителите си и израснали като типично американски деца.

— В такъв случай Синтия трябва да е по-голяма от теб?

— Да, с три години. Много е хубава. Бих искала да те запозная някой ден с нея.

В този момент шумовете в кухнята поутихнаха и на вратата се появи Джоузи, която буташе количката с обяда. Тя сложи една сгъваема масичка пред Ним и закрепи подставката отстрани на количката на Карен. След това Джоузи сервира обяда — пушена сьомга, салата и препечени филийки хляб. Виното беше Пино Шардоне „Луи Мартин“.

— Не мога да си позволявам често да купувам подобно вино, но днес е особен ден, защото ти се върна…

Джоузи я попита:

— Аз ли да те храня или предпочиташ мистър Голдман?

— Ще ме нахраниш ли, Нимрод?

— Разбира се. Само ще те помоля да ми казваш, когато правя нещо не както трябва.

— Съвсем не е трудно. Просто трябва да ми слагаш храната в устата. Тоест ще ядеш за един, а ще храниш двама.

Като погледна Карен с разбиране и се усмихна, Джоузи се оттегли в кухнята.

— Виждаш ли? Чудесно се справяш! — каза Карен след малко. — Би ли могъл сега да ми избършеш устните.

Тя протегна глава към Ним и той избърса устните й с една салфетка.

Докато продължаваше да храни Карен, Ним си помисли, че всичко това, което правиха заедно, неимоверно много ги сближаваше. Никога не бе изпитвал подобно чувство. И най-странното бе, че във всичко това имаше особена чувственост.

Към края на обяда Карен го попита:

— Аз ти разказах почти всичко за себе си. Разкажи ми нещо и ти.

Ним започна да й разказва за родителите си, за детството, за работата си и за брака си с Рут и децата, Лия и Бенджи. Той се чувстваше толкова предразположен от Карен, че дори сподели най-съкровените си мисли — своите съмнения за религията на прадедите си и дали тя трябва да бъде продължена чрез неговите деца, смисълът на живота му и перспективите пред брака му.

— Стига толкова — каза той най-накрая. — Не съм дошъл тук, за да ти досаждам.

Карен се усмихна и поклати глава.

— Ним, ти просто никога не би могъл да бъдеш досаден. Ти си многостранен човек, а такива хора рядко омръзват. Ти много ми харесваш. Отдавна не ми се е случвало да имам подобно усещане за някого.

— Аз изпитвам същото към теб — каза й Ним.

Лицето на Карен леко се изчерви.

— Ним, искаш ли да ме целунеш?

Ним стана от мястото си и се доближи до нея.

— Много — каза й нежно той.

Устните й бяха нежни и топли. Целувката им беше продължителна и те сякаш не можеха да се отделят един от друг. Ним искаше да привлече Карен по-близко до себе си, но в този момент се чу позвъняване на вратата и шум от гласове. Ним се отдръпна.

Карен прошепна.

— Колко не навреме.

След това тя извика:

— Влизайте! — и продължи. — Нимрод, бих искала да ти представя родителите си.

Един възрастен мъж с посребрени коси и достолепна осанка протегна ръката си, за да поздрави Ним. Когато заговори, дълбокият му плътен глас веднага напомни за австрийския му произход.

— Аз съм Лутър Слоун, мистър Голдман. А това е съпругата ми Хенриета. Карен ни е говорила за вас, пък сме ви и виждали по телевизията.

Ръката на Лутър Слоун беше твърда и грубовата, но независимо от това чиста и добре поддържана Той беше облечен с работен комбинезон, който обаче, също както и ръцете му, беше чист и с акуратни кръпки на няколко места.

Майката на Карен също се поздрави с Ним.

— Много мило от ваша страна, мистър Голдман, че посещавате дъщеря ни. Зная, че тя много цени това, както и ние.

Мисис Слоун беше дребна, спретната жена. Косата й беше вързана на кок, а дрехите й бяха доста скромни. Тя изглеждаше доста по-възрастна от съпруга си, но съдейки по Карен, на младини сигурно е била красавица.

— Единствената причина, поради която идвам тук, е, понеже ми е приятна компанията на Карен — каза Ним.

Когато всички седнаха, Джоузи донесе един кафеник и четири чаши. Мисис Слоун наля кафето и помогна на Карен да отпие от своето.

— Татко, как вървят твоите работи? — попита Карен.

— Можеше да бъде и по-добре — въздъхна Лутър Слоун. — Материалите непрекъснато поскъпват, мистър Голдман. И когато включа в сметката материалите и труда, на хората им се струва, че ги мамя.

— Всичко това много добре ми е известно — каза Ним. — И нашата компания Голдън Стейт я обвиняват по същите причини.

— Но вашата компания е голяма и със стабилен гръб. А моята фирма е малка. Имам само трима работници и самият аз им помагам. Но да ви кажа честно, мистър Голдман, има дни, в които си казвам, че всичко това не си заслужава труда. Пък и тези справки, които се изискват от правителството — понякога ги попълвам през целия уикенд и недоумявам за какво е нужно това.

Хенриета Слоун прекъсна съпруга си.

— Лутър, целият свят не е длъжен да ти слуша проблемите.

Мистър Слоун само поклати глава.

— Попитаха ме как върви бизнесът и аз отговорих. Това беше.

— Както и да е, Карен. Тези неща не бива да те притесняват. Ние ще ти купим едно микробусче. За първата вноска вече сме събрали парите, а за останалите иде вземем назаем.

— Мамо, не е толкова наложително. Аз излизам и сега, с помощта на Джоузи — каза Карен.

— Но нямаш възможност да излизаш толкова често, колкото би искала — мисис Слоун сви устни. — Много скоро ще имаш микробусче, скъпа. Обещавам ти.

— Аз също се бях замислил по този въпрос — каза Ним. — По време на предишното ми посещение Карен ми бе споменала за микробусче, в което може да влиза количката и което ще кара Джоузи.

— Много ви моля — каза твърдо Карен. — Престанете да се безпокоите за мен!

— Аз не се притеснявам — продължи Ним. — Въпросът е в това, че нашата компания използва подобни микробусчета, които след две-три години продава на доста изгодни цени. Много от тях са в доста добро състояние. Ако искате, бих помолил някой от нашите служители да ви подбере нещо по-изгодно.

Лутър Слоун засия:

— Това много би ни помогнало. Естествено, микробусчето след това допълнително трябва да се приспособи, за да може количката свободно да влиза в него.

— Може би ще можем да ви помогнем и за това. Не съм сигурен, но ще проверя.

— Ще ви запиша телефона ни — каза Хенриета Слоун. — Обадете ни се, щом като имате някакви новини.

— Нимрод — каза Карен, — много си мил и внимателен.

Разговорът продължи с удивителна лекота и едва когато си погледна часовника, Ним осъзна колко време бе минало, откакто бе дошъл при Карен.

Той каза:

— Ще трябва да тръгвам.

— Ние също — добави Лутър Слоун. — Аз работя върху едни газови тръби в една сграда наблизо и работата трябва да се свърши до довечера.

— Ако си мислите, че аз нямам работа, не сте прави — обади се Карен. — Аз също трябва днес да си добърша речта.

Родителите на Карен се сбогуваха. Преди да ги последва. Ним остана за малко насаме с Карен. Той понечи да я целуне по бузата, но Карен обърна главата си така, че устните им се срещнаха. Карен прошепна:

— Ела пак скоро…

Ним се качи в асансьора заедно с родителите на Карен. През цялото време и тримата мълчаха, всеки погълнат от собствените си мисли. След малко Хенриета каза:

— Правим каквото можем за Карен, но понякога ни се струва, че не е достатъчно.

— Не вярвам Карен да усеща нещата по този начин. От това, което ми е казала, знам, че тя извънредно много цени вашата подкрепа и загриженост.

Хенриета само поклати глава.

— Това, което правим, е най-малкото, което можем да направим за нея. И вероятно никога няма да можем да изкупим пред нея това, което сторихме преди години.

Лутър хвана нежно жена си за ръката:

— Мила, моля те, недей да се измъчваш. Толкова много пъти сме говорили за това…

Хенриета рязко се обърна към него.

— Ти вечно говориш едни и същи неща!

Лутър въздъхна, а после попита Ним:

— Знаете ли как Карен се разболя от полиомиелит?

Ним кимна:

— Да.

— Казала ли ви е защо?

— Не. Или поне не точно.

Хенриета се намеси.

— Тя обикновено не го прави.

Те вече бяха стигнали до първия етаж и излизаха от асансьора. Хенриета Слоун се спря в малкото пусто фоайе и продължи:

— Тогава Карен беше ученичка на петнадесет години. Винаги е била отличничка, участваше и в училищния отбор по лека атлетика. Изобщо бъдещето беше пред нея.

— Това, което жена ми се опитва да каже — намеси се Лутър Слоун, — е, че същото това лято ние си бяхме уредили да отидем до Европа. Пътуването беше организирано от лютеранската църква, един вид посещение на светите места. Бяхме организирали така нещата, че докато ни няма, Карен да отиде на лагер. Мислехме, че една почивка на чист въздух ще й се отрази добре, пък и по-голямата ни дъщеря Синтия беше в същия лагер преди две години.

— Истината е, че мислехме много повече за себе си, отколкото за нея — каза Хенриета.

Съпругът й продължи, сякаш тя не беше го прекъснала:

— Но Карен не искаше да ходи на лагер. Имаше едно момче, с което се срещаше, и то оставаше в града. Карен искаше да си остане вкъщи през лятото и да бъдат заедно. Но Синтия вече беше заминала и това значеше Карен да остане съвсем сама…

— Карен непрекъснато ни повтаряше — продължи Хенриета, — че няма никакво значение, че ще остане сама, а що се отнася до момчето, можем да й имаме доверие. Тя дори ни казваше, че има някакво предчувствие, че ще се случи нещо, ако отиде в този лагер. Никога няма да мога да го забравя.

Пред очите на Ним картината сякаш прие реални очертания — младите родители, Карен почти момиче, и сблъсъка на силните, но толкова противоположни желания. Сега и тримата бяха толкова различни…

Лутър Слоун отново заговори, сякаш искайки по-бързо да приключи това мъчително обяснение:

— Това беше истинско семейно „сражение“ — ние двамата срещу Карен. Ние бяхме непреклонни и най-накрая Карен замина за лагера. Докато тя беше там, а ние в Европа, избухна епидемията от полиомиелит. Карен беше една от жертвите.

— Ако само си беше останала вкъщи, както настояваше… — започна Хенриета.

Съпругът й я прекъсна:

— Стига толкова! Сигурен съм, че на мистър Голдман картината му е ясна!

— Да — каза Ним с приглушен глас.

Той си спомни стиховете, които Карен му бе изпратила, след като бе научила за Уоли. „Ако“ едно или друго нещо във този или онзи ден се бе разминало за час-два или за инч…

Сега той я разбираше по-добре. Ним си помисли, че все пак трябва да каже нещо, но не беше сигурен какво, нито как да го каже.

— Мисля, че все пак не би трябвало да се обвинявате за случилото се…

Лутър Слоун само го погледна и промълви:

— Моля ви, мистър Голдман…

В този миг Ним разбра, че просто нямаше какво да се каже — просто всичките тези доводи са били изтъквани толкова много пъти, и също толкова много пъти са били отхвърляни. Нямаше и не е имало никакъв начин те да се освободят от чувството си за вина.

— Хенриета е напълно права — каза Лутър. — Просто сме обречени да носим в себе си тази вина до гроб.

Хенриета добави:

— Ето защо казвам, че дори да се опитваме да правим толкова неща за Карен и да ги правим, не ги смятам за достатъчни.

— Не бива да мислите така. Сигурен съм, че правите всичко, което е по силите ви.

Те излязоха от кооперацията и Ним тръгна към колата си, която беше паркирана отвън. Преди да се разделят, той им каза:

Благодаря ви, че ми казахте всичко това. Що се отнася до микробусчето, ще се опитам да направя нещо възможно най-скоро.