Айзък Азимов
Самите богове (44)

14

— Доволен съм — поде бавно Денисън, — че денят свърши. — Той протегна дясната си ръка и се загледа в нея, скрита в предпазните тъкани. — Лунното Слънце е нещо, с което не мога и не искам да свикна. В сравнение с него дори скафандърът ми се вижда естествен.

— Какво му е на Слънцето? — попита Селена.

— Не ми разправяй, че ти харесва, Селена!

— Не, естествено, че не. Мразя го. Но аз никога не го виждам. Ти си… Свикнал си със Слънцето.

— Не и такова, каквото е тук, на Луната. Тук свети върху черното небе. С блясъка си закрива звездите, вместо да ги избледнява. То е горещо, сурово и опасно. Враг е и докато е на небето, без да искам, изпитвам чувството, че никой от опитите ни да намалим напрегнатостта на полето няма да успее.

— Това е суеверие, Бен — укори го Селена с лека нотка на раздразнение. — Слънцето няма нищо общо с опитите. При това се намирахме в сянката на кратера и беше също като през нощта. Със звездите му и всичко друго.

— Не съвсем — възрази Денисън. — Всеки път, когато поглеждахме на север, Селена, виждахме да блести ивицата слънчева светлина. Не исках да гледам на север и въпреки това тази посока привличаше погледа ми. Всеки път, когато поглеждах натам, усещах как твърдите ултравиолетови лъчи се удрят в прозрачната част на шлема ми.

— Чисто въображение. Първо, в отразената светлина няма почти никаква ултравиолетова съставка; второ, скафандърът те предпазва от всякакви лъчи.

— Не и от горещината. Не достатъчно поне.

— Но сега е нощ.

— Да — установи със задоволство Денисън — и това ми харесва. — Той се огледа все така зачуден.

Земята беше на небето, разбира се, на обичайното си място; тлъст полумесец, издут вече на югозапад. Съзвездието Орион висеше над нея — ловец, станал от блестящото, извито кресло на Земята. Хоризонтът проблясваше в бледата светлина на Земята-полумесец.

— Красиво е — каза той, а после попита: — Селена, пионизаторът показва ли нещо?

Селена, която гледаше мълчаливо небето, пристъпи към лабиринта от уреди. Бяха подредени в сянката на кратера през последните три смени на деня и нощта.

— Още не — отвърна тя. — Но това е добра новина. Напрегнатостта на полето се задържа съвсем малко над петдесет.

— Не е достатъчно ниско — възрази Денисън.

— Може още да се понижи — увери го Селена. — Сигурна съм, че всички параметри са подходящи.

— И магнитното поле ли?

— За магнитното поле не съм уверена.

— Ако го усилим, цялата система ще загуби стабилност.

— Няма. Зная, че няма.

— Селена, доверявам се на интуицията ти срещу всичко друго само не и срещу фактите. Тя наистина губи стабилност. Опитахме.

— Зная, Бен. Но не точно с тази геометрия. Изключително дълго време се задържа на петдесет и две. Ако започнем да го задържаме на тази стойност за часове вместо минути, ще можем да усилим магнитното поле десет пъти за минути, вместо за секунди… Нека да опитаме.

— Още не — настоя Денисън.

Селена се поколеба, после отстъпи назад и се обърна.

— Все още ли не ти липсва Земята, Бен? — попита го тя.

— Не. Доста странно, но не чувствувам отсъствието й. Мислех, че неизбежно ще ми липсват синьото небе, зелената земя, течащата вода — всички комбинации от съществителни и прилагателни, присъщи на Земята. Но не тъгувам по никоя от тях. Дори не ги сънувам.

— Подобно нещо се случва понякога — съгласи се Селена. — Поне има преселници, които твърдят, че не изпитват носталгия. Те са малцинство, разбира се, и никой досега не е успял да установи какво общо имат помежду си тези хора. Предположенията варират от сериозна емоционална недостатъчност — неспособност да се изпитва каквото и да е — до сериозен излишък от чувства, страх да се признае носталгията, защото може да доведе до разстройство.

— Струва ми се, че в моя случай всичко е достатъчно ясно. В продължение на две десетилетия и повече животът на Земята не ми поставяше задоволство, докато тук най-после работя в област, която съм приел като моя. А и ти ми помагаш… Нещо повече, Селена, радвам се на общуването с теб.

— Много си мил — отвърна сериозно Селена — да поставяш в такава връзка общуването и помощта. Не изглежда да се нуждаеш от голяма помощ. Дали не я търсиш заради общуването?

Денисън се изсмя тихо.

— Не зная кой отговор би те поласкал повече.

— Опитай се да кажеш истината.

— Не е лесно да се определи истината, когато ценя толкова високо и двете. — Той се обърна към пионизатора. — Селена, напрегнатостта на полето все още се задържа.

Шлемът на Селена блестеше на земната светлина.

— Според Барън липсата на носталгия е естествена и е белег на здрав разум. Казва, че макар човешкото тяло да е привикнало към повърхността на Земята и се налага да се пригажда към Луната, мозъкът на човека не се е приспособявал и не трябва да привиква. Той се отличава качествено толкова от всички други мозъци, че може да се смята за ново явление. Не е имал време да се закрепи към повърхността на Земята и без приспособяване може да се пригажда към други среди. Барън твърди, че затвореността в лунните пещери е най-подходящата среда за него, защото представлява само по-обширен мащаб на затвореността му в черепа.

— Вярваш ли в това? — попита Денисън развеселен.

— Когато Барън говори, нещата изглеждат доста правдоподобни.

— Струва ми се, че също така правдоподобно ще изглежда и твърдението, че удобството, което някои намират в лунните пещери, е резултат от въплътяване на желанието за връщане в утробата. В същност — добави той замислено, — като се имат предвид температурата, налягането, естеството и смилаемостта на храната, съществува достатъчно основание лунната колония — моля да ме извиниш, Селена, — лунният град да се смята за съзнателно уподобяване на ембрионалната среда, в която се развива фетусът.

— Мисля, че Барън нито за миг няма да се съгласи с теб — рече Селена.

— Уверен съм, че няма — отвърна Денисън.

Погледна полумесеца на Земята, като се втренчи в далечните облачни слоеве по ръба му. Замълча, погълнат от гледката и макар Селена да се върна при пионизатора, той остана на мястото си.

Взираше се в Земята сред гнездото й от звезди и поглеждаше към назъбения хоризонт, където понякога му се струваше, че вижда облаче дим — може би там падаше малък метеорит.

По време на предишната лунна нощ с известна загриженост бе показал подобно явление на Селена. Тя не се обезпокои.

— Поради трептенето на Луната — обясни му Селена — от време на време Земята се измества леко на небето, лъч земна светлина изскача над малко възвишение и попада върху повърхността зад него. Вижда се като облаче дим. Нещо обикновено. Не му обръщаме внимание.

— Но понякога може да е и метеорит — възрази Денисън. — Никога ли не падат метеорити?

— Падат, разбира се. Всеки път, когато излизаш, вероятно те удрят няколко. Скафандърът те предпазва от тях.

— Нямам предвид частици космически прах. А истински метеорити, способни да те убият.

— И такива падат, но са малко, а Луната е голяма. Досега никой не е ударен.

И докато гледаше небето и мислеше за това, Денисън видя нещо, което в мигновеното си замисляне сметна за метеорит. Но прелитащата през небето светлина можеше да бъде метеорит само на Земята с нейната атмосфера, но не и на лишената от въздух Луна.

Светлината в небето се оказа дело на човешка ръка и Денисън не успя да подреди впечатленията си, когато стана ясно, че е малка ракета. Спущаше се бързо, за да кацне край него.

От нея излезе само един човек в скафандър, а пилотът остана вътре — виждаше се неясно като тъмно петно върху илюминаторите.

Денисън зачака. Етикетът на скафандрите изискваше новодошлият, който се присъединява към някоя група, да се представи пръв.

— Тук е представителят Готстейн — съобщи новият глас, — както вероятно сте успели да отгатнете по клатушкането.

— Аз съм Бен Денисън — обади се Денисън.

— Да. Така си и мислех.

— Мен ли търсите?

— Точно така.

— С космически скакалец? Бихте могли…

— Да се възползувам от изхода Р-4 — допълни Готстейн, — който се намира на по-малко от хиляда метра от тук. Да, наистина. Но не търсех само вас.

— Е, няма да ви питам за пояснение на думите ви.

— Няма причина да бъда прекалено сдържан. Навярно не сте очаквали да се заинтересувам от факта, че провеждате експерименти на лунната повърхност.

— Не е тайна и всеки може да прояви интерес.

— Но изглежда, че никой не знае подробности за експериментите. Освен, че работата ви някак е свързана с въпроси, засягащи Електронната помпа.

— Предположението е логично.

— Дали е така? Струваше ми се, че за да имат въобще някаква стойност, експерименти с такъв характер ще изискват доста огромна инсталация. Разбирате, че не става въпрос за собствените ми познания. Съветвах се с хора, които са длъжни да го знаят. А съвсем ясно е, че не работите с такава инсталация. Поради това ми хрумна, че вероятно не сте вие точно предметът на моя интерес. Докато привличахте вниманието ми, навярно други вършат по-важна работа.

— Защо ще ме използуват като средство за отвличане на вниманието?

— Не зная. Ако имах представа, нямаше да съм толкова обезпокоен.

— Значи съм бил под наблюдение.

— Да, точно така — изхили се Готстейн. — Откакто пристигнахте. Но докато работехте на повърхността, наблюдавахме целия район на километри във всяка посока. Колкото и странно да е, доктор Денисън, по всичко изглежда, че вие и помощничката ви сте единствените на лунната повърхност, излезли по някаква друга, а не обичайна причина.

— А защо това да е странно?

— Защото явно считате, че вършите нещо с паянтовото си устройство, каквото и да е то. Не мога да повярвам, че сте некомпетентен, затова смятам за полезно да ви изслушам, ако ми обясните какво правите.

— Провеждам експерименти по парафизика, сър, точно както се твърди в слуховете. Към това мога да добавя, че експериментите ми засега са само отчасти успешни.

— Струва ми се, че вашата сътрудничка е Селена Линдстрьом Л., туристически гид.

— Да.

— Необичаен избор на помощник.

— Тя е интелигентна, проявява желание, интерес и е изключително привлекателна.

— И желае да сътрудничи със земен жител?

— И изявява желание да работи с преселник, който ще стане лунен гражданин, веднага щом изпълни условията за такъв статут.

Селена се приближи. Гласът й прозвуча в ушите им.

— Добър ден, мистър Готстейн. Не искам да подслушвам и да се намесвам в частен разговор, но в скафандрите подслушването е неизбежно в цялата зона до хоризонта.

Готстейн се обърна.

— Здравейте, мис Линдстрьом. Не възнамерявам да водя тайни разговори. Интересува ли ви парафизиката?

— О, да.

— Не сте се отчаяла от неуспеха на експериментите.

— Не са пълен провал — отвърна тя. — Неуспехът е много по-малък, отколкото си мисли доктор Денисън в момента.

— Какво? — Денисън се завъртя рязко на пети, едва не загуби равновесие и вдигна облак прах. И тримата бяха обърнати с лице към пионизатора и над него, само на метър и половина над него, като ярка звезда блестеше светлина.

— Повиших напрегнатостта на магнитното поле — обясни Селена, — а ядреното взаимодействие остана стабилно… после започна да отслабва и…

— Започна да изтича! — викна Денисън. — По дяволите! Не го видях как стана.

— Съжалявам, Бен — извини се Селена. — Най-напред беше потънал в собствените си мисли, после пристигна Готстейн и не устоях на възможността сама да опитам.

— Но какво точно е онова, което виждам там? — попита Готстейн.

— Енергия, отдава се спонтанно от материя, която протича от друга вселена в нашата — обясни Денисън.

Още докато говореше, светлината изгасна и в същото време на доста метри по-нататък светна по-далечна, по-бледа звезда.

Денисън се втурна към пионизатора, но Селена с цялата си лунна грация се спусна стремително и стигна първа. Тя изключи полето и далечната звезда изгасна.

— Точката на изтичане не е стабилна, нали разбираш — рече тя.

— Не е в малък мащаб — съгласи се Денисън, — но като се има предвид, че изместване от една светлинна година теоретично е също толкова възможно, колкото и изместване от стотина метра, това разстояние представлява прекрасна стабилност.

— Чудото не е голямо — категорично възрази Селена.

Готстейн ги прекъсна.

— Позволете да отгатна за какво говорите. Искате да кажете, че материята може да изтича тук, или там, или където и да е във Вселената… произволно.

— Не съвсем произволно — поясни Денисън. — Вероятността от изтичане спада с увеличаване на разстоянието от пионизатора и бих казал — доста бързо. Големината на спадането зависи от няколко фактора и ми се струва, че забележително сме се справили с положението. Но дори и така, отскок от няколкостотин метра е твърде вероятен и в същност видяхте, че точно това се случи.

— Можеше да се премести някъде в града или дори в шлемовете ни.

— Не, не — отрече нетърпеливо Денисън. — Изтичането, поне при техниката, с която си служим, зависи твърде много от плътността на материята в нашата Вселена. На практика няма никаква възможност точката на изтичане да се премести от място с пълен вакуум в друго, където съществува атмосфера поне с една стотна от плътността на атмосферата в града или в шлемовете ни. Преди всичко, не би могло да се очаква на практика да се получи изтичане другаде, освен във вакуум, поради което се наложи да правим опитите тук, на повърхността.

— В такъв случай това не е като Електронната помпа?

— Съвсем не — отвърна Денисън. — При Електронната помпа има двустранно прехвърляне на материя, а тук — едностранно изтичане. И вселените са други.

— Питам се дали бихте вечеряли с мен тази вечер, доктор Денисън? — покани го Готстейн.

— Сам ли? — поколеба се Денисън.

Готстейн се опита да се поклони по посока на Селена, но успя да постигне само някаква пародия на поклон със скафандъра си.

— Ще бъда очарован при друг случай от компанията на мис Линстрьом, но сега ще трябва да говоря само с вас, докторе.

— Е, хайде, върви — подхвърли отсечено Селена докато Денисън продължаваше да се колебае. — И без това утре програмата ми е напрегната, а на теб ще ти трябва време, за да изживееш тревогата от нестабилността в точката на изтичане.

— Ами, тогава, Селена — рече несигурно Денисън, — ще ме уведомиш ли, кога ще бъде следващият ти свободен ден?

— Винаги ти се обаждам, нали? Пък и преди това ще се чуем… Защо вие двамата не тръгвате? Аз ще се погрижа за съоръженията.