Айзък Азимов
Самите богове (22)

3в

Трит беше доволен. Той получи от синтеза всичко, което искаше. В сравнение с последното всички предишни сливания изглеждаха непълни и излишни. Той изпитваше изключително задоволство, но мълчеше. Чувствуваше, че е по-добре да не говори за това. Один и Дюа също бяха щастливи. Трит го виждаше. Дори децата блестяха сякаш по-силно. Но естествено, Трит беше най-удовлетворен от всички. Слушаше разговорите на Один с Дюа и нищо не разбираше. Но сега това вече нямаше никакво значение. Той нямаше нищо против, че изглеждат така доволни един от друг. Беше му радостно и му стигаше да ги слуша.

— Наистина ли се опитват да се свържат с нас? — попита Дюа веднъж.

(Трит никога не успя да разбере съвсем ясно кои ли са тези „те“. Схвана, че „свързвам се“ е учена дума за „разговарям“. Защо тогава не казваха направо „разговарям“? Понякога си мислеше да се намеси. Но ако зададеше въпрос, Один щеше да каже само „Хайде, хайде Трит“, а Дюа щеше да се завихри от нетърпение.)

— Да — отвърна Один. — Твърдите са напълно сигурни в това. Върху материала, който ни се изпраща, понякога има знаци и те твърдят, че е напълно възможно да общуваме чрез тези символи. Много отдавна те самите използували знаци в обратната посока — когато било необходимо да обяснят на другите същества как да изградят тяхната част от позитронната помпа.

— Питам се как ли изглеждат другите същества? Какъв мислиш, че е видът им?

— Можем да предположим какви са звездите от законите им, това не е трудно. Но как да разберем какви са съществата? Никога няма да узнаем.

— Не могат ли да ни съобщят как изглеждат?

— Ако ни беше ясно какво съобщават, вероятно щяхме да научим нещо. Но не ги разбираме.

— И Твърдите ли не се досещат? — Дюа изглеждаше огорчена.

— Не зная. И да им е известно нещо, не са го споделяли с мен. Веднъж Лостън ми обясни, че не е важно какви са, стига позитронната помпа да работи и мощността й да се увеличава.

— Може би просто не е искал да му досаждаш.

— Аз не му досаждам — отвърна обидчиво Один.

— Е, знаеш какво имам предвид. Не е пожелал да се впуска в такива подробности.

Трит не издържаше да ги слуша повече. Те продължиха още известно време да спорят дали Твърдите трябва да позволят на Дюа да погледне знаците или не. Дюа заяви, че има вероятност да успее да почувствува какво съобщават.

Това ядоса леко Трит. Все пак Дюа беше само Мека, нито дори Разсъждаващ. Замисли се дали беше прав Один, като й разправяше толкова много. Дюа започваше да си въобразява странни неща…

Дюа усети, че и Один се ядоса. Той най-напред се изсмя. После каза, че Емоционалната не може да се занимава с толкова сложни неща. След това отказа въобще да разговаря. Наложи се известно време да бъде много мила с него, преди да му мине.

Веднъж пък Дюа се ядоса — изпадна в гняв.

Всичко започна спокойно. Този път двете деца бяха с тях. Один ги остави да играят с него. Дори не се ядоса, когато малкият-десен Торун го задърпа. Беше се отпуснал и се държеше без обичайното си достойнство. Сякаш не го беше грижа, че е съвсем раздърпан. Това беше сигурен признак, че е доволен. Трит седеше в един ъгъл, почиваше си и изпитваше задоволство от всичко, което ставаше. Дюа се смееше на разплутата форма на Один. Флиртувайки, докосна с веществото си ъгловатите издатъци на Один. Много добре й беше известно — и Трит го знаеше, — че когато не е прибрана в овоидната си форма повърхността на левия е много чувствителна.

— Мислех си, Один… — поде Дюа. — Щом като другата вселена предава законите си на нашата през позитронната помпа, сигурно и нашата Вселена постепенно въвежда своите закони в другата?

Один извика от докосването на Дюа и се опита да я отбегне, без да разтревожи малките. Задъха се.

— Не мога да ти отговоря, ако не престанеш, средна-брънка.

Тя престана и той каза:

— Много добра мисъл, Дюа. Ти си изумително същество. Вярно е, разбира се. Смесването става и в двете посоки… Трит, бъди така добър да отведеш малките.

Но те сами изскочиха от стаята. Не бяха вече толкова малки. Доста поизраснаха. Енис скоро щеше да се заеме с учението си, а Торун беше вече наедрял по родителски. Трит остана и си помисли, че Дюа изглежда много красива, когато Один й разправя подобни неща.

— Щом чуждите закони забавят нашите слънца и ги охлаждат — поде Дюа, — сигурно нашите закони ускоряват техните слънца и ги разгорещяват?

— Съвсем точно, Дюа. Дори Разсъждаващ не би могъл да го каже по-добре.

— Доколко се нагорещяват техните слънца?

— Не много; съвсем малко, стават незначително по-горещи.

— Именно тук започвам да предчувствувам някаква беда — уведоми го Дюа.

— Ами, всъщност лошото е, че техните слънца са толкова огромни. Не е беда, ако нашите малки слънца се поохладят. Дори и да изстинат напълно, пак няма да бъде катастрофално, докато разполагаме с позитронната помпа. Но при големите, огромни звезди дори малко по-силното нагорещяване води до опасност. В такава звезда има толкова много материя, че ако дори малко се повиши скоростта на ядрения синтез, тя ще избухне.

— Ще избухне! Но какво ще стане с хората?

— Кои хора?

— Хората в другата вселена.

За миг Один се взря в нея с неразбиращ поглед, после каза:

— Не зная.

— А какво ще се случи, ако нашето Слънце избухне?

— То не може да експлодира.

(Трит се зачуди за какво е цялата тази възбуда. Как е възможно да избухне Слънцето? Дюа изглеждаше разгневена, а Один — объркан.)

— Но ако се взриви? Много горещо ли ще стане?

— Предполагам.

— Няма ли всички да загинем?

Один се поколеба, а после с явна досада рече:

— Какво значение има, Дюа? Нашето Слънце няма да се взриви и не задавай глупави въпроси.

— Ти ме поощри да питам, Один, и има значение, тъй като позитронната помпа работи двупосочно. Тяхната страна ни е необходима не по-малко от нашата.

Один втренчи поглед в нея.

— Това никога не съм ти го казвал.

— Усещам го.

— Твърде много неща усещаш, Дюа…

Но Дюа се развика. Беше извън себе си. Трит никога не я бе виждал такава.

— Не променяй темата, Один. Не се отдръпвай и не се опитвай да ме изкараш пълна глупачка… просто някаква си Емоционална като другите. Каза, че съм почти като Разсъждаващ и наистина съм достатъчно близка до вас, за да разбера, че позитронната помпа няма да функционира без другите същества. Ако хората в другата вселена загинат, позитронната помпа ще спре, нашето Слънце ще стане още по-студено и всички ще измрем от глад. Нима смяташ, че всичко това няма значение?

Один също се развика.

— Това показва само колко ти знаеш. Необходима е помощта им, защото запасите ни от енергия са с ниска концентрация и сме принудени да обменяме материя. Ако слънцето в другата вселена избухне, ще се получи огромен прилив на енергия; огромен прилив, който ще стигне за милион поколения. Толкова много енергия, че ще можем да я използуваме направо, без да се прехвърля материя; затова не се нуждаем от тях и няма значение какво ще стане…

Те почти се докосваха. Трит беше ужасен. Налагаше се да се обади, да ги раздалечи, да им поговори. Не можеше да измисли какво да каже. Оказа се обаче, че не е необходимо.

Пред пещерата стоеше един от Твърдите. Не, бяха трима. Опитваха се да ги заговорят, но те не ги чуваха.

— Один, Дюа! — изкрещя Трит.

После млъкна и се разтрепера. С уплаха се досети за какво са дошли Твърдите. Реши да се оттегли.

Но един от Твърдите протегна постоянния си непрозрачен крайник и рече:

— Остани.

Прозвуча грубо, враждебно. Трит се уплаши още повече.