Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Overload, –1979 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2009)

Издание:

Артър Хейли. Свръхнатоварване

ИК „Богас“, София, 1993

Редактор: Весела Теофилова

Художник: Красимир Иванов

Коректор: Тамара Стаева

Техн. редактор: Мария Петрова

ISBN 954–8081–02–4

История

  1. — Добавяне (сканиране, разпознаване и редакция: Светослав Иванов)

13

Инстинктът на Нанси Молино й подсказваше, че бе попаднала на някаква следа. Нещо голямо, въпреки че за момента това бяха само предположения. Самата тя не беше сигурна какво търси, пък й се налагаше да върши ежедневните си репортерски задължения, които не й оставяха достатъчно време за изследвания.

Тази идея й се загнезди в главата, откакто на годишното събрание на GSP & L Ним Голдман й бе казал:

— Защо не разследвате него?

„Него“ беше Дейвид Бърдсонг.

Голдман, естествено, го бе казал просто ей така. Но след сериозни размишления Нанси бе приела предложението насериозно.

Нанси Молино винаги се отнасяше с недоверие към хората, които прекалено много се биеха в гърдите, че защитават правдата или че са много честни, или поне искаха околните да имат за тях подобно мнение. Като подобен екземпляр тя преценяваше и Дейвид Бърдсонг.

Освен това тя уважаваше мнението на Ним Голдман, колкото и невероятно да би му прозвучало това.

Според нея Ним Голдман я ненавиждаше като ум, самата нея като репортерка и като жена. Неговите чувства бяха прямолинейни и той изобщо не се опитваше да го скрие. Нанси беше абсолютно сигурна, че цветът на кожата и нямаше нищо общо с неговото отношение, и затова още повече го уважаваше. Така и трябваше да бъде. Неговото отношение би било абсолютно същото, дори и тя да беше бяла, жълта или розова…

На нея й доставяше някакво особено удоволствие да възбужда неговия гняв. Действаше й толкова освежително! Но, както се казва, всяко нещо си има мярка. Тя го бе хванала на два пъти, и то с пълно основание. Вече просто би било несправедливо да продължава в същия дух. Освен всичко той беше прям и честен и му стигна куража да каже истината на заседанието, дори и да трябваше да понесе последствията.

Що се отнася до статията, която бе написала по повод на обсъждането на проекта Турнипа, тя го направи по този начин, тъй като преди всичко смяташе, че трябва да бъде добра журналистка и да не се поддава на емоции… Но въпреки това на нея й беше мъчно за това, което се случи с Ним Голдман, и тя му желаеше единствено доброто.

Мислеше си, че ако някога й се удадеше случай да го опознае по-добре, колкото и да беше невероятна тази мисъл, щеше да му каже всичко това.

Междувременно тя намираше определена логика и справедливост, че след като изостави Голдман като обект на изследване, се прехвърли върху Дейвид Бърдсонг.

Тя започна с изследването на организацията му „Светлина и енергия за хората“. Това й отне няколко месеца работа, но резултатите си заслужаваха.

Както разбра Нанси, той беше основал въпросната организация преди четири години, когато цените на електроенергията и газа започнаха да се вдигат във връзка с инфлацията. Без съмнение това увеличение доста солидно удари по джобовете семействата с нисък и среден доход. Именно тогава Бърдсонг се обяви за „защитник на онеправданите“.

Неговите набиващи се на очи маниери веднага бяха привлекли към него вниманието на средствата за масова информация и в много скоро време той имаше в редиците на своята организация хиляди хора. Също така той беше наел цяла армия от студенти, които активно работеха за него. Нанси бе успяла да открие някои от тях, вече бивши студенти, които бяха доста опарени от тази си дейност.

— Ние си мислехме, че вършим нещо благородно, че помагаме на хора, изпаднали в нужда, а се оказваше, че най-вече помагаме на самия Дейвид Бърдсонг — сподели един от тях, архитект.

Той продължи:

— Бърдсонг ни пращаше да разнасяме петиции, които бяха адресирани до кого ли не: до губернатора, до Сената, до Белия дом, до разни комисии… до когото си пожелаете. И какво мислите? Хората ги подписваха. Кой би могъл да откаже…

Още една от участничките в подобни мероприятия, която се бе съгласила да говори с Нанси Молино, продължи историята:

— В момента, в който те вече бяха подписали, но в никакъв случай не преди това, ние бяхме инструктирани да казваме, че за изпращането на подобни петиции са нужни средства. Молихме ги да дадат по три долара за петицията, което беше равностойно на годишно членство в организацията. Хората явно се чувстваха неудобно, каквото и да си говорим, Бърдсонг бе добър психолог, и дори и най-бедните семейства намираха три долара да ни дадат.

Архитектът каза:

— Всъщност дотук няма нищо непочтено, освен ако не приемате за непочтено събирането на много повече средства, отколкото бяха нужни за издръжката на организацията. Непочтено беше отношението му към студентите, които наемаше на работа с обещанието за един от всеки три събрани долара, от които те в крайна сметка получаваха едва двадесет и пет цента. Разбира се, ние си отстоявахме правата, но той твърдеше, че вероятно не сме се разбрали.

Нанси попита:

— И не сте имали някакъв писмен договор?

— Не. Ние му вярвахме. Та нали той беше на страната на бедните срещу големия бизнес или поне ние така си мислехме.

— Също така той беше осторожен да не говори в присъствието на свидетели. С всеки от нас говореше поотделно, но ако става дума за неразбиране, явно всички ние сме били заблудени.

Нанси попита на каква сума оценяват горе-долу събраните средства. Официално в организацията на Бърдсонг членуваха двадесет и пет хиляди души, но Нанси предполагаше, че реалната цифра е около тридесет и пет хиляди. Като се имаше предвид тази информация, можеше да се предположи, че приходите от първата година са възлизали на около сто хиляди долара, и то предимно в брой.

Нанси също така бе разбрала, че „Светлина и енергия за хората“ продължава да събира средствата си по подобен начин. Винаги имаше нова генерация студенти, които се нуждаеха от някакъв допълнителен доход. Е, Бърдсонг вече не мамеше студентите, тъй като бе разбрал, че не може безкрайно да му се разминава. Но фактът си оставаше факт, че организацията му си докарваше доста крупни суми.

Въпросът беше какво правеше Бърдсонг с тези средства? Явно нямаше прост отговор на този въпрос. Очевидно беше, че той води активна кампания срещу GSP & L на няколко фронта и вероятно много от членовете на „Светлина и енергия за хората“ смятаха, че не са дали парите си напразно. Но Нанси Молино дълбоко се съмняваше в това.

С помощта на един познат счетоводител тя бе направила груб разчет на разходите на Бърдсонг и неговите хора и бе стигнала до извода, че за подобна компания не би могла да бъде похарчена и половината от тази сума. Какво ставаше с остатъка? Най-логичното заключение беше, че Бърдсонг просто си присвояваше парите.

Но това Нанси все още не можеше да докаже.

Нанси Молино знаеше и за доходите, които Бърдсонг получаваше от писането на статии, и преподавателска работа. Тези доходи бяха съвсем законни, но Нанси все пак се чудеше какво правеше Бърдсонг с толкова пари.

Също така до нея бяха достигнали слухове, че организацията на Бърдсонг се бе обърнала за финансова помощ към клуб „Секвоя“. Нанси не го вярваше особено, тъй като престижна организация като „Секвоя“ не би могла да има нищо общо с човек като Бърдсонг. За всеки случай тя се опита да научи нещо повече, но до момента безуспешно.

Най-интересният момент в цялата история може би беше, че един ден, както си караше колата, тя бе видяла на улицата Дейвид Бърдсонг, който се държеше по твърде особен начин. Без да размишлява много, тя реши да го проследи. Последвалите събития бяха като от шпионски роман.

Нанси беше абсолютно сигурна, че той не я бе забелязал, но въпреки всичко Бърдсонг се държеше така, сякаш някой го следи. Първо той влезе в един хотел, в тоалетната си сложи тъмни очила и шапка, и излезе от хотела през един от страничните изходи. Нанси го последва.

По едно време тя съвсем го беше изгубила, тъй като той се шмугна в един автобус, преди Нанси да може да отреагира. Тя нямаше време да стигне до колата си, но за щастие наблизо имаше едно такси. Нанси се качи в него, подаде на шофьора двадесет долара и му каза:

— Карайте след този автобус, без обаче много да се разбира, че го следим. Когато спира на спирките обаче, държа да видя кой слиза.

Шофьорът видимо се ентусиазира и й отговори:

— Дадено, госпожо! Оставете тази работа на мене.

Шофьорът на таксито се оказа доста изобретателен. Той прилагаше най-различни системи, така че Нанси да може да следи кой слиза от автобуса. Бърдсонг доста дълго време не се появяваше и Нанси вече почти бе изгубила надежда. След четири километра той се прекачи на друг автобус, който таксито продължи да следва. Този автобус отиваше в противоположната посока на първия. Бърдсонг слезе от втория автобус и взе едно такси.

Нанси каза на шофьора.

— Карайте към центъра.

Тя бе решила, че няма смисъл да продължава да изпитва късмета си и да бъде в крайна сметка разпозната. Явно тази загадка трябваше да се разреши по някакъв друг начин.

Когато шофьорът на таксито я остави в центъра, той попита:

— Все още ли искате да научите къде е отивал човекът с брадата?

— Да — отговори Нанси. Колкото повече си мислеше за сложните маневри, прилагани от Бърдсонг, толкова повече й се струваше, че е попаднала на някаква следа.

— Знаете ли къде най-лесно може да бъде открит този екземпляр?

— Имате предвид домашния му адрес? Не го знам, но няма да е трудно да го науча.

— В такъв случай може да направим една работа — каза шофьорът. — Имам двама приятели, които не работят и имат в колите си радиостанции. Аз също имам такава в моята. Бихме могли да се редуваме в следенето на човека, за да не забележи той нищо подозрително. Ще използваме радиостанциите, за да си разменяме необходимата информация.

— Добре, но ще се наложи да го наблюдавате по цял ден.

— Няма проблеми. Нали ви казах, че приятелите ми са без работа.

Идеята беше доста обещаваща. Нанси попита:

— Колко ще ми струва това?

— Трябва да си помисля, госпожо. Но няма да е толкова много, колкото очаквате.

— Когато го измислите, обадете ми се! — каза Нанси, докато пишеше домашния си телефон на гърба на визитната си картичка.

Той й се обади още същата вечер. Дотогава Нанси вече беше намерила домашния адрес на Бърдсонг.

— Ще ви струва двеста и петдесет долара. За мен и за останалите двама.

Тя за миг се поколеба. Беше ли наистина толкова важно и заслужаваше ли си главоболията и разходите? Инстинктът й подсказваше, че си заслужаваше.

Дали да поиска парите от вестника? Ако го направеше, трябваше да им докладва за разкритията си до момента и не беше невъзможно вестникът да пожелае да публикува веднага материал за Бърдсонг и неговата организация. Според Нанси подобно нещо би било преждевременно, тъй като най-големите разкрития още предстояха.

Тя реши да действа самостоятелно. Сама ще плати парите с надеждата по-късно да си ги получи обратно.

Шофьорът каза, че би искал да получи някакъв аванс. Нанси сметна искането му за напълно разумно и му каза да намине за парите. След като ги взе, цели шест дена той не се появи. На седмия ден шофьорът, чието име беше Викъри, й донесе писмен отчет. Отчетът беше подробен: къде е ходил Бърдсонг, колко време е оставал и така нататък. Упоменато беше също така, че няма основания да се предполага, че се е усъмнил, че е следен.

— Една седмица просто не е достатъчна — каза шофьорът. — Да опитаме още веднъж?

Нанси каза:

— Действително, защо пък не?

След още една седмица Викъри донесе отчета, който отново не показваше нищо съществено. Разочарована Нанси му каза:

— Е, това е значи. Приключваме.

Младежът я погледна с нескрито презрение.

— Искате да се откажете? Вижте само колко пари похарчихте за нищо. Опитайте още веднъж!

Инстинктът на Нанси отново надделя във вземането на решението.

— Добре, приятелю. Но тази седмица ще е последна.

Още на четвъртия ден тя получи сведения. Викъри се обади, а после дойде в апартамента й.

— Мислех, че няма да имате търпение да научите. Този път брадатият отново се опита да заблуждава някого, както постъпи първия ден с вас и мен. Този път го пипнахме.

— Доста ми струваше това удоволствие, тъй че се надявам да е така.

Младият мъж само се усмихна и подаде доклада си. Докладът сочеше, че Дейвид Бърдсонг е тръгнал от апартамента си със собствената си кола, която оставил на другия край на града. Преди да продължи по-нататък, той си сложил тъмните очила и шапката. След това той се повозил насам-натам с едно такси, сменил два автобуса и след това продължил пеша, докато стигнал до една малка къща в източния край на града.

Той прекарал в къщата около два часа. Адресът на мястото беше прецизно изписан в доклада.

— На връщане той взе такси, за да стигне до колата си, качи се в нея и се прибра вкъщи.

След това Викъри попита с надежда в гласа:

— Ако искате, можем да продължим да го следим. Тези мои приятели още са без работа…

— С такъв приятел като тебе няма какво да се притесняват. Благодаря ти, но няма нужда.

Два дена по-късно Нанси седеше в колата си недалеч от къщата, в която беше влизал Бърдсонг. Тя седеше там от два часа. Къщата, която наблюдаваше, беше на „Крокър Стрийт“ № 117. Тя бе една от поредицата еднакви къщи, строени през двадесетте години и ремонтирани преди десетина години от един ентусиазиран архитект. Явно обаче архитектът не бе постигнал замисъла си, тъй като кварталът си беше останал онова затънтено място, в което хората живеят, тъй като не могат да си позволят да отидат другаде. В това време ремонтираните къщи се връщаха към предишното си състояние на упадък и разруха…

За Нанси Молино номер 117 с нищо не се отличаваше от другите сгради.

Тя бе спряла мерцедеса си предпазливо на доста голямо разстояние от къщата, но пък имаше доста добра видимост. Паркираните наблизо коли й помагаха да остава незабелязана. Тя дори бе взела със себе си и бинокъл, но не смееше да го използва от страх да не възбуди подозренията на някой минувач.

До момента на улицата не се забелязваше никакво оживление, да не говорим за номер 117.

Нанси нямаше никаква представа какво може да очаква, нито бе разработила някакъв план за действие. През цялата сутрин нито един от обитателите на къщата не бе излязъл и Нанси тъкмо се чудеше дали да не си тръгне, когато покрай нея мина един доста стар микробус „Фолксваген“, който продължи по улицата и спря пред номер 117.

От микробуса излезе един млад мъж на около тридесет години. За повече подробности Нанси реши да използва бинокъла. Мъжът беше късо подстриган, с мустаци, облечен с елегантен костюм с вратовръзка. Той отиде към задното отделение на микробуса и го отвори. Бинокълът на Нанси беше доста силен и тя дори успя да види, че ръцете му са покрити с някакви ужасни петна.

В този момент той изваждаше от багажното отделение някакъв червен цилиндър. Явно предметът беше тежък. Той го остави до микробуса, извади още един и после пренесе и двата към къщата. В този момент Нанси видя, че червените цилиндри всъщност бяха пожарогасители.

Мъжът пренесе още няколко пожарогасителя в къщата, после се върна към колата и потегли.

Нанси се поколеба дали да не го проследи… Също така тя си мислеше защо една толкова малка къща ще има нужда от такова количество пожарогасители… В един момент тя се усети, че не бе записала номера на микробуса! Никакъв детектив не ставаше от нея. Може би все пак трябваше да проследи микробуса.

Тя таман се бе наканила да си тръгва, когато от къщата излезе една млада жена, доста слаба и небрежно облечена с дънки и мръснозелено палто. Огледа се наоколо и пое в посока, противоположна на тази, където се намираше мерцедесът на Нанси.

Този път Нанси не се колеба нито миг. Без да губи жената от поглед, тя бавно я следваше, като от време на време спираше, за да не възбуди подозренията й.

Жената обаче изобщо не се оглеждаше. В този момент тя заби в една от пресечките, Нанси изчака малко и я последва. Жената влизаше в един малък супермаркет. Нанси паркира колата си и също влезе вътре.

В супермаркета имаше около двадесет човека. Нанси веднага забеляза жената, която следеше в далечния край на магазина. Тя в момента слагаше в количката си някакви консерви. Нанси също си взе една количка, сложи в нея някои неща и небрежно се отправи към жената.

Отблизо жената изглеждаше дори още по-млада, почти момиче. Тя беше доста бледа, без никаква следа от грим и с невчесана коса. На дясната си ръка имаше някаква превръзка. Явно това беше някаква рана или дефект, тъй като момичето боравеше само с лявата си ръка.

Нанси Молино се доближи до нея, обърна се сякаш бе забравила нещо. Очите й и тези на момичето се срещнаха Тя се усмихна и каза:

— Здрасти! Не се ли познаваме отнякъде? Струва ми се, че имаме един общ приятел, Дейвид Бърдсонг.

Реакцията беше мигновена. Лицето на момичето стана бяло, тя се разтрепери и изпусна бурканчето, което държеше в ръката си.

Тишина се възцари за няколко секунди, а после се чу гласът на управителя:

— Боже мой! Какво става тук?

— Вината е моя каза бързо Нанси Молино. — Аз ще заплатя щетите.

— Това няма да ми плати разходите за чистенето — каза управителят.

— Е, нищо. Малко ще се поупражнявате.

Тя хвана момичето за ръка и каза:

— Да се махаме оттук!

На паркинга тя поведе момичето към колата си, но в един момент то явно усети нещо и каза:

— О, не мога! Трябва да се прибирам вкъщи!

Гласът и беше треперещ. Тя погледна Нанси в упор и попита:

— Коя сте вие?

— Аз съм ваш приятел. Слушайте, ей тук, наблизо, има едно барче. Защо да не влезем да пийнем по нещо. Изглеждате така, сякаш имате нужда от едно питие.

— Казвам ви, че не мога!

— Можете и още как. Ако не дойдете, ще се обадя на нашия приятел Дейвид Бърдсонг…

Този път момичето се подчини безропотно. След пет минути те вече бяха в барчето. Нанси се насочи към една от по-отдалечените маси, където нямаше много хора.

Когато седнаха, Нанси каза:

— Как се казвате?

— Ивет.

В този момент се появи сервитьорът. Ивет си поръча бира, а Нанси — дайкири.

Този път момичето заговори първо:

— Все още не сте ми казали коя сте?

Вече нямаше смисъл да се крие истината.

— Казвам се Нанси Молино. Журналистка съм.

Ивет изпадна в още по-голям шок от предишния. Устата й се отвори, чашата й за малко щеше да се изплъзне от ръката й…

— Успокойте се, аз не ям хора.

Момичето прошепна, като с мъка подбираше думите си:

— Какво искате от мене?

— Известна информация.

— Каква информация?

— Например кой живее в къщата, от която излязохте. Какво се върши вътре и защо я посещава Дейвид Бърдсонг?

— Това не ви касае.

Нанси забеляза по израза на лицето на момичето, че то още е уплашено. Тя реши да рискува:

— В такъв случай ще се наложи да повикам полицията…

— Не, не! — момичето се изправи, после отново седна на мястото си, пусна главата си върху масата и зарида.

Нанси протегна ръка към нея и каза:

— Знам, че имате някакви неприятности. Може би ще мога да ви помогна.

През сълзи момичето каза:

— Никой не може да ми помогне.

Ивет стана.

— Трябва да вървя — каза тя с някакво особено достойнство.

— Чуйте ме — каза Нанси, — нека се уговорим за някаква друга среща и аз ви обещавам, че няма да предприема нищо.

Момичето се колебаеше:

— Кога?

— След три дни. На същото това място.

— Не след три дни. След седмица.

— Добре. Следващата сряда, по същото време.

Ивет кимна в знак на съгласие и излезе.

Докато караше по направление към центъра, Нанси размишляваше дали бе постъпила правилно. За какво изобщо ставаше въпрос? Какво общо имаха Ивет и Дейвид Бърдсонг? Нанси бе споменала за полицията наслуки, но реакцията на момичето подсказваше, че се вършеше нещо незаконно. Но каква беше тази незаконна дейност?

Въпросите се трупаха един след друг, сякаш парче по парче се събираше една огромна мозайка…