Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Overload, –1979 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2009)

Издание:

Артър Хейли. Свръхнатоварване

ИК „Богас“, София, 1993

Редактор: Весела Теофилова

Художник: Красимир Иванов

Коректор: Тамара Стаева

Техн. редактор: Мария Петрова

ISBN 954–8081–02–4

История

  1. — Добавяне (сканиране, разпознаване и редакция: Светослав Иванов)

6

Дежурният лейтенант знаеше, че трябва да се действа бързо.

Телефонното позвъняване на Нанси Молино беше прието от един телефонист, който записа информацията и прехвърли разговора на дежурния лейтенант. Жената се представи като Нанси Молино от „Калифорния Икзаминър“. Тя обясни за касетите и по какъв начин се е сдобила с тях. Също така тя подробно предаде информацията, заради която се обаждаше.

— Чувал съм за вас, мис Молино — каза лейтенантът. — От редакцията ли се обаждате?

— Не, от апартамента си.

— Бихте ли ми казали адреса.

Нанси Молино го продиктува.

— Този адрес ли фигурира в телефонния указател?

— Да. Под името „Молино Н.“.

— Моля, затворете веднага ще ви се обадим.

Телефонистът вече бе намерил номера в указателя и го бе написал на едно листче. Лейтенантът набра номера. Нанси отговори при първото позвъняване.

— Мис Молино, вие ли се обадихте току-що в полицията?

— Да.

— Благодаря ви. Трябваше просто да направим проверка. Къде ще бъдете, ако се наложи вашето съдействие?

— При хотел „Христофор Колумб“, къде другаде? — каза тя и затвори телефона.

Лейтенантът говореше сам със себе си. Телефонното позвъняване се оказа редовно, тоест не беше от някой луд. Но беше ли това достатъчно основание да се изпразни най-големият хотел в града, със съпроводения с това хаос, посред нощ?

Обикновено при съобщение за поставена бомба се действаше по друг начин: изпращаше се една група от сержант и двама полицаи, които да разучат ситуацията, и в случай че има някакви подозрения, те се обаждаха по телефона и се даваше тревога.

Но в случай като този, ако обаждането беше достоверно и опасността реална, нямаше никакво време да се действа по нормалната процедура.

През деня един хотел с мащабите на „Христофор Колумб“ би могъл да бъде евакуиран за около половин час, но през нощта ще трябва най-малко един час, и то при добро стечение на обстоятелствата. Нощната евакуация винаги създаваше допълнителни проблеми: в хотела винаги щяха да се намерят непробудно спящи, недоверчиви, пияни или любовници, които не искат да бъдат разкрити. По тази причина се налагаше да се проверят стаите една по една.

Но нямаше време. Часовникът на лейтенанта сочеше 2,21. Репортерката бе казала, че бомбите трябва да избухнат в 3,00. Вярно ли беше или не? Лейтенантът би искал да има някой по-висшестоящ от него, който да вземе решението. Но и за това нямаше време.

Лейтенантът взе единственото възможно решение и заповяда:

— Евакуирайте хората от хотел „Христофор Колумб“ и проверете за бомби!

Дузина телефонисти започнаха да набират телефоните на районни полицейски управления и пожарни команди. Беше съобщено и на заместник-директора на полицията, който лично щеше да организира евакуацията. Предупреден беше и отделът по обезвреждане на експлозиви. Извикани бяха и линейки в случай на нужда.

Дежурният лейтенант говореше по телефона с нощния управител на хотела:

— Имаме информация, че във вашия хотел са поставени бомби. Препоръчваме ви незабавно да се евакуирате. Полицията и пожарната команда са на път към вас.

Думата „препоръчваме“ бе използвана, тъй като полицията не беше оторизирана да дава заповеди за евакуация. Това трябваше да се реши от управата на хотела. За щастие нощният управител се оказа разбран човек.

— Ще пусна алармата — каза той — и нашият персонал ще е на ваше разположение за по-нататъшни заповеди.

Механизмът беше задействан. Оставаха неизвестни само отговорите на два жизненоважни въпроса. Първо: Дали бомбите ще избухнат в 3,00? Второ: Ако се предположи, че избухнат, ще бъде ли опразнен хотелът за оставащите тридесет и шест минути.

Напрежението щеше да бъде краткотрайно, понеже беше малко времето, което щеше да донесе отговор на въпросите.

 

 

Нанси си помисли, че е направила достатъчно за човечеството и сега вече може да се върне към професионалните си задължения.

Тя се приготви да излиза, но преди да го стори, се обади на нощния редактор на „Икзаминър“ и му разказа накратко историята. Той задаваше допълнителни въпроси с нарастващ ентусиазъм при мисълта, какъв материал щеше да излезе от това.

— Аз отивам в хотела — каза му Нанси — и след това се връщам да пиша материала.

Не беше нужно да пита за фотографите, защото беше сигурна, че всички те щяха да бъдат изпратени пред хотела на минутата.

— Сетих се и още нещо — продължи тя. — Двете касети са още у мен, но ще трябва да разкажа за тях на полицията. Сигурно е, че ще ги конфискуват като веществени доказателства, затова, преди да стане това, ние трябва да направим презапис.

Те се уговориха куриер да я чака пред хотела, да вземе касетите и да ги занесе в студиото на редакцията.

Когато Нанси хвана дръжката на входната врата, за да излезе по посока на хотела, тя се сети за още нещо. Втурна се към телефона и набра номера на хотел „Христофор Колумб“. Когато дежурната телефонистка се обади, Нанси каза:

— Стаята на Нимрод Голдман, моля.

Ним сънуваше някакъв необичаен кошмар: една по една електростанциите излизаха от строя, докато най-накрая остана само Ла Миссион №5. Както се случи миналото лято, когато загина Уолтър Талбот, датчиците на Ла Миссион в контролния център започнаха да подават тревожни сигнали — святкащи лампички и звън. В един момент лампичките изгаснаха, но звъненето продължаваше. Ним се събуди и осъзна, че звъни телефонът. Все още сънен, той се протегна и вдигна слушалката.

— Голдман, ти ли си?

Сънено той отговори:

— Да…

— Нанси Молино се обажда. Чуй ме сега…

— Коо… й?

— Нанси Молино, глупак такъв!

— Абе, Молино, ти не знаеш ли кое време е?

— Млъкни и ме слушай! Голдман, събуди се и се концентрирай. Ти и семейството ти сте в голяма опасност. Повярвай ми…

— Изобщо нямам такова намерение… — започна той, но когато се сети за вчерашната й статия, спря потока от думи.

— Голдман, изведи веднага семейството си от този хотел, защото има бомби в него. Бързо!

— Това да не е някоя лоша шега… Защото, ако е…

— Изобщо не е шега — гласът на Нанси звучеше умолително. — О, повярвай ми за бога! Тези копелета от „Приятели на свободата“ са сложили бомби в хотела и са ги замаскирали като пожарогасители!

Споменаването на „Приятели на свободата“ окончателно го убеди. В този миг той си спомни, че му бе направило впечатление, че хотелът е препълнен с пожарогасители.

— Ами другите хора?

— Всеки момент ще пуснат сирената! Вървете!

— Добре!

— Ще се видим пред хотела — каза Нанси, но Ним не я чу. Той вече бе затворил телефона и будеше Рут.

След броени минути те излизаха от апартамента, все още по пижами. Ним се втурна към евакуационното стълбище, тъй като се опасяваше, че асансьорите можеха да заседнат някъде между етажите. В момента, в който те тръгнаха надолу по стълбите, отвън долетя воят на сирените, приближаващи се към хотела.

След малко се задейства и вътрешната сирена на хотела.

Евакуацията на обитателите на хотела протичаше спокойно и планомерно. Полицията и пожарните команди преминаваха по всеки етаж, тропаха по вратите и викаха, подканяха хората, ако се налагаше, заповядваха да излизат и ги насочваха към евакуационното стълбище Служителите на хотела отваряха стаите, от които не бе получен отговор, с резервните ключове, за да се убедят, че вътре не е останал никой. През цялото време сирените на хотела продължаваха да вият.

Някои от гостите се опитваха да недоволстват, но когато биваха заплашвани с арест, се отправяха покорно към изходите. Малцина разбираха какво всъщност става, но осъзнаваха, че е надвиснала някаква опасност и че трябва да се действа бързо Те само навличаха по някоя дреха и изскачаха, като оставяха целия си багаж в стаите. Един мъж бе изкаран на стълбите почти гол, защото не бе разбрал какво всъщност става в съня си. Един от полицаите с усмивка го посъветва да си обуе поне един панталон.

Евакуацията вече бе започнала, когато пристигнаха представителите на полицията за борба с тероризма Те се втурнаха в хотела и провериха всеки един пожарогасител. Съмнителните пожарогасители бяха проверявани за експлозив, като предварително полицаите се убеждаваха, че наоколо няма хора. До момента експлозии нямаше. Проверените пожарогасители се товареха на камиони, които ги откарваха до един пуст кей в покрайнините на града и ги потапяха.

Скоро пристигнаха и военни сапьори, които също се включиха в операцията.

Евакуацията вървеше по план и управата на хотела имаше всички шансове да успее да изведе всички гости до 3,00 часа.

Около хотела цареше страхотно движение: пожарни коли, полицейски коли, камиони и линейки се бяха наредили от всичките му страни с присветващи фарове. Там беше и един сервизен камион на GSP & L, в случай че има проблеми с тока.

Прииждаха все повече представители на пресата, телевизията и радиото, които разпитваха всички наоколо, но малцина бяха тези, които можеха да им дадат информация.

В центъра на пресгрупата бе Нанси Молино обкръжена от полицейски детективи, агенти на ФБР и помощник областния прокурор. Тя им каза всичко което знаеше, като естествено се опита да потули въпроса с касетите. Притисната от прокурора, тя клетвено обеща да им ги предаде най-късно до два часа. След няколко минути от групата се отделиха един от детективите и помощник-прокурора и се отправиха към телефона да дадат две заповеди. Да бъде обкръжена къщата на „Крокър стрийт“ № 117 и да бъдат арестувани Георгос Арчамболд и Дейвид Бърдсонг.

За щастие нямаше паника, макар че се случиха някои злополуки. Една жена се подхлъзна по стълбите и си счупи крака, представител на една енергийна компания получи удар и почина на път за болницата. Имаше още няколко човека с по-дребни травми и наранявания.

Излезлите обитатели на хотела биваха насочвани към една от страничните улици, където представители на червения кръст раздаваха кафе и чай и помагаха с каквото могат.

Ним и семейството му бяха едни от първите излезли. Лия и Бенджи вече се бяха събудили и с интерес наблюдаваха какво става наоколо. Независимо от протестите на Рут, когато беше вече сигурен, че семейството му е вън от опасност, Ним се върна до хотела. Поведението му беше необмислено, както и той самият по-късно го преценяваше, но мисълта за онзи пожарогасител, на чието поставяне зад едно от креслата във фоайето сам бе присъствал, не му даваше мира. Ним искаше да се убеди, че и този пожарогасител е обезвреден.

Часът беше вече почти 3,00.

Ним влезе в хотела и се опита да привлече вниманието на един от пожарникарите, но той му каза само:

— Не сега, човече…

Докато се оглеждаше наоколо, търсейки някое служебно лице, Ним чу, че някой го вика по име.

— Мистър Голдман! Мистър Голдман!

Ним се обърна и видя Арт Ромео, помощника на Хари Лондон, който беше с цивилни дрехи, но на ревера на костюма си бе закачил служебната си значка.

Както по-късно се оказа, Арт Ромео беше в хотела при свои приятели от друга електрокомпания и играеха на карти, когато се включи сирената. Арт Ромео веднага си закачил значката и помагал при евакуацията.

— Мистър Голдман, вие трябва веднага да излезете оттук!

— Забравете за това. Имам нужда от помощ каза му Ним и му обясни за пожарогасителя във фоайето.

— Къде е той, сър?

— Ето там — посочи Ним креслото, приближи се и видя, че пожарогасителят все още бе на мястото си.

В този момент Арт Ромео каза:

— Отместете се веднага!

— Да, но това трябва…

Всичко стана толкова бързо, че Ним не можеше да различи отделните събития.

Той чу как Ромео се провикна:

— Офицер, насам!

Веднага към него се доближиха двама полицаи, на които Ромео каза:

— Този човек отказва да напусне хотела. Изведете го!

Без допълнителни въпроси полицаите хванаха Ним под мишниците и го поведоха към изхода на хотела. Той успя да се обърне за момент назад и Видя, че Арт Ромео бе взел в ръце пожарогасителя и ги следваше.

Без да обръщат внимание на протестите на Ним, полицаите го отведоха на мястото, определено за обитателите на хотела. Там те го пуснаха, като предупредиха:

— Ако отново се върнете там, господине, ще се наложи да ви арестуваме. Правим го за ваше добро!

В същия миг се чу шум от експлозия и счупени стъкла.

Както впоследствие се оказа, Арт Ромео бе успял да изнесе пожарогасителя извън хотела. В момента, в който вече го поставил на земята, той избухнал и го разкъсал на парчета.

Тази експлозия отбеляза психологическия поврат в поведението на присъстващите хора. Вече никой не се съмняваше в нуждата от евакуация, разговорите бяха спрели и всеки от гостите на хотела се опитваше сам да си уреди нещо за през нощта, само и само да е по-далече.

От двадесетте бомби, които бяха сложили хората на Арчамболд, не бяха открити осем. Бомбите избухнаха малко след три часа и предизвикаха пожари и разрушения по етажите. Ясно беше, че ако евакуацията не беше извършена навреме, броят на жертвите щеше да бъде невероятно голям.

Загинаха двама полицаи и трима пожарникари, които били близо до бомбите. Други двама полицаи бяха тежко ранени.

Ним и семейството му се прибраха вкъщи с такси. Ним искаше, преди да си тръгне, да благодари на Нанси Молино за позвъняването, но когато видя, че тя е все още център на внимание, реши да го отложи за по-късно.

 

 

По това време Георгос Арчамболд вървеше ридаейки към камиончето, паркирано на няколко преки от хотела.

Всичко се бе провалило! Всичко…

Георгос не можеше да го проумее.

Преди около тридесет минути той с изненада чу приближаващите се сирени. Последваха полицейски и пожарни коли, които обкръжиха хотела. Прииждаха все нови и нови коли. Георгос почувства безпокойство.

В три без двадесет той вече не издържа, заключи пикапа и се отправи към хотела.

„Христофор Колумб“ бе ограден от полицейски кордон, но все пак се виждаше как хората излизаха от хотела по пижами, подканяни от полицаите.

Какво правеха тези хора?! Та те трябваше да останат вътре, докато избухнат бомбите, а после вече щеше да бъде късно…

На Георгос му се искаше да размаха ръце и да извика:

— Назад! Назад!

Но просто нямаше смисъл.

В този момент Георгос заплака.

Не го успокои дори звукът от една от експлозиите.

Какво се бе случило? Как бе разбрал неприятелят за плановете им?

В този миг Георгос помисли, че може би полицията вече го издирва и започна да тича. Пикапът беше там, където той го бе оставил. Никой не му обърна внимание, когато отключи колата и потегли по посока, обратна на хотела.

Инстинктивно той се насочи към „Крокър стрийт“. Но беше ли все още безопасно там?

Той реши все пак да провери. Когато наближи улицата, Георгос видя, че тя е блокирана от полицейски коли. След минута се чу стрелба, след малко от къщата също отговориха с огън. Георгос разбра, че Уейд, Ют и Феликс бяха обкръжени. Той искаше да им се притече на помощ и да загине геройски заедно с тях, но прецени, че дори няма да успее да се добере до къщата.

По най-бързия начин, като се стараеше да не привлича вниманието, той обърна камиона и тръгна в обратна посока. Единственото място, където можеше да отиде, беше апартаментът в Норт Кесъл, който той държеше като резервен вариант.

По пътя Георгос трескаво размишляваше — ако къщата е разпозната като скривалище на „Приятелите на свободата“, вероятно и самият той ще бъде търсен. Вероятно вече разполагаха с неговото описание и това на пикапа. Трябваше да го изостави по най-бързия възможен начин…

На един километър разстояние от Норт Кесъл Георгос изостави пикапа, без дори да се погрижи да го заключи. Полицията можеше да си помисли, че той се е придвижил от там нататък с друга кола или такси.

Това, което Георгос не беше забелязал, беше един подпийнал човек, който обаче го видя, видя пикапа и надписа върху него и това, че Георгос си тръгна пеша.

Георгос тръгна с бързи крачки към апартамента и след петнадесетина минути вече беше пред кооперацията, в която се намираше апартаментът. С въздишка на облекчение той влезе вътре.

Горе-долу по същото време полицейски патрул, предупреден за отличителните белези на пикапа на Георгос Арчамболд, го намери и отбеляза, че моторът беше все още топъл.

Малко по-късно патрулът забеляза и пияния, който се бе подпрял отсреща, и успя да извлече от него информацията, че шофьорът на колата си е тръгнал пеша и в каква посока е тръгнал. Полицейската кола веднага тръгна в указаната посока, но не успя да открие Георгос.

 

 

Около шест часа сутринта Дейвид Бърдсонг бе арестуван пред сградата, в която живееше.

Той току-що се беше прибрал след споменатото събиране с неговите студенти извън града.

Бърдсонг беше шокиран. Той яростно протестираше пред двамата цивилни полицаи, които го арестуваха. Независимо от предупреждението им, че всичко казано оттам нататък може да се използва срещу него, той заяви:

— Момчета, за каквото и да става дума, трябва да ви кажа, че не съм бил в града от снощи. Напуснах апартамента си в шест вечерта и оттам нататък не съм се прибирал. Имам достатъчно свидетели.

Единият детектив старателно записа изявлението на Бърдсонг, но по ирония на съдбата този път алибито не говореше в негова полза.

След като Бърдсонг бе претърсен в полицейското управление, в джоба на сакото му бе намерено изявлението, което се готвеше да направи от името на „Светлина и енергия за хората“ по повод експлозиите в хотел „Христофор Колумб“. Впоследствие бе доказано, че изявлението е било написано на пишещата машина, намираща се в апартамента на Бърдсонг, този същия апартамент, в който той твърдеше, че не се е прибирал от шест часа на предния ден, или девет часа преди започването на експлозиите. Ако това не беше достатъчно, в апартамента бяха намерени и две чернови на това изявление.

Останалите доказателства също бяха признати за уличаващи. Гласът на касетата безспорно бе този на Бърдсонг. Викъри, младият таксиметров шофьор, когото Нанси Молино бе наела да следи Бърдсонг, потвърди посещението му на „Крокър стрийт“ 117. Потвърдено бе също така и закупуването от него на пожарогасителите.

Дейвид Бърдсонг бе обвинен в предумишлено убийство и заговор с цел извършване на углавно престъпление. Следваха още няколко обвинения. Гаранцията му бе определена на един милион долара, която той нямаше откъде да събере, пък надали някой би му помогнал. И така, той остана в затвора да чака процеса си.

 

 

Уейд и Феликс от „Приятели на свободата“ бяха убити при престрелката на „Крокър стрийт“ 117. Ют се беше самоубил малко преди полицията да нахлуе в къщата.

Доказателствата за тъй наречената „революционна дейност“ на „Крокър стрийт“ 117 бяха непокътнати. Заедно с тях бе и дневникът на Георгос Уинслоу Арчамболд.