Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Overload, –1979 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2009)

Издание:

Артър Хейли. Свръхнатоварване

ИК „Богас“, София, 1993

Редактор: Весела Теофилова

Художник: Красимир Иванов

Коректор: Тамара Стаева

Техн. редактор: Мария Петрова

ISBN 954–8081–02–4

История

  1. — Добавяне (сканиране, разпознаване и редакция: Светослав Иванов)

9

Ним си мислеше, че е напълно възможно Рут да промени решението си да замине за известно време. Но предположението му се оказа невярно. Тази петъчна вечер Ним изведнъж се озова съвсем сам в къщата си. Лия и Бенджи бяха отишли при родителите на Рут и щяха да останат там, докато тя се върне.

Рут не беше конкретна по въпроса кога ще се върне, както и по останалите — къде отива и с кого.

— Вероятно ще отсъствам две седмици, макар че могат и да са повече, а могат и да са по-малко беше казала тя на Ним преди няколко дни.

Единственото нещо, което му беше ясно, бе поведението на Рут спрямо самия него — то бе хладно и решително. Държеше се така, сякаш вътрешно беше вече достигнала до някакво решение, просто оставаше да го приведе в действие. Какво беше това решение и по какъв начин щеше да го засегне, Ним нямаше ни най-малко понятие. В първия момент той си помисли, че всичко това би трябвало да го засяга, но впоследствие с тъга откри, че всъщност не е така. Или поне не много. Може би по тази причина той прие спокойно заявлението на Рут, че вече всичко е уредено и че в края на седмицата тя трябва да замине.

Това поведение за него беше нетипично. Обикновено той вземаше решенията на часа и обичаше да има пред себе си програма именно тази негова способност му бе завоювала уважението и повишението в GSP & L. Но когато ставаше въпрос за брака му, той проявяваше удивителна нерешителност, или по-скоро нежелание да погледне истината в очите. Ако Рут решеше да го напусне и да подаде за развод, което беше съвсем нормално в случая, той нямаше да се опита да се противопоставя или да я убеждава. Но самият той не можеше да направи първата крачка. Или поне засега.

Преди един ден той беше попитал Рут дали е готова да обсъдят положението, като си спомни думите й: „ние с теб представляваме семейство само на хартия и по някои навици…“

Но тя му отговори с делови тон:

— Не, не съм. Ще ти кажа, когато съм готова.

И така въпросът приключи.

Мислейки си за евентуален развод, Ним все по-често си мислеше за Лия и Бенджи. И двете деца щяха да го преживеят много тежко и Ним се натъжи при мисълта, че може да им причини болка. Но децата преживяваха разводите и самият той познаваше деца, които възприемаха развода на родителите си като прост житейски факт. Нямаше да има и проблеми те тримата да прекарват известно време заедно. Дори можеше да се получи така, че в подобен случай щеше да вижда децата си по-често, отколкото го правеше сега. Това се е случвало и на други бащи.

Но всичко това трябваше да почака, докато Рут се върне, размишляваше той, докато се разхождаше из празната къща.

Ним се обади на родителите на Рут, за да чуе Лия и Бенджи. Те си поговориха за училището, за класа по балет на Лия, за уроците им по плуване. Името на Рут не беше споменавано. Ним усещаше, че Лия чувства, че нещо не е наред, но не смееше да попита.

След като приключи с телефонния разговор, Ним си сипа уиски със сода и погледът му попадна върху портрета на Рут, рисуван преди няколко години. Художникът удивително точно бе уловил изтънчеността и грацията на Рут. Ним се доближи до картината и започна внимателно да я разглежда. Приликата беше удивителна, особено дълбоките сиви очи и лъскавата тъмна коса, както винаги безупречно сресана. Рут беше позирала в един вечерен тоалет без ръкави, който още повече подчертаваше красивите й рамене. На лявото й рамо дори се виждаше една малка бенка, която Рут бе оперирала, след като бе завършена картината.

Ним се замисли и си сипа още едно уиски. След това той се доближи до телефона и набра номера на Хари Лондон. Колкото и да бе невероятно, те не бяха разговаряли близо цяла седмица.

Когато Хари се обади, Ним веднага го попита:

— Искаш ли да наминеш към къщи и да пийнем по нещо?

— Съжалявам, Ним. С удоволствие, но в момента не мога. Имам среща за вечеря и след малко излизам. Чу ли за последния взрив?

— Не. Кога е станало?

— Преди около час.

— Има ли жертви?

— За щастие не, но това е единственото добро нещо.

Хари Лондон му обясни, че този път две взривни устройства с много силен заряд са били сложени в една от подстанциите на GSP & L в покрайнините на града. В резултат на експлозията в момента повече от шест хиляди домове са без електричество. Нямало почти никаква надежда положението да се възстанови до утре.

— Тези откачалки започват да поумняват — каза Хари Лондон — Те вече усещат къде сме най-уязвими и удрят именно там.

— Знае ли се със сигурност, че е същата организация?

— Да „Приятели на свободата“ Обадили са се в редакция „Новини“ на канал 5 на телевизията точно преди експлозията и са казали точно къде ще се случи. Беше обаче твърде късно, за да се предприеме каквото и да било. Това прави единадесет експлозии само за два месеца.

Ним знаеше, че макар и да не беше директно замесен в разследването, Хари все още притежаваше незаменими източници на информация и затова го попита:

— Има ли някакъв напредък в работата на полицията или на ФБР?

— Никакъв. Спомняш ли си какво ти казах по-рано? Ако ченгетата постигнат някакъв успех, то това ще бъде в резултат на някоя немарливост от страна на терористите. Хващам се на бас, че те внимателно проучват следващия си обект, вмъкват се и се измъкват бързо и незабелязано и причиняват възможно най-големи щети. Тия приятели сто на сто знаят че не разполагаме с армия, която да бди над сигурността.

— Поне няма ли заподозрени или някаква следа?

— Нищо. Както ти казах, не вярвам нищо да се разкрие, преди ония да се издънят. В реалността не е така, както по телевизията, където всички престъпления се разкриват. При полицията много от престъпленията остават неразкрити.

— Всичко това ми е известно — каза Ним, донякъде раздразнен, че Хари отново се впуска в лекторската си роля.

— Има обаче един момент — каза замислено началникът на отдела по защита на собствеността.

— Какъв?

— За известно време атентатите почти бяха спрели. Сега изведнъж отново се появиха на хоризонта, сякаш са намерили нов източник, откъдето да взимат експлозиви или пари, пък може и двете заедно.

Ним се замисли, а после смени темата:

— Какво става с кражбите на електроенергия?

— Няма кой знае какво развитие. Е, работим доста здраво, но хващаме все дребни риби. Вече сме предали на съда повече от двадесет нови случая на подправяне на данните на електромерите. Но всичко това е все едно да запушиш сто дупки, като знаеш, че има още десетки хиляди, ако имаш време и хора, за да ги откриеш.

— Какво става с онази административна сграда? Тази, която наблюдавахте?

— За „Зако Пропъртиз“ ли говориш? Все още я наблюдаваме, но до момента не е забелязано нищо подозрително. Имам чувството, че само си губим времето — за разлика от обикновено, този път Хари изглеждаше потиснат. Кой знае, помисли си Ним, докато му пожелаваше лека нощ, може би и настроенията са заразни и той е успял да зарази Хари със собственото си.

Все още се чувстваше неспокоен сам в цялата къща. На кого ли още да се обади?

Помисли си за Ардит, но отхвърли тази идея Ним все още не беше готов, ако някога можеше да бъде, да се справи с изненадващия изблик на религиозност у Ардит Но мисълта за Ардит му напомни за Уоли, когото наскоро бе посетил в болницата. Той вече беше извън всякаква опасност, но предстояха дълги и мъчителни месеци, ако не и години, на пластични операции. Напълно естествено духът на Уоли съвсем беше паднал. За сексуалната му неспособност не беше ставало дума.

Ним си спомни за Уоли донякъде с чувство на вина, когато се замисли, че неговите сексуални възможности продължаваха да бъдат незасегнати и че таман си мислеше на коя от своите приятелки да се обади. Имаше няколко, с които не се бе виждал от месеци, но които по всяка вероятност щяха да излязат с него да пият по едно питие, да вечерят и по-нататък — както си му е редът. Ако се напънеше малко, нямаше да му се налага да прекарва нощта сам.

Но нещо просто не му се занимаваше.

Може би Карен Слоун? Не. Колкото и да му беше приятна нейната компания, тази вечер просто не беше в подобно настроение.

Да отиде да поработи тогава? На бюрото му в GSP & L имаше купища непрегледани документи. Ако отидеше там, нямаше да му е за пръв път да използва тишината на нощта за по-продуктивна работа. Може би това не беше чак толкова лоша идея, тъй като участието му в публичните обсъждания на проекта Турнипа го откъсваше за доста продължително време от текущата му работа.

Не, нещо и тази идея не му харесваше за момента. Да си измисли някакво друго занимание.

Да се приготви за свидетелските показания, които трябваше да представи пред комисията в понеделник? Но той вече доста беше поработил над това…

Изведнъж една идея го осени, изскочила отнякъде, както филийката хляб изскача от тостер.

Въглищата!

Турнипа беше въглища. Без да се осигури доставката на въглища от Юга, проектът за електроцентрала в Турнипа би бил просто неосъществим. Но независимо от добрия теоретичен багаж, който имаше по този въпрос, на практика много от нещата не му бяха съвсем ясни. Причината беше много проста до момента в Калифорния нямаше електроцентрала, използваща въглища. Турнипа щеше да бъде първата.

Някак си трябва да посети една подобна електроцентрала, и то до понеделник… Така ще може да отиде на заседанието в понеделник с ясната картина в съзнанието си. Предчувствието му беше, а предчувствията рядко го лъжеха, че по този начин неговите показания биха били много по-обосновани и убедителни.

Това също щеше да реши проблема къде да прекара уикенда.

Но къде да намери подобна електроцентрала?

Когато му хрумна правилният отговор, той си сипа още едно уиски, седна до телефона и набра номера на централата в Денвър, щата Колорадо.