Артър Хейли
Свръхнатоварване (10)

10

Независимо от бързината, с която излезе от вкъщи, Ним караше, без да бърза, избягваше магистралите и използваше това време за размисли над клуба „Секвоя“, споменат в днешния „Кроникъл“

Тази организация непрекъснато се противопоставяше на проектите на GSP & L, често пъти успяваше да ги неутрализира, но независимо от всичко това Ним изпитваше към нея искрено уважение. Обяснението беше ясно. Ако бяха оставили гиганти като Голдън Стейт да си действат необезпокоявани, те съвсем нямаше да обръщат внимание на опазването на околната среда. Винаги имаше нужда от някаква сила, която да се противопоставя, и „Секвоя“ прекрасно се справяше с нея.

Този клуб си бе спечелил добро име с опитите си да спаси това, което е останало от американската природа. Те винаги действаха етично, като подкрепяха тезата си със солидни аргументи По време на осемдесетте години на съществуването на клуба неговите председатели са били винаги изтъкнати хора, традиция, следвана и от настоящия председател Лаура Бо Кармайкъл, известна с изследванията си върху атомната енергия. Мисис Кармайкъл беше много способна и уважавана жена, а освен това беше и приятелка на Ним.

Точно за нея си мислеше Ним по пътя.

Ним реши, че ще отнесе въпроса за Турнипа и другите два проекта директно до Лаура Бо Кармайкъл. Може би, ако успееше да ги убеди, че изграждането на централите е действително необходимо, „Секвоя“ нямаше да се противопостави на проектите или поне ще заеме по-умерена позиция Трябва веднага да си уреди среща. По възможност още днес.

Ним шофираше автоматично, без да забелязва по кои улици минава. Внезапно забеляза, че се намира на кръстовището на Лейкуд и Балбоа. Тези улици му се сториха познати. Нещо му напомняха, но какво?

Изведнъж той се сети. В деня на експлозията преди няколко седмици, когато бе прекъснато подаването на електроенергията, главният диспечер му бе показал една карта, на която бяха обозначени частните домове, в които имаше животоподдържаща апаратура. Именно на кръстовището на Лейкуд и Балбоа едно червено кръгче обозначаваше, че там има човек, който използва изкуствени дробове или някакъв друг респираторен уред. Неизвестно защо Ним беше запомнил и името — Слоун. Той си спомни, че в онзи момент си мислеше как ли изглежда този Слоун.

На кръстовището имаше само един блок на осем етажа, беше бял на цвят и си личеше, че бе добре поддържан. В момента Ним се беше изравнил със сградата. Пред нея имаше паркинг. Две от местата не бяха заети и воден от импулс, Ним паркира фиата на едното от тях. Слезе и се запъти към входа. На пощенските кутии бяха отбелязани имената на обитателите. На една от тях пишеше „К. Слоун“. Ним натисна звънеца.

След миг входната врата се отвори. Показа се един възрастен човек, който попита:

— Вие ли звъните на Слоун?

— Да.

— Аз съм портиерът. Обикновено звънецът звъни и долу, в моята стая.

— Мога ли да видя мистър Слоун? — Няма мистър Слоун.

— О, така ли. — Ним посочи пощенската кутия. Неизвестно защо той беше решил, че Слоун е мъж. — Мисис Слоун или мис?

— Мис Карен Слоун. А вие кой сте?

— Голдман — Ним извади удостоверението си от GSP & L. Мис Слоун инвалид ли е?

— Така е. Обаче тя не обича тази дума.

— Как би трябвало да казвам в такъв случай?

— Парализирана. Така е от петнадесетгодишна възраст нашата Карен. Искате ли да я видите?

— Мислите ли, че е удобно?

— Сега ще видим. — Той отвори широко вратата и покани Ним да влезе.

Фоайето беше чисто и подредено подобно на фасадата на сградата. Портиерът отвори вратата на асансьора и каза:

— Е, не е хотел Риц, обаче се стараем да е подредено.

— Личи си — отговори Ним. Действително дори медната дръжка на асансьора блестеше като нова.

Качиха се на шестия етаж. Портиерът извади една връзка с ключове, затвори една от вратите и после почука.

— Аз съм. Джимини. Довел съм посетител при Карен.

— Влизайте — каза една ниска и набита жена с латиноамерикански черти, облечена в розова рокля.

— Продавате ли нещо? — въпросът бе зададен по-скоро с любопитство, отколкото с враждебност.

— Не. Просто минавах…

— Няма значение. Мис Слоун обича гостите.

Те се намираха в едно малко, но светло антре, откъдето се влизаше в кухнята от едната страна и в гостната от другата. Цялата гостна беше обзаведена в жълто и зелено. След миг един приятен глас извика:

— Влизайте, който и да сте!

— Аз ще ви оставя — каза портиерът. — Имам си работа.

Ним прекрачи прага на гостната.

— Здравейте! — каза същият глас. — Какво ново и вълнуващо?

След много месеци и след всички събития, които щяха да се случат през това време, Ним щеше често да си спомня първата си среща с Карен Слоун, при това с най-малките подробности…

Карен беше на около тридесет и пет години, но изглеждаше много по-млада, освен това тя бе невероятно красива. Лицето й бе овално, с абсолютно правилни черти — пълни, чувствени устни, закачливо носле и безупречна кожа, дълбоки сини очи. Косата й бе дълга и златиста, разделена на път в средата и обрамчваше лицето на Карен като слънчев ореол. Ръцете й бяха изящни, маникюрът — безупречен. Облечена бе с красива светлосиня рокля. Карен седеше в инвалидна количка. Една издатина на роклята й показваше къде се намира респираторът, който дишаше вместо нея, а тръбичката, която се виждаше под края на роклята й, свързваше цялата система с устройство, подобно на куфар, закрепени от задната страна на количката. Респираторът издаваше тих жужащ звук, съпроводен с леко шумене на въздуха като при вдишване и издишване. Количката беше свързана с един дълъг шнур с контакта.

— Здравейте, мис Слоун. Аз съм електриджията.

Карен се усмихна широко.

— И вие ли се задвижвате с батерии или направо от мрежата?

Ним се усмихна, като усети неловкостта на ситуацията.

Не беше сигурен изобщо какво беше очаквал, но каквото и да бе то, в никакъв случай не се покриваше с образа на тази изключителна жена. Той каза:

— Сега ще ви обясня.

— Заповядайте, моля. Седнете.

— Благодаря ви.

Той се настани в едно меко кресло. Карен Слоун леко обърна глава и докосна с устни една пластмасова тръбичка, която излизаше от устройството. След това тя леко духна в нея и количката изведнъж се обърна така, че те се оказаха един срещу друг.

— Това беше ловък номер — каза Ним.

— Този номер не е единствен. Ако вдишвам, вместо да духам, количката се задвижва в обратна посока.

Тя му показа и другия номер, докато Ним я гледаше с удивление.

— Никога не съм виждал подобно нещо — каза й той. — Направо съм замаян.

— Вижте, аз мога да движа единствено главата си — каза Карен, сякаш говореше за някаква дреболия. Затова се налага да се измислят най-необикновени начини да се справям с обичайните ситуации. Но май се отклонихме от темата. Вие сякаш се канехте да ми кажете. Моля продължавайте.

— Започнах да ви обяснявам причините за моето посещение — каза Ним. Всичко започна преди две седмици, когато спряха електричеството. Видях ви на една карта като малка червена точица.

— Мене — на карта?

Той й разказа за контролния център на GSP & L, който следи и за особено важните потребители на електроенергия, като болниците и домовете с животоподдържащи устройства.

— Да ви призная, беше ми любопитно. И ето ме тук.

— Много мило — каза Карен. — Имам предвид, че ми става приятно, че мислят за мен. Да, сега си спомням за онзи ден.

— Какво почувствахте, когато спряха тока?

— Предполагам, че бях малко уплашена. Внезапно угасна лампата, на която четях, спряха и всички други електроуреди. Слава богу, не и респираторът, който автоматично се превключва на батерии.

Батерията, както отбеляза Ним, беше от типа на автомобилните акумулатори Тя се намираше на подставка, прикрепена отзад на количката под респираторния механизъм.

— В подобни случаи винаги размишлявам след колко време отново ще пуснат тока и колко време ще издържи батерията.

— Би трябвало да е в състояние да издържи няколко часа.

— Шест часа, ако е току-що заредена и ако ползвам само респиратора, без да движа количката. Но когато през деня излизам да пазарувам или ходя на гости, батерията доста се изтощава.

— Тоест, ако в този момент спрат тока…

— В такъв случай Джоузи, която срещнахте на влизане, ще трябва да предприеме нещо. Респираторът изразходва петнадесет ампера, а количката, когато се движи, още двадесет.

— Виждам, че сте научили доста от апаратурата.

— Всеки ще научи, ако животът му зависи от това.

— Вероятно — каза Ним. — Вие оставате ли понякога сама вкъщи?

— Практически никога. Джоузи е с мен почти постоянно, идват и други двама души, които й помагат. Понякога минава и Джимини, портиерът. Много мил човек е. Освен това никога не пуска да влезе човек, за когото не е сигурен, че е свестен. Така че вие днес издържахте неговия изпит.

Те продължиха да си говорят, сякаш се познаваха от години. Както обясни Карен, тя се бе разболяла от полиомиелит само една година, преди да бъде открита ваксината.

— Само няколко месеца да я бяха открили по-рано, и аз сега щях да бъда като всички.

Ним беше трогнат от простите, човешки думи на Карен. Той не издържа и я попита:

— Често ли мислите за тази една година?

— В началото си мислех непрекъснато за тази година, която се оказа фатална за мен. Мислех си колко несправедливо е всичко и защо именно аз трябваше да бъда една от последните, на които се бе случило. Щях да мога да пиша, да танцувам, да ходя.

Тя спря за секунда и Ним чу ясно тиктакането на часовника и шума на респиратора.

След малко Карен продължи:

— След това обаче си казах: каквото станало станало, нищо не мога да променя. Затова започнах да се старая да правя каквото мога и да организирам живота си по най-удобния начин. За мен е радост всяко неочаквано нещо, което се случва. Ето например днес дойдохте вие.

Тя се усмихна лъчезарно.

— Дори не знам как се казвате.

Когато Ним й каза, тя го попита:

— Ним умалително от Нимрод ли е?

— Да.

— Няма ли нещо в Библията…

— В Стария завет Нимрод е бил един от най-силните мъже на земята. Бил е ловец. — Ним си спомни, че беше чувал тази история от дядо си, равина Голдман. Той беше избрал името на внука си.

— И вие ли сте ловец, Ним?

Ним тъкмо се готвеше да отговори отрицателно, когато в ушите му зазвуча гласът на Тереза Ван Бърен: „Може би при по-различни обстоятелства и Карен можеше да влезе в списъка.“ Колкото и да бе егоистично, Ним също съжали, че ваксината бе закъсняла.

Той поклати глава:

— Какъв ловец съм аз…

Карен му разказа как дванадесет години е прекарала по болниците. След това, когато били открити по-нови, преносими респираторни устройства, е станало възможно за пациенти като Карен да си живеят вкъщи. Първоначално тя се преместила при родителите си, но това се оказало много сложно. След това тя се преместила в този апартамент, където живее вече единадесет години.

— Държавата доста ме подпомага финансово. Е, понякога е тежко, но се справям.

Баща й имал малка фирма по поддръжката на водопроводите, а майка й работела като продавачка в един универсален магазин. В момента те събирали пари, за да купят на Карен едно микробусче, което да й позволи да се придвижва по-лесно. Ще го кара Джоузи или някой от семейството й.

Макар че Карен не беше в състояние да прави почти нищо за себе си: тя трябваше да бъде обличана, хранена и слагана в леглото от някой друг, тя каза на Ним, че се е научила да рисува, като държи четката в зъбите си.

— Мога да пиша и на машина — каза тя на Ним. — Машината ми е електрическа и мога да печатам на нея, като държа пръчица между зъбите си. Понякога пиша стихове. Искате ли да ви изпратя някои от тях?

— Да, разбира се, би ми било много приятно.

Ним се надигна, за да си ходи, и когато погледна часовника си, с изненада разбра, че бе прекарал при Карен повече от час.

Тя го попита:

— Ще дойдете ли пак?

— Ако искате.

— Разбира се, че искам, Нимрод.

И отново лицето й се озари от очарователна усмивка.

— Бих искала да ми станете приятел.

Джоузи го изпрати до вратата.

 

 

Образът на Карен, нейната красота, мила усмивка и приятен глас съпровождаха Ним по време на целия му път към офиса. Той си мислеше, че никога не е срещал човек като нея. И продължаваше да си мисли за това, докато паркираше колата си в гаража на компанията Голдън Стейт, който се намираше на три нива под земята.

Специален ускорен асансьор, до който достъп имаха само ръководните служители, щеше да го изкачи до двадесет и втория етаж, където се намираха офисите. Ним използва персоналния си ключ, който се бе превърнал в GSP & L в символ на положение, за да стартира асансьора и се устреми нагоре. По пътя той си спомни за решението си да се свърже още днес с председателката на клуб „Секвоя“.

Секретарката му, Виктория Дейвис, млада, но много компетентна негърка, вдигна погледа си от документите, когато той влезе в двустайния си офис.

— Здравей, Вики — каза той. — Има ли много поща днес?

— Нищо спешно. Всъщност има няколко писма във връзка с вчерашното ви участие в телевизионното предаване — всичките са одобрителни. Аз също се присъединявам към тяхното мнение.

— Благодаря — измърмори Ним. — Можеш вече да се смяташ за член на клуба на моите почитателки.

— Има още нещо, маркирано „лично“, което току-що дойде. Оставих ви го на бюрото. Има и някои неща за подпис.

Тя го последва в кабинета му. В същия момент отнякъде се чу глух тътен. Каната с вода и чашите затракаха, потрепери и прозорецът, разположен от страната на вътрешния двор.

Ним се спря и се ослуша.

— Какво е това?

— Нямам понятие. Същото нещо се случи и няколко минути, преди вие да влезете.

Ним само вдигна рамене: можеше да бъде всичко, от земетресение до някакви строителни работи, извършвани наблизо. Като застана до бюрото си, той прегледа писмата и бележките, оставени там, и хвърли поглед на пакета с надпис „лично“. Беше мек кафеникав плик, със следи от восъчен печат на гърба. Той започна несъзнателно да го отваря.

— Вики, преди да започнем с другите работи, опитай се, моля те, да се свържеш с мисис Кармайкъл.

— В клуб „Секвоя“ ли?

— Именно.

Тя остави на бюрото му документите, отбелязани „за подпис“, и тръгна да излиза. В същия момент вратата на кабинета широко се отвори и в него връхлетя Хари Лондон. Косата му бе разрошена, лицето му — червено от напрежение.

Лондон видя Ним.

— Не! — извика той. — Не!

И докато Ним стоеше поразен, Лондон прекоси стаята и се хвърли върху бюрото. Той сграбчи кафеникавия плик и го сложи на пода.

— Бързо! Всички навън!

Лондон сграбчи Ним за ръката и го избута напред, като едновременно с това дърпаше навън и секретарката. Те се измъкнаха в коридора, като се спряха само за миг, за да може Хари Лондон да затръшне плътно вратите зад тях.

Ним възмутено започна:

— Какво по дяволите…

Но не успя да завърши мисълта си, защото отвътре дойде трясък на взрив. Стените на коридора се разлюляха, една от картините падна от стената и стъклото, което я покриваше, се счупи на малки парченца.

В същия този момент друг тътен, подобен на този, който Ним бе чул при влизането в кабинета си, се чу на някой от долните етажи. Служителите започнаха да наизлизат от всички кабинети.

— Боже мой! — изстена Хари Лондон безнадеждно.

Ним извика:

— Какво става по дяволите!

Вече можеха да се чуят възбудени гласове, телефонни звънения и звукът на приближаващите сирени.

— Бомби в пликове — каза Хари. — Те не са много големи, но могат и да убият някого, който е достатъчно близо. Този взрив, който чухте, беше четвъртият. Фрейзър Фентън е мъртъв, другите са ранени… Всички в сградата са предупредени, но молете се да няма повече бомби.