Айзък Азимов
Самите богове (7)

4

Спокойната външност на Броновски не можела да излъже никого, който го познавал поне малко по-добре. Имал проницателен ум и не изоставял даден проблем, докато не му намери решение или не го разнищи докрай и установи, че не съществува никакво решение.

Да вземем например етруските надписи, върху които бе изградил славата си. Езикът е бил жив до първия век преди новата ера, но културният империализъм на римляните не оставил нищо след себе си и етруският изчезнал почти напълно. Малкото надписи, оцелели от римските погроми, и още по-зле — от безразличието, са написани с гръцки букви, за да могат да се произнасят, но нищо повече. Етруският език вероятно нямал никаква връзка със заобикалящите го езици; изглеждал твърде архаичен; по всичко личи, че дори не е бил индоевропейски.

Поради това Броновски се заел с друг език, който също нямал връзка със заобикалящите го езици; изглеждал твърде архаичен; вероятно дори не бил индоевропейски, но той бил жив и на него говорели хората в район не много отдалечен от мястото, където на времето живели етруските.

Как стои въпросът с езика на баските? — питал се Броновски. И използувал този език като ръководно начало. Други преди него също правили подобни опити и се отказвали. Но Броновски устоял.

Работата се оказала трудна, защото баският — изключително сложен език сам по себе си — помагал само най-общо. В процеса на работата Броновски откривал все повече причини да подозира съществуването на културни връзки между древните обитатели на Северна Италия и Северна Испания. Дори успял да изгради доста вероятно предположение за масово разселване на предкелтски племена, разпространили в Западна Европа език, чиито единствени оцелели далечни роднини били етруският и баският. За две хиляди години обаче езикът на баските еволюирал и бил замърсен с доста испански думи. Да се опита най-напред да установи началната му структура по времето на римляните и след това да го свърже с етруския, било изключително трудно интелектуално постижение и Броновски изненадал напълно филолозите в света с успеха си.

Самите преводи на етруските надписи се оказали изключително скучни и лишени от всякакво значение; повечето били обикновени надгробни надписи. Но преводът им смайвал и придобил изключителна стойност за Ламонт.

Не и в началото. За да бъдем напълно откровени, преводите били направени пет години, преди Ламонт да научи, че някога е съществувал народ като етруските. Но тогава Броновски дошъл в университета, за да изнесе традиционната годишна лекция и Ламонт, който обикновено отбягвал задължението да присъствува като член на факултета, този път отишъл.

Не защото разбирал от какво голямо значение е лекцията или защото изпитвал някакъв интерес. Просто ходел с една току-що дипломирала се студентка и трябвало или да присъствува на лекцията, или да отиде на музикален фестивал, който той на всяка цена искал да избегне. Връзката му не била задълбочена, доста незадоволителна от гледна точка на Ламонт и само временна, но тя го отвела на лекцията.

В същност той останал доволен. Далечната етруска цивилизация за първи път влязла в съзнанието му като нещо интересно, а проблемът да се дешифрира непознат език му се видял обаятелен. Като младеж той с удоволствие решавал криптограми, но се отказал от тях заедно с други детинщини в полза на значително по-трудните криптограми, задавани от природата, и накрая попаднал в паратеорията.

Лекцията на Броновски обаче го върнала към младежката наслада от бавното разгадаване на привидно случайно събрани и комбинирани символи, съчетани достатъчно трудно, за да придадат голяма стойност на задачата. Броновски бил специалист по криптограми от най-висока класа и Ламонт се наслаждавал от описанието му как разумът бавно навлиза в неизвестното.

Всичко това нямало да доведе до нищо — тройното съвпадение; посещението на Броновски в университетското градче, младежкото увлечение на Ламонт по криптограми, връзката с привлекателната млада дама, — ако Ламонт на следващия ден не се бил срещнал с Хелъм и изпаднал решително — а както установил по-късно и завинаги, — в немилост.

Един час след срещата Ламонт решил да се види с Броновски. Основният проблем оставал същият, който му се струвал напълно очевиден и който толкова обидил Хелъм. Тъй като го укорили заради него, Ламонт се чувствувал задължен да нанесе ответен удар — и то по същия проблем. Парахората действително били по-интелигентни от хората. Дотогава Ламонт бил убеден в това някак си естествено, като в нещо, което е по-скоро явно, отколкото от съществено значение. Но сега очевидно придобило основно значение. Трябвало да се докаже и фактът да се натика в гърлото на Хелъм; и по възможност накриво, с издадени навън шипове.

Ламонт установил, че не е останало нищо от предишното му обожание към героя, и затова изпитал удоволствие от подобна възможност.

Броновски все още бил в студентското градче, Ламонт го издирил и настоял да се срещнат.

Когато накрая се добрал до него, Броновски проявил любезна учтивост.

Ламонт отвърнал рязко на учтивостите, представил се с явно нетърпение и казал:

— Доктор Броновски, радвам се, че ви хванах, преди да си тръгнете. Надявам се, че ще ви убедя да останете по-дълго тук.

— Това навярно няма да се окаже особено трудно — отвърнал Броновски. — Предложиха ми място във факултета.

— А ще го приемете ли?

— Обмислям предложението. Струва ми се, че вероятно ще го приема.

— Наложително е. Ще се съгласите, като чуете какво имам да ви кажа. Доктор Броновски, с какво ви остава да се занимавате сега, след като разчетохте етруските надписи?

— Това не е единствената ми задача, млади човече. (Той бил пет години по-стар от Ламонт.) Аз съм археолог и етруската култура не е само в надписите, а предкласическата италианска култура не се свежда само до етруските.

— Но сигурно нищо не е така вълнуващо и не представлява такова предизвикателство за вас като етруските надписи?

— Признавам.

— Навярно бихте се зарадвали на нещо дори още по-вълнуващо, по-голямо предизвикателство и трилиони пъти по-значимо от онези надписи.

— Какво имате предвид, доктор… Ламонт?

— Съществуват надписи, които не са част от мъртва или каквато и да е култура на Земята, дори във Вселената. Има така наречените парасимволи.

— Чувал съм за тях. Дори съм ги виждал.

— В такъв случай сигурно изпитвате желание да се заемете с проблема, доктор Броновски? Иска ви се да разгадаете какво казват?

— Не изпитвам никакво желание, доктор Ламонт, защото те не представляват проблем.

Ламонт се взрял подозрително в него.

— Твърдите, че можете да ги разчитате?

Броновски поклатил глава.

— Бъркате. Искам да кажа, че въобще не мога да ги разчета, нито пък, че някой друг би могъл да го направи. Няма никаква основа. При земните езици — колкото и да са отмрели — винаги съществува възможността да се намери жив език или вече дешифриран мъртъв език, който да има някаква, макар и съвсем слаба, връзка с него. Ако и това липсва, остава фактът, че всеки земен език е бил писан от хора с човешки начин на мислене. Това представлява някаква отправна точка, колкото и нищожна да е тя. При парасимволите няма нищо подобно, така че те представляват проблем, за който явно няма решение. Неразрешимото не е проблем.

Ламонт с мъка се сдържал да не го прекъсне, но после избухнал:

— Грешите, доктор Броновски. Не искам да излезе, че ви давам уроци по собствената ви професия, но не сте запознат с някои от фактите, разкрити от моята наука. Имаме работа с парахора, за които не ни е известно почти нищо. Не знаем как изглеждат, как мислят, в какъв свят живеят; почти нищо, колкото и да е основно и фундаментално. Дотук сте прав.

— Но все пак разполагате с известни данни, така ли? — Броновски не се въодушевил. Извадил от джоба си пакетче сушени смокини и започнал да ги яде. Предложил на Ламонт, но той поклатил глава.

— Правилно — продължил Ламонт. — Знаем нещо от решително значение. По-умни са от нас. Първо, те са способни да извършват размяна през пролуката между вселените, докато ние играем само пасивна роля. — Той се прекъснал сам, за да попита: — Знаете ли нещо за „Междувселенската електронна помпа“?

— Малко — отвърнал Броновски. — Достатъчно, за да ви разбера, докторе, ако не говорите прекалено технически.

Ламонт веднага продължил.

— Второ, те са ни изпратили напътствия как да изготвим нашата част от Помпата. Не сме ги разбрали, но сме успели достатъчно добре да разчетем чертежите, за да извлечем от тях необходимите данни. Трето, те някак си ни усещат. Поне долавят например, кога им оставяме волфрам, за да го приберат. Знаят къде се намира и предприемат съответни действия. Ние не успяваме да направим подобно нещо. Има още факти, но тези са достатъчни, за да покажат, че парахората явно са по-умни от нас.

— Струва ми се обаче, че по този въпрос сте в малцинство — обадил се Броновски. — Уверен съм, че колегите ви не са съгласни с това твърдение.

— Не са. Но какво ви кара да стигнете до подобно заключение?

— Защото смятам, че съвсем явно грешите.

— Фактите са точни. А щом е така, как мога да греша?

— Вие само доказвате, че техниката на парахората е по-напреднала от нашата. А какво общо има това с интелекта? Слушайте — Броновски станал, за да свали сакото си и отново седнал полуизлегнат, закръгленото му тяло се отпуснало и нагънало най-удобно, сякаш физическото удобство му помагало да мисли, — преди около два века и половина американският морски капитан Метю Пери вкарал флотата си в пристанището на Токио. Японците, изолирани дотогава от света, се озовали пред значително превъзхождаща ги техника и решили, че няма да е разумно да рискуват и да окажат съпротива. Цяла нация от милиони воини се оказала безпомощна пред няколкото кораба, дошли отвъд океана. Доказва ли това, че американците са били по-умни от японците, или че само западната култура е била тръгнала по друг път на развитие? Явно второто, защото в течение на половин век японците успешно прекопирали западната техника, а след още половин век се превърнали в мощна индустриална държава, въпреки факта, че ги разгромили в една от войните по онова време.

Ламонт го изслушал сериозно и отвърнал:

— Мислил съм и по този въпрос, доктор Броновски, макар и да не знаех за японците… съжалявам, че не ми остава време да чета история. Но аналогията е погрешна. Става въпрос за нещо повече от превъзходство на техника — за разлика в степента на разума.

— Как е възможно да го твърдите, освен въз основа на предположения?

— Единствено поради факта, че са ни изпратили указания. Искали са по-бързо да изградим нашата част от Помпата; наложило се е да ни накарат нас да я направим. Не са могли да се прехвърлят физически; дори тънките железни фолия, върху които са гравирани посланията им (най-стабилното вещество и в двата свята), бавно повишават радиоактивността си и започват да се разпадат, макар не преди да сме снели копия от тях върху наши материали. — Ламонт млъкнал, за да си поеме дъх, усетил, че е прекалено възбуден, твърде встрастен. Не бивало да защищава прекалено пламенно своята кауза.

Броновски го изгледал с любопитство.

— Добре, изпратили са ни послания. И какъв извод правите от това?

— Че са очаквали да ги разберем. Нима са такива глупаци, че да ни изпращат сложни послания, и в някои случаи твърде обширни, ако знаят, че няма да ги разчетем? Ако не бяха чертежите им, доникъде нямаше да стигнем. Но ако са предполагали, че ще ги проумеем, то е било само защото са смятали, че същества като нас, с техника почти толкова напреднала като тяхната (и те са успели да направят такава преценка — още един аргумент в полза на твърдението ми), трябва да са разумни почти колкото тях и няма да им бъде прекалено трудно да разберат нещо от символите.

— Може да се дължи на наивността им — възразил Броновски неубедено.

— Значи според вас те мислят, че съществува само един говорим и писмен език и всеки друг разум, в друга вселена ще говори и пише като тях? Хайде де.

— Дори и да се съглася с вас — рекъл Броновски, — какво искате да направя? Разглеждах парасимволите; предполагам, че всеки археолог и филолог на Земята ги е виждал. Но не ми е ясно какво мога да направя; убеден съм, че същото се отнася и за другите. Никакъв напредък не е постигнат в продължение на повече от двадесет години.

— Истината е, че през тези двадесет години не е имало желание да се постигне напредък — заявил Ламонт натъртено. — Властите, отговорни за Помпата, не желаят да разчетат символите.

— Защо да не искат?

— Заради досадната възможност връзката с парахората да покаже, че те са значително по-разумни от нас. Защото ще излезе наяве, че по отношение на Помпата хората са партньори-марионетки и с това ще се нарани самочувствието им. И по-специално — Ламонт се опитал в гласа му да не прозвучи злоба, — защото Хелъм ще загуби заслугата да бъде баща на Електронната помпа.

— Да предположим, че се прояви желание да се постигне напредък. Какво може да се направи? Знаете, че желанията се различават от действителността.

— Биха могли парахората да се привлекат към сътрудничество, да се изпратят послания в паравселената. Никога не е правено, но би могло да се опита. Да се постави под парче волфрам послание върху метално фолио.

— О? Нима все още търсят нови количества волфрам, след като Помпата е в действие?

— Не, но ще забележат волфрама и ще предположат, че с него се опитваме да привлечем вниманието им. Можем дори да напишем посланието върху волфрамово фолио. Ако го вземат и въобще разберат нещо от него, макар и съвсем малко, ще ни изпратят обратно тяхно съобщение, в което ще включат каквото са разчели. Възможно е да съставят еквивалентни таблици на техния и нашия език или да използуват смесица от техни и наши думи. Ще стане нещо като последователно прехвърляне на топка — най-напред към тяхната страна, след това към нашата, после пак към тяхната и така нататък.

— И тяхната страна — подхвърлил Броновски — ще върши по-голямата част от работата.

— Да.

Броновски поклатил глава.

— Май няма да е забавно, а? Не ме привлича.

Ламонт го изгледал с надигащ се гняв.

— Защо не? Да не мислите, че няма да спечелите достатъчно известност? Достатъчно слава? Нима сте колекционер на слава? По дяволите, що за слава си спечелихте с етруските надписи? Изпреварихте пет души в света, може би шест. За тях сте известен и преуспял учен и те ви мразят. Какво друго? Изнасяте лекции по въпроса пред аудитории от няколко десетки слушатели и още на следващия ден те забравят името ви. Нима наистина това е целта ви в живота?

— Не драматизирайте.

— Добре. Няма. Ще намеря някой друг. Навярно ще продължи по-дълго, но както казахте, парахората ще свършат повечето от работата. Ако се наложи, сам ще се заема.

— Възложен ли ви е този проект?

— Не, не е. Какво от това? Или може би е още една причина, за да не се захващате. Проблеми на дисциплината? Няма закон, който да забранява преводите и винаги мога да поставя парче волфрам на бюрото си. Няма да съобщавам за евентуалните съобщения, получени в замяна на волфрама и с това ще наруша правилата за поведение на учените. Но кой ще се оплаче, след като преводът бъде направен? Ще работите ли с мен, ако ви гарантирам сигурност и запазя в тайна вашето участие? Ще изтървете славата, но навярно държите повече на сигурността. Е, какво — вдигнал рамене Ламонт, — ако се заема сам, поне няма да си имам грижи заради нечия сигурност.

Станал, за да си тръгне. И двамата мъже били ядосани, държали се един спрямо друг с онази вдървена любезност, която възприемаме при разговор с неприязнено настроен, но все още учтив събеседник.

— Надявам се — казал Ламонт, — че поне ще запазите в тайна нашия разговор.

Броновски също се бил изправил.

— Можете да сте сигурен в това — отвърнал той студено и те се ръкували едва докосвайки ръце.

Ламонт не очаквал да види Броновски. Започнал да се самоубеждава, че наистина ще бъде по-добре, ако сам поеме усилията по превода.

Но след два дни Броновски се озовал в лабораторията на Ламонт.

— Сега заминавам — съобщил му той доста рязко, — но ще се върна през септември. Приех мястото тук и ако това все още ви интересува, ще видя какво мога да направя по проблема за превода, за който споменахте.

Ламонт едва успял да изрази изненадан благодарността си и Броновски излязъл забързано, явно по-ядосан, загдето се е съгласил, отколкото защото се е опъвал преди.

След време станали приятели и Ламонт научил каква била причината Броновски да промени решението си. В деня след техния спор Броновски обядвал в клуба на факултета с група най-висши представители на университета, включително, разбира се и президента му. Броновски съобщил, че приема предложеното му място и своевременно ще изпрати официално писмо с този отговор; всички изразили задоволството си.

— Голяма чест ще бъде за нас — заявил президента — да имаме в университета именития преводач на итаските надписи. Голяма чест.

Грешката останала непоправена, разбира се, а усмивката на Броновски, макар и насилена, не трепнала. После ръководителят на катедрата по древна история обяснил, че президентът е по-скоро жител на щата Минесота, отколкото специалист по класическите дисциплини и тъй като езерото Итаска е източник на могъщата река Мисисипи, грешката на езика била естествена.

Но в комбинация с презрителното отношение на Ламонт към обхвата на славата му, забележката разтърсила Броновски.

Когато най-после научил за случката, Ламонт се развеселил.

— Не продължавайте — прекъснал го той. — И аз съм минал по този път. Казали сте си: „По дяволите, ще направя нещо, което дори този глупак няма да може да сбърка“.

— Нещо подобно — отвърнал Броновски.