Айзък Азимов
Самите богове (47)

17

Беше по-голяма излъчваща звезда, по-едра, по-блестяща. Денисън усети топлината й върху стъклото на шлема и се отдръпна. В излъчването определено имаше рентгенова съставка и макар че защитният екран щеше да се справи, нямаше смисъл да го подлага на напрежение.

— Предполагам, че няма съмнение — измърмори той. — Изтичането е стабилно.

— Сигурна съм — заяви категорично Селена.

— Хайде тогава, да го изключим и да се връщаме в града.

Поеха бавно и Денисън се почувствува странно обезсърчен. Вече не съществуваше несигурност, липсваше възбуда. От тази точка нататък нямаше никаква възможност за неуспех. Правителството бе проявило интерес. Нещата все повече щяха да се изплъзват от ръцете му.

— Сега ще мога да се заема със статията — каза той.

— Вероятно — отвърна предпазливо Селена.

— Говори ли отново с Барън?

— Да, разговарях.

— Някаква промяна в отношението му?

— Никаква. Няма да участвува. Бен…

— Да?

— Наистина мисля, че е излишно да се говори с него. Той няма да сътрудничи в никакъв проект на земното правителство.

— Но нали му обясни положението?

— Напълно.

— И той въпреки това не желае?

— Поискал е да се срещне с Готстейн и представителят се е съгласил да го приеме, когато се завърне от посещението си на Земята. Ще се наложи да почакаме дотогава. Може Готстейн да му окаже някакво влияние, но се съмнявам.

Денисън повдигна рамене — безполезен жест в скафандъра.

— Не го разбирам.

— Аз го разбирам — каза тихичко Селена.

Денисън не й отвърна веднага. Вкара пионизатора и свързаните с него устройства в скалистото им закритие и я попита:

— Готова ли си?

— Да.

Мълчаливо влязоха през отвора на шлюз Р-4 и Денисън бавно заслиза по входната стълба. Селена прелетя край него, като се възпираше чрез мигновено залавяне за отделни стъпала. Денисън се бе научил да го прави, но беше унил и слизаше с някакъв бунтовен отказ да приеме приспособяването.

В помещението за подготовка на излизането свалиха скафандрите и ги поставиха в шкафчетата.

— Ще обядваш ли с мен, Селена? — покани я Денисън.

— Виждаш ми се разтревожен — отвърна неуверено Селена. — Да нямаш неприятности?

— Предполагам, че е реакция. Ще обядваме ли заедно?

— Да, разбира се.

Ядоха в жилището на Селена. Тя настоя, като каза:

— Искам да поговоря с теб, а не мога да разговарям спокойно в закусвалнята.

И докато Денисън дъвчеше бавно нещо, което слабо наподобяваше телешко месо с аромат на фъстъци, тя започна:

— Бен, мълчиш и се държиш така от една седмица.

— Не, няма такова нещо.

— Да, има. — Селена се вгледа загрижено в очите му. — Не зная до каква степен интуицията ми действува успешно извън областта на физиката, но ми се струва, че има нещо, което не искаш да споделиш с мен.

Денисън повдигна рамене.

— Там на Земята вдигат голям шум. Преди да си тръгне, Готстейн задвижи изключително силни връзки. Към доктор Ламонт се отнасят като към забележителна личност и настояват, след като напиша материала, да се върна.

— На Земята ли?

— Да, по всичко личи, че и аз съм станал герой.

— Така трябва да бъде.

— Предлагат ми пълна реабилитация — продължи Денисън замислено. — Ясно е, че мога да намеря място във всеки подходящ университет или правителствено учреждение на Земята.

— Нали това искаше?

— Предполагам, че Ламонт желае нещо подобно, ще му достави удоволствие и сигурно ще го получи. Но не е за мен.

— Какво искаш тогава? — попита Селена.

— Ще ми се да остана на Луната.

— Защо?

— Защото тук е предният фронт на човечеството и искам да бъда част от този фронт. Изпитвам желание да работя по създаването на помпи за енергия от космическото яйце, а това ще се върши само тук на Луната. Да разработвам паратеорията с уредите, които ти си способна да измисляш и да управляваш… Искам да бъда с теб, Селена. Но ще останеш ли при мен?

— Интересувам се от паратеорията не по-малко от теб.

— Но сега Невил няма ли да те отстрани? — попита Денисън.

— Барън да ме отстрани? — проточи замислено Селена. — Не се ли опитваш да ме оскърбиш, Бен?

— Съвсем не.

— В такъв случай вероятно не те разбирам? Може би намекваш, че работя с теб, защото Барън ми е наредил?

— Не е ли така?

— Да, нареди ми. Но аз съм тук, защото така реших. Навярно си мисли, че е способен да ми заповяда какво да правя, но това е така, само когато неговите нареждания съвпадат с желанията ми — както е в случая с теб. Възмущава ме мисълта му, че би могъл да ми нареди нещо друго и съм възмутена, че и ти смяташ така.

— А вашите отношения?

— Но какво значение имат те? По същата причина и аз бих могла да му нареждам не по-зле, отколкото той на мен.

— В такъв случай наистина ли ще работиш с мен, Селена?

— Разбира се — отвърна тя хладно. — Ако ми хареса подобно решение.

— А ще се съгласиш ли?

— Засега да.

Денисън се усмихна.

— Възможността да откажеш, или дори, че няма да можеш да приемеш — мисля си, че в същност точно това ме е тревожило през последната седмица. Страхувах се от завършването на проекта, защото съществуваше вероятност да означава край на твоето присъствие. Извини ме, Селена, не възнамерявах да те отегчавам със сантиментална привързаност на някакъв стар землянин…

— В ума ти няма нищо старо и земно, Бен. Съществуват и други връзки освен половите. Приятно ми е да бъда с теб.

Настъпи мълчание, усмивката на Денисън угасна, после отново се появи, може би малко по-принудена.

— Радвам се за ума си.

Той отклони поглед, поклати леко глава, после се обърна. Тя го наблюдаваше внимателно, почти загрижено.

— Селена — поде Денисън, — в изтичането на материя между вселените е замесено нещо повече от енергия. Подозирам, че си мислила по въпроса.

Мълчанието се разтегна мъчително и накрая Селена отвърна:

— О, за това ли…

Известно време двамата се взираха един в друг — Денисън с неудобство, а Селена едва ли не плахо.