Артър Хейли
Свръхнатоварване (17)

17

Пианистът на коктейлбара премина от песента „Здравейте млади влюбени“ към „Каквото ще стане, иде стане“.

— Ако тоя продължава да свири тия стари парчета, иде взема да се разплача — каза Хари Лондон — Още една водка, приятелю?

— Защо не, по дяволите! Нека бъде двойна!

Думите на Ним вече трудно се различаваха. Беше пил твърде много и го знаеше, но хич не му пукаше. Като си бръкна в джоба, той извади ключовете от колата си и ги протегна на Хари:

— Моля те, погрижи се за това! Ще се прибера с такси.

Лондон прибра ключовете и каза:

— Разбира се. Но ако искаш, можеш да спиш у нас тази вечер.

— Не, благодаря, Хари.

Ним наистина се канеше да се прибере вкъщи, искаше да се прибере. Не се притесняваше, че е пиян, поне не тази вечер. Лия и Бенджи сигурно щяха да бъдат заспали, а за Рут не се съмняваше, че щеше да го разбере.

— Изследвания, изследвания… Каква полза. Според мен по-добре Уоли да беше мъртъв!

Лондон отпи една глътка от бирата си, преди да отговори.

— Може би Уоли не мисли така. Е, пообгорял е, някои неща вече няма да може да прави, но съществуват толкова много други…

Ним повиши глас.

— По дяволите, Хари! Ти чуваш ли се какво говориш?

— Успокой се, приятелю — каза Хари благо. — Естествено, че разбирам.

— След време… — Ним се опитваше да изрича думите по-разбираемо. — След време раните ще зараснат Ще му присадят нова кожа. Но, по дяволите, Хари, да не мислиш, че ще може да си поръча нов член от някой каталог!

— Така е. Нямам какво да кажа — Лондон поклати тъжно глава. — Горкото момче!

Пианистът вече бе засвирил „Песента на Лара“ и Хари Лондон избърса една сълза от бузата си.

— Той е само на двадесет и осем — каза Ним. — За бога, двадесет и осем! Всеки нормален мъж на тази възраст би имал пред себе си…

Лондон го прекъсна рязко:

— Нямам нужда от диаграми. Едно нещо трябва да запомниш, Ним. Не всички си падат по чукането колкото теб. Ако ти беше изгубил това, което изгуби Уоли, щях да повярвам, че това е краят. Кажи ми, ти някога броил ли си с колко жени си имал работа? Могат сигурно да те включат в рекордите на Гинес?

— Има един белгийски писател — Ним за малко се отклони от темата, — казва се Жорж Сименон. Та той твърди, че го е правил с десет хиляди различни жени. Аз дори не се доближавам до неговата бройка.

— Да оставим цифрите настрана тогава. Просто, може би за Уоли всичко това не е било чак толкова важно, както за тебе.

Ним поклати глава.

— Много се съмнявам.

Той си спомни за случаите, когато бе виждал Уоли заедно с жена му Мери Инстинктът на Ним му подсказваше, че са имали добър сексуален живот. Той с тъга си помисли как щеше това да се отрази на техния брак.

Бирата и двойната водка пристигнаха.

— На връщане повтори поръчката — каза Ним на келнера.

Беше рано вечерта. Барчето, в което бяха седнали, беше малко и тъмно, а сантименталният пианист вече свиреше „Лунната река“. Мястото беше в непосредствена близост до офисите на GSP & L и Ним и Хари Лондон бяха дошли пеша тук след работа. Това беше третият ден.

Това бяха най-лошите три дни в живота му.

През първия ден, когато бяха в лагера Девилс Гейт, той само за миг бе останал без дъх, когато електричеството бе обгърнало Уоли Талбот. След това вниманието на всички беше приковано от процедурите по оказване на първа помощ.

В повечето големи енергийни компании подобни случаи не бяха изключение. Причините бяха или немарливост и несъобразяване с предписаните предпазни мерки, или случаи „едно на хиляда“, както този, на който Ним бе свидетел.

По ирония на съдбата компанията Голдън Стейт бе похарчила хиляди долари за просветна програма, предупреждаваща родителите и децата да не пускат хвърчила в близост до проводници на високо напрежение.

Както по-късно се разкри, Фред Уилкинс знаел за тази програма, обаче съпругата му не. Тя призна, че е чувала нещо някъде, но не си спомняше точно какво и къде. Явно този факт й се бе изплъзнал от паметта, когато хвърчилото, подарък от бабата и дядото на Дани, бе пристигнало с утринната поща. Алуминиевия прът Дани бе взел от бараката, където баща му държал риболовните си принадлежности. Що се отнася до самото изкачване, всички охарактеризираха Дани като „решително и безстрашно момче“.

Уоли Талбот беше в безсъзнание, със сериозни изгаряния и дишането му бе спряло.

Екипът за първа помощ под ръководството на медицинската сестра от лагера му направи изкуствено дишане, съпроводено със сърдечен масаж. Уоли бе пренесен в медицинския пункт, където сестрата, следвайки инструкциите на лекаря от града по телефона, използва уред, стимулиращ сърдечната дейност. Този път опитът беше успешен.

Почти веднага след това пристигна хеликоптерът на компанията, същият, който бе довел Ним и закара Уоли, съпроводен от сестрата, в централната болница.

Едва на следващия ден обаче лекарите гарантираха живота му и дадоха информация за състоянието му.

На втория ден случаят се появи на всички първи страници на вестниците, като ефектът беше подсилен с персоналното присъствие на повечето журналисти. Сутрешният „Кроникъл Уест“ помести на първа страница материал със заглавие „Мъжът, поразен от електрически ток, е герой“.

След обяд в „Калифорния Икзаминър“ излезе материал на Нанси Молино „Служител жертва живота си, за да спаси дете“. По телевизията имаше предаване както предишния ден, така и днес.

Заради хуманната си същност случаят привлече вниманието не само на щата, но и на целите Съединени щати.

Малко след обяд в градската болница Маунт Идън лекуващият лекар на Уоли Талбот даде импровизирана пресконференция за състоянието му в коридора на сградата. Ним, който току-що бе дошъл, улови само някои моменти от казаното от лекаря.

— Бихте ли били по-конкретни, докторе? — попита един от репортерите. — Какви са другите поражения?

Лекуващият лекар погледна стоящия до него представител на болничната администрация, който трябваше да направи изявление.

— Дами и господа — каза той, — обикновено нямаме практика да даваме допълнителна информация, тъй като спазваме правото на нашите пациенти на лична тайна. В този случай обаче, след съответния разговор със семейството на пациента, бе решено да се предостави цялата информация, за да няма спекулация със случая. Но предварително ви моля от името на пациента и неговото семейство да бъдете дискретни в това, което казвате и пишете. Благодаря ви. Докторе, моля продължете.

— Ефектът от токов удар върху човешкото тяло не може да бъде предвиден. Често пъти има смъртни случаи, когато електрическият ток преминава през вътрешните органи, преди да влезе в земята. За щастие, в случая на мистър Талбот, това не се случи, токът е преминал по повърхността на тялото, но е увредил половите му органи.

Последваха дълбоки въздишки и мълчание, което никой не смееше да прекрати, за да зададе следващия въпрос. Престраши се един възрастен журналист.

— Докторе, и състоянието…

— Органите му са изцяло унищожени. Изгорени са. Сега бихте ли ме извинили…

Групата журналисти, необичайно тиха, се отдръпна настрани.

Ним обаче остана. Той се представи на управителя на болницата и попита къде е семейството на Уоли — Ардит и Мери. Ним не бе виждал нито една от тях след случилото се, но знаеше, че ще се срещне с тях скоро.

Както научи, Ардит беше в болницата. Бяха й били успокоителна инжекция.

— Тя изпадна в шоково състояние — каза управителят на болницата. — Не знам дали сте в течение, но тя е изгубила и съпруга си преди по-малко от месец.

Ним кимна с глава.

— Младата мисис Талбот в момента е със съпруга си, но за момента други посещения не са позволени.

Ним остави бележка на Мери, че той е на разположение каквото и да й потрябва и че ще се върне в болницата на следващия ден.

През нощта Ним спеше на пресекулки, като сцената в Девилс Гейт беше непрекъснато пред очите му, подобна на повтарящ се кошмар.

На сутринта на третия ден той видя Мери, а след това и Ардит.

Мери го посрещна пред стаята на Уоли.

— Уоли е в съзнание, но не иска да вижда никого, поне за момента — каза тя.

Жената на Уоли изглеждаше бледа и изтощена, но бе запазила някои от деловите си маниери.

— Ардит иска да те види. Тя знаеше, че ще дойдеш.

Ним каза със съчувствие:

— Мери, знам, че думите не помагат. И въпреки всичко, ужасно съжалявам.

— Всички ние съжаляваме — каза Мери и отвори вратата на стаята на Ардит.

— Тук е Ним, мамо.

Тя му каза:

— Ще те оставя, Ним. Връщам се при Уоли.

— Влизай, Ним — каза Ардит. Тя беше облечена и седеше в леглото си, подпряна на възглавници — Не е ли смешно и аз да съм в болница?

В гласа й се долавяха нотки на истерия, очите й бяха прекалено блестящи, а страните й неестествено зачервени. Ним си спомни, че управителят на болницата му бе казал, че на Ардит са били успокоителни инжекции, но вече явно не беше под влиянието им.

Ним започна несигурно:

— Бих искал да знам какво да кажа…

Не знаейки как да продължи, той се наведе, за да я целуне, но Ардит изведнъж се стегна и обърна главата си на другата страна. Ним едва успя да докосне с устни горещата й буза.

— Моля те, недей. Не ме целувай — промълви Ардит.

Като се чудеше да не би да я е обидил по някакъв начин, тъй като беше действително трудно да се отгатнат настроенията й в подобна ситуация, Ним се отмести и седна до леглото й.

Настъпи тягостно мълчание.

— Казват, че Уоли ще живее. До вчера и в това не бяхме сигурни. Но, предполагам, знаеш КАК ще живее? Знаеш какво му се е случило, нали?

— Да, разбрах — каза Ним.

— Мислил ли си, Ним? Мислил ли си защо се случи всичко това?

— Ардит, аз бях там, когато се случи. Аз видях…

— Аз нямам предвид как, а защо се случи, Ним!

Ним я погледна с недоумение.

— Много мислих тези дни, Ним. Струва ми се, че този случай, който изглежда като инцидент, можеше изобщо да не се случи. Можеше. Ако не бяхме ние — ти и аз.

Без да разбира мислите й, Ним се опита да я разубеди:

— Моля те, Ардит! Преувеличаваш! Но въпреки всичко прекрасно те разбирам, всичко това толкова скоро след смъртта на Уолтър.

— Точно в това се крие причината — каза Ардит с напрежение в гласа, — ние с теб не зачетохме паметта на Уолтър, всичко стана толкова скоро след смъртта му. Така го чувствам, сякаш съм наказана именно заради това. Че всички: и Уоли, и Мери, и децата страдат само заради мен.

Ним за миг се вцепени.

— За бога, Ардит почти извика той. — Какво говориш! Та това е смешно!

— Така ли? Просто се замисли по-дълбоко, когато останеш насаме със себе си, както направих аз. Сега ми казваш „за бога“. Та ти си евреин, Ним. Вашата религия не ви ли учи да вярвате в божия гняв и в божието наказание?

— Дори и така да е, аз не приемам подобна религия.

— Аз също никога не съм мислила по този начин. Просто сега започвам да имам съмнения.

Ним търсеше думи, за да се опита поне малко да промени настроението на Ардит.

— Виж, Ардит. Случва се така с някои семейства. Просто едните понасят ударите на съдбата, докато други остават незасегнати. Всичко това нито е логично, нито е справедливо, но такъв е животът.

— Откъде знаеш, Ним, че това, което се случва на тези семейства, не е своего рода наказание?

— Защото просто няма начин да бъде така. В този живот всичко е късмет, било той добър или лош. Просто понякога се оказваш на погрешно място в погрешно време. Ардит, повярвай ми, лудост е да се самообвиняваш за това, което се е случило с Уоли.

— Бих искала да ти повярвам — каза Ардит. — Но просто не мога. Моля те, иди си, Ним. Днес сигурно ще се върна вкъщи.

Ним се изправи и каза на тръгване:

— Ще намина скоро.

Тя поклати глава:

— Не съм сигурна, че трябва да го правиш. Но се обади все пак.

Ним искаше да я целуне на сбогуване, но като се сети за реакцията й, се изправи и бързо излезе.

Ним беше страхотно объркан. Ардит явно се нуждаеше от помощта на психиатър, но ако предложението излезеше от него, трябваше да обясни на всички какви са причините. Дори и при условие, че се спазва лекарската тайна, Ним просто не се виждаше в подобна ситуация. Поне не за момента.

Мъката за Уоли, Ардит и неговата собствена дилема не го напуснаха през целия ден.

 

 

Сякаш за да допълни терзанията му, след обяда се появи статията на Нанси Молино в „Калифорния Икзаминър“. Ним си беше мислел, че във връзка със случая с Уоли и използването на хеликоптера за неговото транспортиране до болницата тя ще се откаже от намерението си. Но не стана така.

Статията беше на челна страница и носеше заглавието: „Цялото кралско войнство… на GSP & L и мистър Ним Голдман“.

В статията се казваше:

„Някога замисляли ли сте се как се чувства човек, облегнал се удобно на седалката на хеликоптера, докато той го носи из просторите?

Повечето от нас не са имали възможност да изпитат това екзотично удоволствие.

Но има хора и от тази категория, като например президента но Съединените щати, шаха на Иран, понякога негово светейшество папата, и, естествено, някои избрани служители на всеизвестната компания GSP & L. Например мистър Ним Голдман.

Защо именно Голдман, бихте попитали вие?

Вероятно този господин, който се явява вицепрезидент на компанията, е прекалено важен, за да пътува с автобус, макар той да е нает специално от компанията и да пътува в същия ден, в същата посока и да има много свободни места. Но въпреки това той избира хеликоптера…“

Статията продължаваше в същия дух, придружена от снимка на хеликоптера и един не твърде удачен портрет на Ним, който той подозираше, че Нанси Молино е изровила от архивата на вестника.

Особено опасен беше следният параграф:

„Многобройните потребители на електроенергия и газ, непрекъснато притискани от повишаващите се цени, вероятно се учудват за какво се използват тези средства от една компания, подобна на GSP & L… И може би, ако служители, подобни на мистър Голдман, са в състояние да променят навиците си и да започнат да използват по-малко екстравагантен транспорт, биха били направени икономии, които заедно с други подобни ще позволят да се спре растежът на цените“.

След обяд Ним отбеляза статията и даде вестника на секретарката на Ерик Хъмфри.

— Кажи на председателя на управителния съвет, че съм решил, че е по-добре аз да му дам статията, отколкото да го научи от някой друг.

Само минути след това Ерик Хъмфри връхлетя в кабинета на Ним и хвърли вестника на бюрото му. Той беше ядосан повече от всякога и дори повиши тон:

— Как си ги мислиш ти тези работи, че ни забъркваш в подобна каша? Не знаеш ли, че именно в момента се разглежда нашето предложение за повишаване цените на електроенергията и че решението ще бъде изнесено тези дни? Точно такова нещо им трябва, за да ни видят сметката!

Ним също не му остана длъжен.

— Разбира се, че всичко това ми е известно и съм разстроен колкото и вие. Но тази проклета журналистка вече си беше наточила ножа срещу нас. Ако не беше случаят с хеликоптера, щеше да си намери някакъв друг повод.

— Можеше да не може да намери повод. С това, че ти използва толкова недискретно хеликоптера, просто си й дал готов коз в ръцете.

Ним едва се сдържа да не отговори на тази реплика. Не за пръв път се случваше помощниците да понасят несправедливи обвинения. Та нали само преди две седмици самият Ерик Хъмфри беше заявил на неофициално събиране на помощниците: „Ако имате възможност да си спестите едно дълго пътуване и да си свършите работата по-бързо, възползвайте се от хеликоптера на компанията. Разбира се, ние се нуждаем от хеликоптерите за контрол над далекопроводите и за спешни случаи, но когато не се използват по тази линия, излиза почти едно и също като разходи да летят и да ги държиш на земята.“

Другото нещо, което Ерик Хъмфри бе забравил, бе, че самият той, знаейки за посещението на журналистите, го бе помолил да го представлява на едно важно заседание на Търговската камара. Просто нямаше как да се справи и с двете, без да прибегне до хеликоптера. Но въпреки всичко Хъмфри беше справедлив човек и вероятно щеше да си спомни впоследствие. Но дори и да не стане така, вече нямаше кой знае какво значение за Ним.

Тези наситени със събития дни го бяха изтощили изцяло. И това беше причината, заради която Хари Лондон, който беше в течение на събитията, се отби да покани Ним на чашка след работа. Ним прие предложението с радост.

Ним вече усещаше влиянието на алкохола и макар че настроението му не се беше подобрило, вцепенението и омаята му действаха успокоително. Ним дори се презираше за това си състояние, като го преценяваше като слабост. Но пък не му се случваше често, дори не си спомняше кога за последен път беше си позволил да пие толкова много. Кой знае, може би има нещо в това човек да си казва „Нека върви всичко по дяволите“ и да се отпусне.

— Мога ли да ти задам един въпрос, Хари? Ти религиозен ли си? Вярваш ли в бога?

Хари отпи още веднъж една голяма глътка от бирата си.

— На първия ти въпрос ще отговоря отрицателно. Що се отнася до втория, само ще ти кажа, че за мен не е имало значение дали вярвам или не.

— Какво мислиш за вината, Хари?

Ним си спомни въпроса на Ардит. „Твоята религия не те ли е научила да вярваш в божия гняв и божието наказание?“ Тогава той не му бе обърнал внимание, но в продължение на целия следобед този въпрос не излизаше от главата му.

— Вероятно всеки носи в себе си някаква вина. — Лондон явно искаше с това изявление да приключи темата, но впоследствие промени намерението си. — Понякога си мисля за двама мои приятели, с които бяхме в Корея. Бяха ми добри приятели. Веднъж патрулирахме района на река Ялу. Патрулът се натъкна на засада. Те бяха най-отпред и се нуждаеха от прикритие, за да се измъкнат. Аз бях този, който трябваше да се разпореди, но аз се колебах твърде дълго. Само след няколко минути една граната ги разкъса на парчета. Това е само един от случаите.

Той отпи отново от чашата си.

— Приятелю, ти само ни караш… каква беше думата?

— Да се вкисваме — каза Ним с известно усилие.

— Точно така! Да се вкисваме — повтори Хари Лондон, докато пианистът свиреше „Времето тече край нас“.