Артър Хейли
Свръхнатоварване (14)

14

Внезапно земята се затресе. Страхотен тътен и ръмжене, сякаш цяло ято самолети излиташе едновременно, разцепи тишината и в небето се изви сноп от пара. Хората, стоящи върху малкия хълм, инстинктивно затиснаха ушите си с ръце. Някои от тях изглеждаха уплашени.

Тереза Ван Бърен размаха ръце и извика, за да накара групата да се прибере в автобуса, с който бяха пристигнали. Никой не можа да различи думите, но смисълът им беше ясен и двадесетте мъже и жени бързо се отправиха към автобуса, спрял наблизо.

Външният шум бе много по-малко различим в автобуса при затворени врати и включена климатична инсталация.

— Боже мили! — каза един от мъжете ядосано. — Какъв беше тоя номер! Ако си изгубя слуха, ще съдя проклетата компания!

Тереза Ван Бърен го попита:

— Какво казахте?

— Казах, че за малко да оглушея…

— Знам — прекъсна го тя. — Чух ви и първия път. Просто исках да се убедя, че не сте оглушали.

Някои се засмяха.

— Заклевам се, че нямах никакво понятие какво може да се случи каза директорът на GSP & L по връзките с обществеността. — Но както се обърнаха нещата, сме имали късмет Защото току-що видяхте как бликна един нов геотермален извор.

Тя го изрече с ентусиазъм, подобен на този на нефтотърсач, открил нефтен кладенец.

Всички обърнаха глави и погледнаха през прозорците сондата, която бе привлякла вниманието им точно преди да изригне изворът. На външен вид сондата наподобяваше тези, използвани при търсенето на нефтени находища. Всъщност настоящата сонда можеше да се превърне в нефтена сонда със съвсем незначителни операции. Работниците, събрани около извора, ликуваха подобно на Тереза Ван Бърен.

В непосредствена близост се намираха други геотермални извори. Парата под налягане, която те естествено произвеждаха, се събираше в огромни изолирани тръби, които покриваха няколко квадратни километра площ, събираха парата в няколко турбинни генератора, чиято обща мощност беше седемстотин хиляди киловата — електроенергия, достатъчна да задоволи нуждите на един голям град. Новооткритият извор щеше да допълни тази мощност.

Вътре в автобуса Тереза Ван Бърен наблюдаваше човека от екипа на телевизията, който зареждаше нова касета.

— Успяхте ли да снимате в момента, когато това се случи?

— Точно така! — за разлика от репортера, който се оплака, операторът от телевизията изглеждаше доволен.

— Тес, кажи на шофьора да отвори вратата. Искам да снимам и от друг ъгъл — каза той.

Докато той излизаше, в автобуса връхлетя миризмата на сяра, подобна на тази на развалените яйца.

— Как вони само! — Нанси Молино от „Калифорния Икзаминър“ сбърчи деликатния си нос.

— В европейските курорти ще трябва добре да си платите, за да вдишвате това — намеси се репортерът на „Лос Анджелис Таймс“.

— Ако решите да го публикувате — каза Тереза Ван Бърен на репортера на „Лос Анджелис Таймс“, — ще го изпишем на каменна плоча и ще му отдаваме чест два пъти на ден.

Групата журналисти беше тръгнала от града рано сутринта и сега се намираше в суровата планинска местност Севила, където компанията Голдън Стейт вече имаше изградени централи, използващи геотермалните извори. След това групата щеше да се насочи към долината Финкасъл, където компанията се надяваше да изгради подобен геотермален комплекс. На следващия ден групата щеше да посети една водноелектрическа централа и мястото, предвидено за построяването на нова.

И двата бъдещи проекта щяха да бъдат предмет на публична дискусия и тази двудневна екскурзия на журналистите трябваше да им даде предварителна информация.

— Ще ви кажа нещо за тази миризма — продължи Тереза Ван Бърен. — Съдържанието на сяра в парата е незначително и не е опасно. Но получаваме оплаквания от компании, занимаващи се с недвижими имоти, които продават земи в този район за курортни селища. Тази миризма обаче е прониквала в атмосферата и преди нашата компания да започне да използва геотермалните извори за добиване на електроенергия. Местните жители твърдят, че положението и преди, и сега е едно и също.

— Можете ли да го докажете? — попита репортер от „Сан Хосе Меркюри“.

Ван Бърен поклати глава.

— За съжаление никой не бе предвидил да вземе проби, преди да започнат сондажите. Тъй че никога няма да можем да сравним какво е било „преди“ и какво е „сега“.

— Явно тези, които ви критикуват, са прави в случая. Всички знаят, че такива големи компании като Голдън Стейт изкривяват истината от време на време.

— Мога да приема това само като шега — каза Тереза Ван Бърен. — Но мога да ви уверя, че винаги се вслушваме в критиката.

Обади се един нов скептичен глас.

— Можете ли да ни дадете пример?

— Ще ви посоча същия този пример. Именно заради оплакванията разположихме централите по хребетите на планините, където въздушните течения са по-силни и могат да разнесат бързо миризмата.

— Е, и какво стана? — попита Нанси Молино.

— Появиха се още повече оплаквания, този път от защитниците на околната среда, които твърдяха, че ще развалим хоризонта.

Неколцина от журналистите се засмяха, други записаха нещо в бележниците си.

Журналистът от телевизията потропа на вратата и шофьорът я отвори.

— Ако всички сте готови, можем да тръгваме да обядваме — каза Тереза Ван Бърен. — Тръгваме! — каза след това тя на шофьора.

— Ще пийнем ли по едно, Тес? — попита един журналист от списание „Ню Уест“.

— Може би. Но само ако всички се съгласят да го приемат за неофициално — тя погледна всички с питащ поглед.

Чуха се гласове „Окей, щом е неофициално, да бъде неофициално“.

— В такъв случай съм съгласна. По едно питие преди обяд.

Този разговор имаше своята предистория. Преди две години компанията предоставяше щедро ядене и пиене на журналистите при подобни мероприятия. Представителите на журналистическите среди си бяха хапвали и пийвали с апетит, а после някои от тях се бяха заяли с компанията в статиите си, че предлагат екстравагантни угощения в момента, в който вдигат и цените на електричеството. В резултат на подобни прояви в настоящия момент трапезите бяха съвсем скромни и без алкохол, ако предварително нямаше подобна уговорка.

Стратегията сработи и журналистите, макар и да критикуваха това и онова, мълчаха за мероприятията, в които те участваха.

Автобусът пропътува няколко километра сред неравния геотермален терен, докато стигна до едно малко асфалтирано плато, където бяха разположени няколко фургона, служещи за офиси и жилища на работниците на обекта Автобусът спря, всички слязоха и Тереза Ван Бърен ги поведе към един от фургоните, в който бяха приготвени масите.

Вътре тя каза на един от помощниците да отвори барчето, където се намираха алкохолните напитки. Само след миг донесоха и леда и Тереза Ван Бърен каза:

— Моля, заповядайте.

Повечето бяха на второто си питие, когато се чу звук на самолетен мотор, чиято сила постепенно нарастваше. От прозорците на фургона журналистите видяха един малък хеликоптер с отличителните знаци на компанията Голдън Стейт. Хеликоптерът кацна непосредствено до фургона, спря мотора си и от вратата се показа Ним Голдман.

След малко той се присъедини към групата. Тереза Ван Бърен каза:

— Вероятно повечето от вас познават мистър Голдман. Той дойде, за да отговори на вашите въпроси.

— Аз ще задам първия въпрос — каза операторът от телевизията. — Какво ще пиете?

— Да, благодаря. Водка и тоник.

— Виж ти, вие ли сте най-важният, че да идвате с хеликоптер, а всички ние да се тресем в автобуса! — каза Нанси Молино.

Ним погледна скришом младата и привлекателна негърка. Той си спомни предишната им среща и последвалия сблъсък, спомни си също така мнението за нея на Тереза Ван Бърен, която твърдеше, че е изключителна журналистка. Но Ним все още си мислеше, че е мръсница.

— Ако някой специално се интересува — каза той, — имах и други работи да свърша и не успях да хвана автобуса.

Нанси Молино обаче не бе удовлетворена.

— Всичките висши служители на компанията ли могат да ползват хеликоптер, когато им се прииска?

— Нанси — каза рязко Тереза Ван Бърен, — много добре знаеш, че не е така.

— Нашата компания разполага с няколко малки самолета и два хеликоптера — намеси се Ним. — В повечето случаи те се използват при екстрени ситуации и много рядко, повтарям, много рядко превозват някои от висшите служители. При сериозни поводи, какъвто вярвам, че е днешният.

— Какво искате да кажете, че вече не сте сигурен?

— Щом като ме питате, мис Молино, ще трябва да призная, че имам известни съмнения.

— Хайде, Нанси — обади се глас отзад, — стига с тези препирни! Нас това не ни интересува!

Мис Молино се нахвърли върху колегите си:

— Обаче мен ме интересува. Загрижена съм как се разхищават обществените средства, а ако вие не сте, би трябвало да бъдете!

— Нашата цел в момента — намеси се Тереза Ван Бърен — е да ви представим нашия нов геотермален проект и да отговорим на някои…

— Не! — прекъсна я Нанси Молино. — Това е само вашата цел. Представителите на пресата сами решават с каква цел идват, някои цели съвпадат с вашите, други — не.

— Тя е права, естествено — каза един от репортерите на „Сакраменто Би“.

— Тес — каза Ним на Тереза Ван Бърен, докато тя нервно отпи от чашата си с водка и тоник. — Определено предпочитам собствената си работа пред твоята.

Някои се усмихнаха, Тереза Ван Бърен само сви рамене.

— Ако сте свършили да си чешете езиците — каза Нанси Молино, — бих искала да попитам колко струва тоя миксер отвън и колко излиза на час полетно време.

— Ще се поинтересувам — каза Ван Бърен — и ако подобни данни съществуват и компанията реши да ги предостави, утре ще направя изявление. Ако обаче се реши, че това е въпрос на компанията, няма да мога да ви дам никаква информация.

— В такъв случай ще трябва да си я набавя по друг начин — заяви безметежно Нанси Молино.

Докато разговаряха, помощниците бяха донесли обяда — печено месо с гарнитура от картофено пюре и тиквички. В специални глинени съдове имаше подходящ за ястието сос.

— Е, дами и господа, да пристъпваме — каза Тереза Ван Бърен. Не сме в някой луксозен ресторант, но храната може да задоволи и най-претенциозния вкус!

Групата започна да се храни с апетит, удвоен от чистия планински въздух, и напрежението от преди няколко минути намаля. След основното ястие бяха донесени ябълкови сладкиши, две огромни купи със сладолед и няколко кани ухаещо кафе.

— Преядох! — каза на висок глас представителят на „Лос Анджелис Таймс“, като се облегна назад и въздъхна тежко. — Дай да си кажем две думи по работа, Тес, докато не сме заспали.

Операторът от телевизията, който бе приготвил коктейла на Ним, сега го попита:

— И колко време могат да служат тези гейзери?

Ним отпи глътка от кафето си, отмести чашата и каза:

— Ще ви отговоря, но първо нека изясним един въпрос. Това тук не са гейзери, а съвсем друг вид извори. Гейзерите изхвърлят вода и пара, а тези тук — само пара, което е много по-добре за захранването на турбините. Що се отнася до въпроса, колко време могат да се използват, истината е, че никой не знае. Можем само да предполагаме.

— Изкажете едно предположение тогава — каза Нанси Молино.

— Най-малко тридесет години, а може би и много повече.

— Съществуват ли и други геотермални полета, които служат за производство на електроенергия?

— Съвсем малко са. Най-старата подобна централа се намира в Италия, в непосредствена близост до Флоренция. Има още няколко подобни в Нова Зеландия, Япония, Исландия и Русия, но нито една от тях не е толкова голяма, колкото тази в Калифорния.

— Съществуват и много други потенциални възможности — намеси се Тереза Ван Бърен.

— Къде по-точно? — попита журналистът от „Оукланд Трибюн“.

— Навсякъде в западната част на Съединените щати — отговори Ним. — От Скалистите планини до Тихия океан.

— Този вид електроенергийно производство е едно от най-екологичните и сигурни. Цената на подобна енергия също ще е относително по-ниска — каза Тереза Ван Бърен.

— Вие двамата добре сте потренирали — обади се пак Нанси Молино. — Имам два въпроса. Първият е: Тес каза, че това е едно от най-сигурните производства. Но е имало и инциденти, нали?

Всичките репортери слушаха с интерес, повечето от тях грижливо записваха в своите бележници или бяха включили портативните си касетофони.

— Точно така. Имаше два инцидента: единият преди три години, а другият — съвсем наскоро. Става дума за геотермални извори, над които губим контрол и парата свободно излиза на повърхността. С първия случай успяхме да се справим. С другия — тъй наречения „Олд Десперадо“, не се справихме изцяло. Ето го, той се вижда оттук.

Ним доближи до прозореца на фургона и посочи един обект, обграден с решетка, който се намираше на около половин километър разстояние. Вътре в очертанията на оградата горещи струи пара бълваха от няколко отвора през неравномерни интервали. От външната страна имаше голяма табела:

— Когато изригна „Олд Десперадо“, на няколко километра разстояние хвърчаха парчета скални породи и гореща кал. Имаше големи повреди. За щастие обаче това се случи, когато повечето хора не бяха на работа и нямаше жертви.

— Възможно ли е да изригне отново? — попита един от журналистите.

— Предполагаме, че не. Но нещата в природата са непредсказуеми.

— Най-важното е, че все пак е имало инциденти — каза Нанси Молино.

— Инциденти има навсякъде — каза Ним строго. — Това, което правилно отбеляза Тес, е, че процентът на подобни инциденти е много нисък. Какъв е вторият ви въпрос?

— Ако приемем казаното от вас двамата за истина, защо тогава геотермалните полета не се използват по-широко?

— Отговорът е прост — предложи журналист от „Ню Уест“. — Сигурно е, че ще обвинят природозащитниците.

Ним каза рязко:

— Съвсем грешно предположение! Вярно е, че GSP & L е имала доста проблеми с организациите на защитниците на околната среда и вероятно ще има и в бъдеще. Но причината за недостатъчното развитие на геотермалните извори са политиците. По-специално Конгресът.

Ван Бърен изгледа Ним предупредително, но той не й обърна внимание.

— Чакайте малко! — каза един от репортерите на телевизията. — Бих искал да снимам! Ако си водя бележки сега, бихте ли повторили същото и отвън.

— Да, няма проблеми — съгласи се Ним.

Той продължи:

— Повечето от земите, които трябва да бъдат изследвани, са собственост на федералното правителство.

— Бихте ли ни казали за кои щати става дума?

— Орегон, Айдахо. Монтана, Невада, Юта, Колорадо, Аризона и най-вече Калифорния.

Един глас каза:

— Продължавайте, моля!

Всички глави бяха наведени, ръцете усърдно пишеха.

— Е, десет години изминаха в протакане и пререкания между политиците, докато се прие закон за отдаване под наем на земите, на които има геотермални извори. Последва още едно тригодишно забавяне, докато се уточнят стандартите по опазването на околната среда. Дори и в настоящия момент е дадено разрешение само на няколко компании. Деветдесет процента от молбите са изгубени някъде из бюрократичните коридори.

— Искате да кажете, че през целите тези десет години нашите политици са призовавали хората да икономисват електроенергия, да плащат по-високи такси за електричество и да бъдат зависими от вносни суровини? — попита репортерът на „Сан Хосе“.

— Нека самият той го каже — намеси се един от журналистите. — Искам да го цитирам дословно.

— Цитирайте ме. Приемам напълно току-що изречените думи!

Тереза Ван Бърен се намеси:

— Стига толкова! Нека говорим за Финкасъл. След като привършим с обяда, тръгваме за там.

Ним промърмори:

— Тес се опитва винаги да ми попречи, когато искам да си докарам някоя беля, но не винаги успява. Всъщност хеликоптерът си тръгва след малко, а аз оставам с вас до утре. Щом казвате да говорим за Финкасъл…

Той извади една карта от куфарчето си и я закачи на стената.

— Финкасъл се намира през няколко долини на изток, както можете да видите и на картата. Това са незаети територии, където със сигурност знаем, че има геотермални избори. Информацията, която ни предоставиха геолозите, сочи, че този район ще е в състояние да произвежда два пъти повече електроенергия, отколкото се произвежда тук. В скоро време нашият проект ще бъде предмет на обществено обсъждане.

Тереза Ван Бърен даде знак, че иска думата.

— Бихме искали предварително да заявим следното — каза тя. — Ние в никакъв случай не желаем да ви убеждаваме в предимствата на този проект или да влияем върху вашето мнение, преди да е започнало обсъждането. Просто искаме да ви обясним за какво става дума. Продължавай, Ним.

— Най-същественото за Финкасъл — продължи Ним, — както и за Девилс Гейт, където ще отидем утре, е, че те ще спестят огромни количества нефт, които в момента страната ни внася от арабските държави. Настоящето геотермално поле спестява вноса на десет милиона барела годишно, а при въвеждането на други подобни централи количеството може и да се утрои…

Импровизираната пресконференция продължи, прекъсвана от приятелски шеги. Напрежението бе преминало.