Артър Хейли
Свръхнатоварване (32)

1

— Татко — обърна се към него Лия, докато вечеряха, — това значи ли, че ще си стоиш вече вкъщи?

За момент в стаята настъпи тишина и Ним забеляза, че Бенджи дори беше оставил вилицата и ножа си и го гледаше внимателно в очакване на отговора му.

Рут, която беше посегнала към мелничката за пипер, също промени намерението си и зачака отговора на Ним заедно с децата.

— Възможно е — каза той. Внезапният въпрос и трите чифта очи, вперени в него, явно му действаха разконцентриращо. — Естествено, ако нямам някоя друга допълнителна работа, която да ме кара да оставам допълнително в офиса.

Бенджи засия и попита:

— Татко, и през уикендите ли ще си повече време с нас?

— Може би.

Рут се намеси:

— Мисля, че се опитват да ти кажат нещо.

Тя се усмихна, нещо което рядко й се случваше, откакто се бе прибрала преди няколко дни. Ним беше забелязал, че бе станала по-сериозна, на моменти дори угрижена. Те все още не бяха говорили сериозно. Рут явно избягваше разговора, а и Ним, потиснат от неуспеха на няколкото си опита, не искаше да повдига въпроса.

Ним се чудеше как ли се държат съпруг и съпруга, след като съпругата се завръща след двуседмично отсъствие, когато почти със сигурност е била с друг мъж? В техния случай отговорът беше. Точно така, както и преди.

Рут се бе върнала, без да вдига много шум, бе прибрала децата от родителите си и се бе захванала отново с домашните дела, сякаш че нищо не се беше случило. Те с Ним продължаваха да спят в една стая, но в различни легла, а що се отнасяше до останалите неща, животът си продължаваше както преди. Разбира се, Ним от време на време си спомняше, че имаше подобни ситуации и преди, но тогава Ним беше този, който се завръщаше след неговите извънбрачни екскурзии. На времето той си мислеше, че Рут нищо не подозира, но сега вече не беше толкова убеден. Още една от причините за това привидно спокойствие беше фактът, че себелюбието на Ним вече беше достатъчно накърнено другаде и той нямаше сили за допълнителни емоции.

В момента цялото семейство се беше събрало на масата за вечеря за трети пореден път през тази седмица, което само по себе си беше необичайно.

— Както вече ви казах, в службата ми наистина настъпиха някои промени, но все още не зная как ще се подредят нещата…

Внезапно той забеляза нещо по лицето на Бенджи и се наведе, за да го огледа по-внимателно.

— Какво ти е на лицето, Бенджи? — попита го той.

Бенджи за миг се поколеба, като ръката му се протегна, за да скрие голямата синина от лявата му страна и порязаната си устна.

— Татко, това е от училище…

— Какво сте правили в училище? Били ли сте се?

Въпросите явно причиняваха на Бенджи неудобство.

— Точно така, татко — намеси се Лия — Тод Торнтън каза, че си леке, защото не ти пука за околната среда и искаш да я разрушиш. Е, та Бенджи го удари, а пък Тод е доста по-едър от него.

Ним каза строго на Бенджи:

— Независимо от това кой какво казва за каквото и да било, най-глупавото е да се биеш с хората.

Синът му изглеждаше покрусен.

— Да, татко — каза той.

— Ние вече си поговорихме за това — каза Рут — и Бенджи вече разбра, че не е постъпил добре.

Независимо от външната си реакция Ним вътре в себе си беше поразен. Досега никога не му беше минавало през ум, че всичките неща, които му се бяха случили, можеха да се отразят и върху членовете на семейството му…

Той каза с тих глас:

— Много съжалявам, ако това, което ми се случи, е наранило по някакъв начин и вас.

— Няма нищо, татко — каза Лия. — Мама ни обясни, че постъпката ти е била много благородна.

Бенджи също се намеси:

— Освен това мама каза, че ти имаш много повече кураж от всички останали, взети заедно!

Ним изгледа внимателно Рут.

— Майка ви ви е казала всичките тези неща?

— Но нали всичко това е вярно, татко? — попита Бенджи.

— Разбира се, че е вярно — каза Рут, като леко се изчерви. — Просто баща ви не може да говори за себе си по този начин, това ви го казах аз.

— За да можем да го кажем и на другите деца, когато говорят, нали? — добави Лия.

За миг Ним беше обхванат от силно вълнение: мисълта за това, как Бенджи с малките си юмручета се бие, за да защити репутацията на баща си, и как Рут, независимо от проблемите между тях, се стреми да запази авторитета му пред децата, за малко не го накараха да се разплаче. Той беше спасен от призива на Рут:

— Е, хайде сега да продължим с вечерята!

По-късно, когато бяха останали двамата на масата и си допиваха кафето, а децата бяха отишли в другата стая да гледат телевизия, Ним каза:

— Бих искал да ти благодаря за това, което си казала на Лия и Бенджи.

Рут само махна с ръка.

— Ним, ако не вярвах в това, което им казах, изобщо нямаше да го кажа. Това, че ние с теб вече престанахме да бъдем Ромео и Жулиета, не значи, че съм спряла да преценявам обективно останалите неща.

— Предложих да си подам оставката — продължи Ним. — Ерик каза, че не е необходимо, но аз все още се колебая.

Той продължи да разсъждава върху това, как би могъл да постъпи на работа в някоя друга енергийна компания в източните щати. Ним попита Рут как би го приела, ако се наложи да се преместят на ново място.

Отговорът й беше бърз и категоричен:

— Аз не бих постъпила така.

— Би ли ми казала поне защо?

— Мисля, че нещата са пределно ясни. Защо е необходимо трима от членовете на нашето семейство — Лия, Бенджи и аз, да скъсаме с навиците си тук и да се преместим на друго място, само и само за да ти угодим, след като дори ние с теб не сме обсъдили дали имаме някакво бъдеще, а на мен лично ми се струва, че нямаме.

Нещата излязоха наяве и може би това беше сигналът, че ги чака сериозен разговор. Колко чудно, помисли си Ним, че това трябва да се случи в мига, в който се чувстват най-близки!

Той каза с тъга в гласа:

— Какво, по дяволите, се случи с нас?

Рут отговори рязко:

— Това ти би трябвало да знаеш най-добре. Любопитна съм да ти задам само един въпрос колко други жени е имало през петнадесетте години на брака ни? Или може би си им загубил дирята, както и аз? За известно време винаги можех да позная, когато на сцената се появяваше нещо ново, или по-скоро някой нов. По-нататък започнах вече да се затруднявам, струваше ми се, че имаш по две-три наведнъж… Така ли беше?

Без да се осмелява да погледне Рут право в очите, Ним отговори:

— Понякога.

— Е, това го изяснихме. Но ти не ми отговори на първия въпрос, колко са били?

Ним каза нещастно:

— Да ме убие господ, ако зная.

— Ако всичко това е вярно — подчерта Рут, — не бих казала, че звучи като комплимент към тези жени, към които все пак си изпитвал нещо, пък макар и за малко. Които и да са били, сигурно заслужават повече от това дори да не си спомняш имената им.

Ним запротестира:

— Тези истории никога не са били сериозни. Нито една от тях.

— Това вече наистина го вярвам — бузите на Рут бяха почервенели от негодувание. — Вероятно и към мен никога не си бил сериозен.

— Но това не е вярно!

— Как си позволяваш да го кажеш? След всичко, което призна до момента!!! Бих те разбрала за една жена или две. Всяка здравомислеща жена знае, че това се случва и при най-добрите семейства… Но не и върволица от жени!

— За какви върволици говориш?

— Както и да го наречем, няма да се почувствам по-добре: няма да спра да се чувствам унизена, измамена и омърсена, и то от мъжа, когото съм обичала или съм си мислела, че съм го обичала!

— Ако през целите тези години си се чувствала по този начин — попита я той, — защо никога не си повдигала този въпрос?

— Това е един справедлив въпрос — каза Рут и за миг спря, за да претегли отговора си. — Вероятно съм се надявала, че ще се промениш, че постепенно ще се отучиш от навиците си да ухажваш всяка красива жена, която срещащ, както децата постепенно се отучват да са стиснати с играчките си. Но сгреших — ти просто си оставаше все същия. И щом си говорим честно и открито, имаше и още една причина: бях глупава и се страхувах да остана сама. Страхувах се за Лия и Бенджи, бях твърде горда, за да призная, че и моят брак, както много други, не е сполучил…

Рут спря за миг, гласът й явно й изневеряваше.

— Е, вече не ме е страх, нито съм прекалено горда. Просто искам да приключим с това.

— Сериозно ли говориш?

Две сълзи се спуснаха по бузите на Рут.

— Какво друго ни остава?

Ним внезапно реши, че прекалено много се защитава. Всяко нещо си има две страни!

— Какво ще кажеш за твоята връзка? — попита я той. — Ако ние се разделим, твоят приятел сигурно ще се нанесе в мига, в който аз прекрача прага?

— За каква връзка говориш?

— Говоря за мъжа, с когото беше заминала.

Рут изтри очите си и погледна Ним със смесица от учудване и съжаление.

— Наистина ли вярваш в това?

— А не е ли вярно?

— Не — каза тя и поклати глава.

— Но аз си мислех…

— Знам това. Дори подклаждах твоите съмнения, което се оказа, че не беше твърде добра идея. Просто ми се струваше, че няма да ти навреди, ако на собствен гръб изпиташ как съм се чувствала през всичките тези години.

— В такъв случай къде си ходила?

Рут отговори със следи от предишното си негодувание:

— Няма друг мъж, разбираш ли? Просто си избий тази идея от главата! И никога не е имало… Когато се запознах с тебе, бях девствена, освен ако си забравил или ме бъркаш с някоя от твоите приятелки. И оттогава не е имало друг мъж, освен теб.

Ним се стресна, понеже си спомни, но продължаваше с въпросите си:

— Тогава какво си правила…?

— Това си е моя работа. Но още веднъж ти повтарям, че не е имало никакъв мъж.

Ним й вярваше. Безрезервно.

— Боже мой! — каза той и си помисли, че изведнъж всичко се разпадаше, всичко, което някога си бе мислил, се бе оказало погрешно. Що се отнася до брака им, и той самият не беше сигурен дали иска нещата да продължат или не. Може би Рут беше права, и ако приключат с това, ще бъде по-добре и за двамата. Идеята за свобода беше доста привлекателна. Но, от друга страна, и много неща щяха да му липсват: децата, домът, чувството за сигурност, дори и Рут, макар че се бяха отдалечили. Той не искаше да бъде принуждаван да взима решения, искаше нещата да се поотложат, ако е възможно.

— Е, и какво ще правим?

— Съдейки по това, което съм чувала — каза Рут с ледено студен глас, — всеки от нас трябва да си наеме адвокат и да се опитаме да се споразумеем по въпроса.

— Налага ли се да го правим сега?

— Посочи ми поне една причина, поради която трябва да изчакваме?

— Вероятно ще ти прозвучи егоистично, но в момента изживявам тежък период… — той остави изречението недовършено, сякаш изпитваше самосъжаление.

— Знам това. И много съжалявам, че и двете неща ти се струпаха едновременно. Но не мисля, че нещо между нас би могло да се промени, нали?

— Вероятно — отговори той. Нямаше смисъл да дава обещания, без да бъде сигурен, че може и иска да ги спази.

— В такъв случай…

— Виж, Рут… не можем ли да изчакаме поне един месец или два. Дори и само заради Лия и Бенджи. Те би трябвало да имат достатъчно време да свикнат с това…

Ним не беше много убеден, че това е един разумен аргумент, но и той усещаше, че и Рут се колебае да предприеме решителни мерки.

— Е,… — Рут се колебаеше. — Добре. Поради всичките неприятности, които ти се струпаха, ще изчакам още малко. Но не мога да ти обещая, че ще бъдат два месеца или един. Оставям си правото да решавам.

— Благодаря ти — каза Ним с чувство на облекчение.

— Хей, вие! — Бенджи се появи на вратата на кухнята. — Току-що семейство Мередит ми дадоха нова касета. Искате ли да я гледате?

Ним погледна Рут въпросително.

— Защо не?

Ним и Рут се настаниха удобно на канапето в гостната, Лия се беше изтегнала върху килима, а Бенджи нагласяваше видеото. Тази история с касетите вече беше станала навик за хората от квартала: обикновено всяко от семействата записваше някоя интересна програма по телевизията, а после си ги разменяха. Тази задача най-често се изпълняваше от децата или от жените, които ги гледаха. Основното беше програмата да бъде записана без рекламите, които я прекъсваха. В резултат на тези усилия записът се получаваше с високо качество и се разпространяваше навсякъде из квартала.

Като знаеше колко популярна беше тази система, Ним си мислеше дали телевизионните компании вече бяха започнали да усещат загубите Телевизията прекаляваше с излъчваните реклами и беше крайно време да поеме отговорността пред зрителите си.

На касетата имаше един филм — „Мери Уайт“, трагична история за семейството на едно момче, което умира. Редки бяха ситуациите, в които семейството му беше толкова сплотено, си мислеше Ним, но също така толкова малко време му оставаше, за да се наслаждава на това единство… Ним беше щастлив, че светлината беше слаба и че никой друг не забеляза тъгата и сълзите в очите му.