Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gods Themselves, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 47 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

САМИТЕ БОГОВЕ. 1998. Изд. Камея, София. Биб. Фантастика, No.23 Роман. ІІ изд. Превод: [от англ.] Александър ХРУСАНОВ [The God Themselves, by Isaak ASIMOV]. Печат: Полипринт ЕАД, Враца. Формат: 125×195 (20 см.). Офс. изд. Тираж: 2 400 бр. Страници: 267. Цена: 4000.00 лв. (4.00 лв.). ISBN: 954-8340-45-8 (грешен).

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

5

Едногодишният им труд обаче дал твърде малко. Накрая посланията започнали да преминават оттатък и те получавали съобщения. Нищо.

— Направи каквото и да е предположение поне! — настоявал трескаво Ламонт пред Броновски. — Каквото и да е. И се опитай да им го обясниш.

— Точно това правя, Пит. Защо си толкова изнервен? Етруските надписи ми отнеха дванадесет години. Нима очакваш тази работа да продължи по-малко.

— Господи, Майк. Как ще си позволим да чакаме дванадесет години!

— Защо не? Слушай, Пит, забелязвам промяна в поведението ти. През последния месец си станал невъзможен. Не се ли разбрахме още от началото, че тази работа не може да се върши бързо и е необходимо да си наложим търпение. Вероятно разбираш, че имам и редовните си задължения в университета. Виж какво, вече няколко пъти съм те питал. Позволи ми отново да ти задам въпроса. Защо сега си се разбързал толкова?

— Защото бързам — отвърнал рязко Ламонт. — Защото искам да получа някакви резултати.

— Поздравления — рекъл сухо Броновски, — и аз искам същото. Слушай, да не очакваш да умреш скоро, а? Да не би лекарят да ти е съобщил, че криеш в себе си злокачествен тумор?

— Не, не — изръмжал Ламонт.

— Защо тогава?

— Няма значение — измърморил Ламонт и прибързано излязъл.

Когато за първи път се опитал да убеди Броновски да обединят силите си, Ламонт се оплаквал само от дребнавата упоритост на Хелъм по отношение на намека, че парахората били по-умни. Именно в това отношение и само в тази посока Ламонт искал да направи пробив. Нямал намерение да отива по-далеч — поне в началото.

Но през следващите месеци бил подложен на безброй огорчения. Забавяли исканията му за оборудване, техническа помощ, време за работа с компютъра; не одобрили заявката му за командировки; когато отделите провеждали общите си заседания, неизменно никой не обръщал внимание на изказванията му.

Мигът на разрив настъпил, когато Хенри Герисън, с по-малък стаж и опит от него, бил назначен за консултант; мястото придавало престиж и по право трябвало да се даде на Ламонт. Именно тогава възмущението на Ламонт нараснало толкова, че вече не му стигало да докаже правотата си. Копнеел да смаже Хелъм, да го унищожи.

Това чувство се подсилвало с всеки изминал ден, с всеки час от отношението към него на всички други в Помпената станция. Острият характер на Ламонт не предизвиквал симпатии, но все пак съществувало някакво доброжелателство към него.

Самият Герисън се чувствувал неудобно. Той бил кротък, приятен младеж, не търсел конфликти и когато застанал пред лабораторията на Ламонт, изразът на лицето му показвал до голяма степен неговите опасения.

— Ей, Пит — подхванал той, — мога ли да поговоря с теб?

— Колкото си искаш — отвърнал Ламонт намръщен, като избягвал да го погледне в лицето.

Герисън влязъл и седнал.

— Пит, не мога да се откажа от назначението, но искам да знаеш, че не съм се натискал за него. За мен е пълна изненада.

— Кой те кара да се отказваш? Пет пари не давам.

— Пит, цялата работа е в Хелъм. Ако аз се откажа, ще назначат някой друг, но не и теб. Какво си му направил на стареца?

Ламонт се нахвърлил върху него.

— Какво мислиш ти за Хелъм? Що за човек е според теб?

Герисън се изненадал. Облизал устни, потъркал си носа.

— Ами… — подел той, но замлъкнал.

— Велик човек? Блестящ учен? Вдъхновяващ водач?

— Ами…

— Позволи ми да ти кажа. Този човек е фалшив! Измамник! Докопал се до сегашния си авторитет и положение и се паникьосва да не би да ги загуби. Против мен е, защото знае, че го виждам в истинския му вид.

Герисън се усмихнал насилено.

— Да не би да си отишъл и да си му го разправил…

— Нищо не съм му казвал направо — отвърнал Ламонт мрачно. — Някой ден ще му наговоря всичко. Но той разбира. Знае, че съм единственият човек, когото не може да заблуди, макар и да си мълча.

— Но, Пит, какъв смисъл има да му го показваш? И аз не твърдя, че е най-великият човек в света, но защо да го разтръбявам? Подмажи му се малко. Кариерата ти е в негови ръце.

— Така ли? А неговата репутация е в моите ръце. Ще го разоблича. Ще го изложа на показ.

— Как?

— Моя си работа! — измърморил Ламонт, който в този миг нямал дори смътна представа как ще го постигне.

— Но това е смешно — реагирал Герисън. — Не можеш да спечелиш. Ще те погуби. Макар да не е Айнщайн или Опенхаймър, за обикновените хора е дори нещо повече. За двата милиарда жители на Земята той действително е баща на Електронната помпа и нищо, което ще направиш, няма да им повлияе, докато Електронната помпа е основата на човешкия рай. Докато това е вярно, Хелъм не може да бъде докоснат и си луд, ако мислиш, че ще успееш да му навредиш. По дяволите, Пит, кажи му, че е велик и се възползувай от благоволението му. Не ставай втори Денисън!

— Слушай, Хенри — нахвърли се Ламонт върху него, внезапно изпаднал в гняв, — защо не си гледаш собствената работа!

Герисън веднага станал и излязъл, без да каже нищо повече. Ламонт си спечелил нов враг; или поне загубил още един приятел. Накрая обаче решил, че цената не била висока, защото една забележка на Герисън тласнала събитията в друга насока.

Същността на неговата забележка била „…докато Електронната помпа е основата на човешкия рай… Хелъм не може да бъде докоснат“.

С тази мисъл, заседнала в мозъка му, Ламонт за първи път отклонил вниманието си от Хелъм и го насочил към Помпата. Дали тя наистина е основата за рая на Земята? Или в това има нещо нередно, дявол да го вземе? Всичко в историята е имало и тъмна страна. Каква е тя при Електронната помпа?

Ламонт познавал достатъчно добре развитието на паратеорията, за да знае, че въпросът за „нещо тъмно“ не е останал неизследван. Когато за първи път било съобщено, че основната промяна, предизвиквана от Помпата е преминаване на електрони от Вселената в паравселената, веднага се намерили хора да попитат: „А какво ще стане, когато се изпомпят всички електрони?“

Отговорът на този въпрос бил лесен. При най-усилена работа на Помпата в разумни граници запасът от електрони щял да стигне поне за трилион трилиони години, а Вселената, вероятно заедно с паравселената нямало да просъществуват дори малка част от това време.

Следващото възражение било по-изтънчено. Нямало възможност да се изпомпат всичките електрони през границата между двете вселени. При прехвърлянето на електрони паравселената ще придобива по-изразен отрицателен заряд, а Вселената — положителен. С всяка година разликата в зарядите ще нараства и ще става все по-трудно да се изпомпват електрони срещу отблъскването на противоположния заряд. Разбира се, в действителност се изпомпват неутрални атоми, но изражданията на орбиталните електрони в този процес създават ефективен заряд, който се повишава невероятно при последващите радиоактивни промени.

Ако съсредоточаването на заряда остане в точките на изпомпване, ефектът от атомите с изродени електрони, които се прехвърлят, би спрял незабавно целия процес, но разбира се, тук трябва да се вземе предвид дифузията. Концентрацията на заряди се разпръсва над Земята и ефектът от процеса на изпомпване е бил изчислен съобразно с това.

Повишеният положителен заряд на Земята принуждавал положително заредения слънчев вятър да отбягва планетата на по-голямо разстояние и магнитосферата се увеличила. Благодарение работата на Макфърленд (според Ламонт действителният автор на Великото прозрение) се доказало, че е постигнато определено равновесие, тъй като слънчевият вятър отвлича все повече положително заредени частици, които се отблъсквали от повърхността на Земята и бивали изтласквани по-високо в екзосферата. Когато се повишавала интензивността на изпомпване или се построявала нова помпена станция, чистият положителен заряд на Земята леко нараствал, а магнитосферата се разширявала с няколко километра. Промяната обаче била много малка, положителният заряд се отстранявал от слънчевия вятър и се разпръсвал към далечните краища на Слънчевата система.

Дори при това положение — дори ако се приеме най-голямата възможна скорост за разсейване на заряда — ще настъпи време, когато местната разлика в зарядите между Вселената и паравселената в точките на изпомпване ще нарасне достатъчно, за да прекрати процеса и това ще бъде малка част от времето, необходимо, за да се изчерпят всички електрони — грубо пресметнато около една трилионна от трилионната от това време.

Но това все още означавало, че изпомпването ще бъде възможно в продължение на трилион години. Само трилион години, но и те били достатъчно; щели да стигнат. Трилион години било много повече време, отколкото щяло да просъществува човечеството или дори Слънчевата система. И ако хората все пак оцелеят толкова дълго (или други същества, които биха ги наследили или заменили), тогава несъмнено би се намерило нещо, което да оправи положението. Много би могло да се постигне за трилион години.

Ламонт трябвало да се съгласи с това.

Но тогава се сетил за нещо друго, различна насока на мисълта, която сам Хелъм бил развил в една от статиите си, написани за широката публика. Издирил статията с известно отвращение. Налагало се да прочете какво е писал Хелъм, преди да се задълбочи в този въпрос.

В статията между другото пишело: „Поради винаги действуващата сила на гравитацията, ние сме свикнали да свързваме израза «надолу» с онзи вид неизбежна промяна, която можем да използуваме, за да произведем енергия, годна да се превърне в полезна работа. През миналите векове именно течащата надолу вода въртяла колела, а те на свой ред задвижвали енергийни машини като турбини и генератори. Но какво ще стане, ако цялата вода изтече надолу?

Невъзможно е да се получи повече работа, докато водата не се върне нагоре — а това изисква работа. В действителност, за да се върне водата нагоре, е необходима повече работа, отколкото получаваме, когато я пуснем да тече надолу. Така ние работим със загуба на енергия. За щастие Слънцето извършва това вместо нас. То изпарява водата от океаните, така че водните пари се издигат високо в атмосферата, образуват облаци и накрая падат отново под формата на дъжд или сняг. Водата се пролива в почвата на различни нива, подхранва изворите и потоците и винаги тече надолу.

Но не завинаги. Слънцето издига водните пари, само защото в ядрен смисъл то също тече надолу. И при това с невероятно по-голяма скорост, отколкото достига която и да е земна река, а когато изтече напълно, няма да съществува нищо, познато нам, което да го върне нагоре.

Всички източници на енергия в нашата Вселена текат надолу. Пред това сме безсилни. Всичко тече надолу само в една посока и можем да принудим нещо да тръгне временно нагоре, назад, само като се възползуваме от някой по-стръмен склон наблизо. Ако искаме да разполагаме вечно с полезна енергия, необходим ни е път, който да се спуска надолу и в двете посоки. В нашата Вселена това е парадокс; логично е, че всичко, което се спуска надолу в едната посока, в обратното направление е нагоре.

Но трябва ли да се ограничаваме само с нашата Вселена? Помислете за паравселената. Тя също има пътища, които се спускат надолу в едната посока и се изкачват в обратната. Тези пътища обаче не съвпадат с нашите. Възможно е да се поеме по път от паравселената към нашата Вселена, който се спуска надолу, но когато тръгнем обратно по него от нашата Вселена към паравселената, той отново ще се спуска надолу, защото двете вселени имат различни закони.

Електронната помпа се възползува от път, който се спуска надолу и в двете посоки. Електронната помпа…“

Ламонт отново погледнал заглавието на статията — „Пътят, който се спуска надолу и в двете посоки“.

Замислил се. Разбира се, това схващане му било познато както и термодинамичните последствия от него. Но защо да не изследва предположенията? Именно те обикновено са слабото място във всяка теория. Ами ако предположенията, за които по дефиниция се смята, че са правилни, се окажат погрешни? Какви ще бъдат последствията, ако за основа се приемат предположения? Обратните?

Започнал като слепец, но след месец изпитал чувството, което всеки учен разпознава — безкрайното прищракване, когато неочаквани части попадат на мястото си, а досадните аномалии престават да бъдат аномалии… Това бил усетът на истината.

От този миг точно започнал да подлага Броновски на допълнителен натиск. И един ден споделил с него:

— Отново ще разговарям с Хелъм.

— За какво? — повдигнал вежди Броновски.

— За да го принудя да ми откаже.

— Да, ето защо си се разбързал, Пит. Не си щастлив, ако неприятностите ти позаглъхнат.

— Не разбираш. От голямо значение ще бъде, ако го принудя да откаже да ме изслуша. Не искам след това да говорят, че съм действувал през главата му, че не съм го уведомил.

— Какво? За превода на парасимволите ли? Такъв още не съществува. Не прибързвай, Пит.

— Не, не, не става въпрос за тях. — И Ламонт млъкнал.

Хелъм не улеснил задачата му; минали няколко седмици преди да намери време, за да приеме младия мъж. И Ламонт нямал намерение да улеснява Хелъм. Влязъл при него с наострени и целенасочени невидими средства за борба. Хелъм го очаквал със замръзнал израз на лицето и мрачен поглед.

— За каква криза разправяте? — попитал го той рязко.

— Установих нещо, сър — започнал Ламонт с безизразен глас, — вдъхнови ме една от вашите статии.

— Така ли? — и бързо попитал: — Коя?

— „Пътят, който се спуска надолу и в двете посоки“. Програмирали сте я за списанието „Тийн ейдж лайф“, сър.

— И какво има в нея?

— Уверен съм, че Електронната помпа не се спуска надолу и в двете посоки, ако мога да използувам вашата метафора, която между другото не е напълно точен начин да се опише втория закон на термодинамиката.

— Какво имате предвид? — намръщил се Хелъм.

— Най-добре ще успея да го обясня, сър, като използувам уравненията за полетата на двете вселени и докажа едно взаимодействие, на което досега не е обръщано внимание… за съжаление.

Ламонт веднага отишъл на дъската и се заел с уравненията, като говорел бързо. Знаел, че Хелъм ще се почувствува унизен и ще се раздразни от такъв подход, защото не можел да разбере математическото обоснование. Ламонт разчитал на това.

— Слушайте, млади човече — изръмжал Хелъм, — нямам време да се впускам в пълно обсъждане на някакъв аспект от паратеорията. Изпратете ми подробен доклад, а сега, ако сте в състояние накратко да изложите същността — направете го.

Ламонт се отдалечил от дъската с явен израз на презрение върху лицето.

— Добре — съгласил се той. — Вторият закон на термодинамиката описва процес, който неизбежно отстранява крайностите. Водата не тече надолу — в действителност се изравняват крайностите на гравитационния потенциал. Ако е затворена под земята, водата също така лесно може да се издига нагоре. Може да се извлече работа от противопоставянето на две различни температурни нива, но крайният резултат ще бъде, че температурата ще се изравни на някакво средно ниво; горещото тяло се охлажда, а студеното се нагрява. И охлаждането, и нагряването са еднакви аспекти на втория закон и при подходящи обстоятелства са еднакво спонтанни.

— Не ме учете на елементарна термодинамика, млади човече. Какво искате? Разполагам със съвсем малко време.

Ламонт продължил, без да промени израза си, сякаш не чувствувал, че го принуждават да побърза.

— От Електронната помпа се получава работа чрез изразяване на крайности. В този случай крайностите са физически закони в двете вселени. Условията — каквито и да са те, — които правят възможни тези закони, се преливат от едната вселена в другата и крайният резултат от целия процес ще бъдат две вселени, в които природните закони ще бъдат еднакви и междинни в сравнение със сегашното положение. Тъй като това ще предизвика неизвестни, но несъмнено големи промени в нашата Вселена, изглежда се налага да се обмисли сериозно дали не трябва да се спрат помпите и да се прекрати завинаги цялата операция.

Ламонт очаквал Хелъм да избухне точно в този миг и да не му даде възможност за по-нататъшни обяснения. Хелъм оправдал очакванията му. Скочил от стола си и той паднал. Ритнал го и пристъпил двете крачки, които го делили от Ламонт.

От предпазливост Ламонт набързо избутал своя стол и се изправил.

— Идиот такъв — викнал Хелъм почти заекващ от гняв. — Не предполагаш ли, че всички в станцията разбират изравняването на природните закони! Нима ми губиш времето, за да ми разправяш неща, които съм знаел още, докато си се учил да четеш? Махай се и винаги, когато пожелаеш да ми предложиш оставката си, считай че е приета.