Артър Хейли
Свръхнатоварване (34)

3

— Когато спряха тока — каза Карен Слоун, — ние с Джоузи и Хъмпърдинк пътувахме към къщи.

— Кой е този Хъмпърдинк? — Ним изглеждаше изненадан.

Карен го дари с една от най-лъчезарните си усмивки.

— Хъмпърдинк е прекрасното ми микробусче. Толкова го обичам, че не мога просто да го наричам „микробусче“, затова му дадох име.

Те бяха седнали в гостната на Карен. След неколкократно отлагане поради служебната му заетост Ним бе приел поканата на Карен да вечерят заедно. Джоузи в момента беше в кухнята и приготвяше вечерята.

— Що се отнася до момента, в който спряха тока — продължи Карен, — ние таман се връщахме от кино, когато изведнъж всичките лампи изгаснаха. Знаеш ли, сега, когато имам Хъмпърдинк, мога да правя толкова неща. Например да ходя на кино, където има специални места за колички.

— Токът изгасна на площ близо петдесет квадратни километра… — каза Ним с въздишка.

— Ние тогава не знаехме това и Джоузи ме закара право в болницата Редууд Гроув, където се обръщам, когато имам проблеми. Те имаха генератор и аз останах там три дни, докато положението се нормализира.

— Аз всъщност знам за това. Когато спряха тока, аз се обадих в апартамента ти и тъй като никой не ми отговори, аз се обадих в болницата, която беше отбелязана на твоя картон. Те ми потвърдиха, че си там и аз престанах да се притеснявам.

— Беше ужасно! Не спирането на тока, а това, че са убили двама души.

— Да, наистина. И двамата бяха пенсионери, към които се обръщахме за помощ, тъй като нямахме квалифицирана охрана. За съжаление, впоследствие се оказа, че са нямали опит с по-сериозни нарушители, да не говорим за убийци.

— Още ли не са ги хванали?

Ним поклати глава.

— Това са хора, които ние и полицията преследваме от дълго време. Най-лошото е, че нямаме никакво понятие кои са и откъде действат.

— Не са ли организация — „Приятели на свободата“?

— Да, така е. Но полицията смята, че групата им се състои от не повече от десет-дванадесет души, водени от един организатор. Всичките досегашни инциденти си приличат. Който и да е, този човек определено е маниак.

Ним говореше разпалено. Последната експлозия беше причинила далеч повече щети от всички предшестващи. Спирането на тока беше засегнало изключително голям район и бе продължило от три дни до цяла седмица.

Повредите бяха поправени с неимоверните усилия на целия персонал на GSP & L, като някои от трансформаторите бяха взети назаем от други компании. И независимо от всичко това GSP & L отново бе критикувана, че не е могла да опази инсталациите си.

Депресиращ бе и фактът, че полицията отново нямаше никакви нишки. Разбира се, съществуваше още един запис на глас, идентичен с предходните касети, няколко влакна от плат, намерени на оградната мрежа, и съсирена кръв, която не се идентифицираше с тази на убитите. Но както сподели пред Ним един висш служител от полицията в момент на откровеност:

— Тези улики могат да бъдат полезни само когато имаш някого предвид. А ние в момента сме почти на същото място, откъдето започнахме.

— Нимрод — прекъсна мислите му гласът на Карен, — не сме се виждали почти два месеца. Липсваше ми.

— Съжалявам. Наистина.

Когато вече беше тук, Ним се чудеше как не беше идвал толкова продължително време. Карен беше красива както винаги и когато я целуна за добър ден, устните й бяха също толкова нежни, както преди. Сякаш една дупка в пространството и времето се затвори.

Имаше и друго нещо: в компанията на Карен, Ним се чувстваше много спокоен, което с други хора рядко му се удаваше.

— Сигурно за теб това са били трудни месеци — каза Карен. — Знам, понеже следях пресата и предаванията по телевизията.

Ним се намръщи:

— Обсъждането на проекта Турнипа. Казват, че съм се изложил.

Карен рязко го прекъсна:

— Нито един от двама ни не го вярва. Това, което каза, беше разумно, но вестниците почти не го отразиха.

В този момент влезе Джоузи, като носеше една табла в ръце.

Тя каза:

— Дами и господа, вечерята е сервирана!

Храната беше проста, но вкусна. В допълнение към вечерята Ним беше донесъл едно изключително вино. Както и предишния път, той хранеше Карен и между тях отново се появи онова чувство на интимност и споделеност.

Само веднъж или два пъти той изпита угризения за причината, която бе изтъкнал пред Рут за забавянето си — делова вечеря на GSP & L. Но в същото време той разбираше, че случаят беше много по-различен от онези, в които бе лъгал Рут. Може би тя и днес не му беше повярвала, но с нищо не се издаде. За да се оправдае окончателно, Ним направи простата сметка, че за изминалия месец не се беше прибрал вкъщи за вечеря един-единствен път, но тогава действително бе останал да работи до късно.

Разговорът на Карен и Ним течеше леко и свободно. Джоузи вече бе донесла кафето, когато разговорът отново се завъртя около микробуса на Карен, Хъмпърдинк.

— Не ти обясних всъщност, че аз не притежавам Хъмпърдинк. Не мога да си го позволя. Регистриран е на името на баща ми, а аз само го ползвам — каза Карен.

Причината беше в застраховката.

— Застраховките за хора с недъзи са безбожни, дори ако аз никога не карам микробусчето. Затова всичко е на името на татко.

Тя продължи.

— Освен за застраховката много се притеснявам за парите, които татко взе назаем, за да плати Хъмпърдинк. Неговата банка му отказа, затова той отиде другаде, където обаче и лихвата е по-висока. Знам, че ще му е трудно да изплати дълга си, защото бизнесът му не върви добре, пък и на мен често се налага да помагат със средства. Но те казаха да не се притеснявам.

Ним каза замислено:

— Трябва да видим какво може да се направи… Аз мога да внеса някаква сума, пък евентуално и компанията…

Карен рязко го прекъсна:

— Не, в никакъв случай! Ним, аз ценя твърде много нашето приятелство, но никога няма да взема пари от теб. Освен това ти вече достатъчно ни помогна с Хъмпърдинк. Аз съм горд и независим човек. Надявам се, че ме разбираш.

— Да. Разбирам те и те уважавам за това.

— Чудесно! Уважението е едно от най-важните неща. Сега, скъпи Ним, мога ли да те попитам нещо направо?

— Каквото искаш, Карен.

— Можем ли някой ден да излезем, да отидем на концерт например?

Ним се поколеба само миг.

— Защо не?

Лицето на Карен се озари от усмивка и тя каза с ентусиазъм:

— Само трябва да ми кажеш кога си свободен и аз ще уредя въпроса. О, толкова съм щастлива!

Под влияние на импулса тя му каза:

— Целуни ме още веднъж, Нимрод!

Ним се доближи до нея, като зарови пръсти в дългата й руса коса. Той беше възбуден както емоционално, така и сексуално. Помисли си, колко обещания можеха да крият следващите няколко минути, ако Карен беше както всички. След това той се отърси от тази мисъл и се отдели от устните на Карен. Той отново я погали по косата и се върна на мястото си.

— Ако знаех как, бих замъркала — каза Карен.

Ним чу дискретно кашляне, обърна се и видя Джоузи, застанала до вратата. Тя се беше преоблякла в кафява вълнена рокля. Ним си помисли, колко ли дълго Джоузи стоеше там…

— О, Джоузи — каза Карен, — вече си готова!

Тя се обърна към Ним и му каза:

— Днес Джоузи посещава семейството си.

— Да, готова съм. Но няма ли да ви сложа да легнете, преди да си тръгна?

— Да, може би — каза Карен и малко се изчерви. — Или пък да помоля мистър Голдман, ако няма нищо против…

Той каза:

— Само трябва да ми обясните какво да правя.

— Щом е така, всичко е наред — каза Джоузи. — Аз тръгвам, лека нощ.

След няколко секунди те чуха как външната врата се затвори.

Когато Карен заговори, в гласа й се чувстваха нервни нотки:

— Джоузи ще се върне чак утре сутринта. Обикновено идва една друга жена, но тя в момента е болна и затова ще дойде сестра ми Синтия. — Тя погледна часовника — Синтия ще дойде след час и половина. Можеш ли да останеш дотогава?

— Разбира се.

— Ако не можеш, ще помоля портиера Джимини.

Ним каза твърдо:

— За какво ти е Джимини! Нали съм тук и оставам!

— Много се радвам — Карен се усмихна. — Има още малко вино. Ще допием ли бутилката?

— Чудесна идея.

Ним отиде в кухнята, взе чаши и бутилката. Като раздели виното по равно, той поднесе на Карен едната чаша и й помогна да отпие една глътка.

— Чувствам се чудесно! — каза тя. — И виното помогна, но не е само това.

Ним се наведе над Карен и отново я целуна. Тя му отговори също така пламенно както друг път, само че сега целувката беше по-продължителна.

— Нимрод — прошепна тя.

— Да, Карен.

— Мисля, че съм готова да си легна.

Ним усети как сърцето му заби по-силно.

— Кажи ми какво да направя.

— Първо извади от контакта кабела на количката ми.

Ним отиде от задната страна на количката и я освободи. На лицето на Карен се изписа палава усмивка:

— Следвай ме!

С помощта на системата, задвижвана с вдухване, количката се понесе пъргаво през дневната и стигна в спалнята, където леглото вече беше оправено.

— Сега какво следва? — попита Ним.

— Сега ме вдигаш от количката и ме слагаш върху леглото.

Ним я пренесе, както тя му бе обяснила, а след това под ръководството на Карен й помогна с дихателния апарат. През нощта тя използваше респиратор с малка тръбичка, която държеше в устата си.

— По-късно ще те помоля да сложиш на гърдите ми респиратора, но не сега.

Тя лежеше на леглото с разпилени коси. Ним си помисли, че една подобна гледка би възхитила и самия Ботичели.

Той попита:

— А сега какво да правя?

— Сега, Нимрод… — тя се изчерви леко, — ме съблечи.

Очите на Карен бяха притворени. Ръцете на Ним трепереха и той не беше сигурен дали това, което му се случваше, беше насън или наяве. Беше ли сгрешил, като си мислеше, че чувствата му към Карен биха били само чиста любов, без секс? Но би било ужасно да направи това, като се възползва от безпомощността й. Би ли могъл? Трябваше ли?

Ним беше разкопчал блузата на Карен. Той вдигна ръцете и, за да я съблече. Тя не носеше сутиен Малките й гърди бяха с безупречна форма.

— Погали ме, Нимрод — това беше една молба.

Той плавно я погали по гърдите, а после се наведе и ги целуна.

Карен прошепна:

— Чудесно!

След малко тя му каза:

— Ципът на полата е отляво.

Той я разкопча и я свали.

Докато Карен лежеше гола. Ним продължаваше да бъде разяждан от съмнения.

Той продължи нежно да я милва, като вече знаеше кое най-много й доставя удоволствие.

След малко тя прошепна:

— Искам да ти кажа нещо.

— Слушам те…

— Аз не съм девствена, Ним. Имаше едно момче… тогава бях на петнадесет. Случи се точно преди…

Тя спря да говори и Ним забеляза как очите й се напълниха със сълзи.

— Моля те, Карен, недей!

Тя поклати глава.

— Исках да ти кажа. Исках да знаеш, че не е имало никой друг през тези години.

Ним изчака думите й да се отпечатат в съзнанието му ясно.

— Искаш да кажеш…

— Желая те, Ним. Именно сега…

— Боже мой!

Ним винаги се бе чудил как би се чувствал един мъж, който прави любов с парализирана жена. Дали жената щеше да бъде съвсем пасивна? Дали всичките тези усилия щяха да бъдат от страна на мъжа, без да получава нищо в замяна? И в крайна сметка дали изобщо би било удоволствие?

Отговорите идваха сами по себе си и всичките бяха неочаквани.

Карен му отговаряше, изискваше от него, възбуждаше го и го удовлетворяваше.

Да, в известен смисъл тя беше пасивна. Тялото й, с изключение на главата, беше неподвижно. Но Ним можеше да усети реакцията и през кожата й, през гърдите й от нейните страстни възгласи. Това съвсем не беше подобно да правиш любов с манекен. И удоволствието не беше кратко. То продължаваше, защото нито един от тях не искаше това да свърши…

И след това… още веднъж те се върнаха към нежността, която изпитваха един към друг.

Ним лежеше неподвижно щастливо изтощен. Той размишляваше, какво ли си мисли Карен и дали не съжалява.

Като по телепатия Карен се раздвижи. Тя каза сънено, но щастливо:

— Този ден беше най-щастливият в живота ми.