Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gods Themselves, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 47 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

САМИТЕ БОГОВЕ. 1998. Изд. Камея, София. Биб. Фантастика, No.23 Роман. ІІ изд. Превод: [от англ.] Александър ХРУСАНОВ [The God Themselves, by Isaak ASIMOV]. Печат: Полипринт ЕАД, Враца. Формат: 125×195 (20 см.). Офс. изд. Тираж: 2 400 бр. Страници: 267. Цена: 4000.00 лв. (4.00 лв.). ISBN: 954-8340-45-8 (грешен).

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Один се прибра, завари Трит да го чака, но Дюа все още не се беше върнала. Трит сякаш не се безпокоеше. Беше разтревожен, но не заради нея. Чувствата му бяха достатъчно силни, така че Один ги усещаше ясно, но не се зае да ги анализира. Отсъствието на Дюа го караше да изпитва безпокойство; и то до такава степен, че го дразнеше присъствието на Трит, само защото той не беше Дюа.

Изненада се от себе си. Не можеше да отрече, че именно Трит му бе по-скъп от двамата. В идеалния случай всички членове на триадата бяха едно и всеки от тях би трябвало да се отнася напълно еднакво с другите двама — да ги смята за равностойни, както помежду им, така и на самия него. Но Один никога не бе виждал триада, в която да е така; най-малко сред ония, които на висок глас твърдяха, че тяхната триада била идеална в това отношение. Единият от тримата винаги бе поизоставен и обикновено го знаеше.

Не се случваше често това да бъде Емоционалната. Извън триадите Емоционалните се поддържаха помежду си до степен, каквато рядко се срещаше при Разсъждаващите или при Родителите. „Разсъждаващия има учителя си — гласеше поговорката, — а Родителя децата, но Емоционалната има всички други Емоционални.“

Те сравняваха преживяванията си и ако някоя от тях твърдеше, че е пренебрегната, или ако успееха да я накарат да го признае, изпращаха я у дома с куп указания да се държи твърдо, да изисква!

Но Дюа беше безчувствена Емоционална. Тя сякаш не се тревожеше от факта, че Один и Трит са толкова близки помежду си, а сред другите Емоционални нямаше приятелки, които да я накарат да се загрижи. Разбира се, това бе причината — бе безчувствена.

На Один много му харесваше, че изпитва такъв интерес към неговата работа; нравеше му се, когато проявяваше внимание и смайваща готовност да го разбира; но това беше интелектуална любов. По-дълбоките му чувства се насочваха към верния, глупав Трит, който толкова добре знаеше мястото си и не можеше да предложи почти нищо друго, освен точно онова, което имаше значение — сигурността на установената рутина.

Но сега Один беше в лошо настроение.

— Знаеш ли нещо за Дюа, Трит?

Трит не му отговори направо.

— Зает съм — рече той. — Ще се видим по-късно. Направих някои неща.

— Къде са децата? И тебе ли те нямаше? Излъчваш чувство на отсъствие.

В гласа на Трит прозвуча нотка на досада.

— Децата са добре възпитани. Знаят достатъчно, за да се поставят под закрилата на общността ни. Та те вече не са бебета, Один. — Но Трит не отрече лекото излъчване на „отсъствие“.

— Прощавай. Просто ми се иска да видя Дюа.

— По-често трябва да изпитваш такова чувство — подхвърли Трит. — Винаги ми казваш да я оставим на спокойствие. Потърси я. — И той се отдалечи в по-дълбоките ниши на домашната им пещера.

Один се загледа с изненада след дясната-брънка. При почти всеки друг случай щеше да го последва, за да разбере какво е това необичайно смущение, което проличаваше напълно ясно през вроденото равнодушие на Родителя. Какво ли беше направил Трит? Но чакаше Дюа, с всеки миг тревогата му нарастваше и затова остави Трит да се отдалечи.

Тревогата изостри чувствителността на Один. Сред Разсъждаващите съществуваше едва ли не извратена гордост от сравнителната им бедност на усещания. Усещането не се смяташе за функция на интелекта. Один беше най-Разсъждаващ сред Разсъждаващите, гордееше се със способността си да мисли, а не да чувствува, но въпреки това сега разпростря колкото е възможно по-надалеч несъвършената мрежа на емоционалните си усещания; и само за миг пожела да е Емоционална, за да я разшири, да я направи по-ефикасна.

Все пак постигна целта си. Накрая долови приближаването на Дюа от необичайно разстояние — за него — и побърза да я посрещне. И понеже я разпозна на такова разстояние, усети по-ясно от обикновено нейната разреденост. Беше като лека мъгла, нищо повече.

„Трит е прав — помисли Один, внезапно обзет от силно безпокойство. — Трябва да заставим Дюа да се храни и да се слива. Необходимо е да се засили интересът й към живота.“

Толкова напрегнато мислеше за тази необходимост, че когато тя се устреми преливащо към него и почти го обгърна, без да обръща никакво внимание на факта, че не са уединени и могат да ги видят, и му каза: „Один, трябва да зная… толкова неща трябва да науча…“ той го прие като допълнение към собствените си мисли и дори не му се стори странно.

Отдръпна се внимателно — все пак трябваше да спазват приличие! — но без да излезе, че я отблъсва.

— Ела — подкани я той. — Чаках те. Кажи ми какво желаеш да научиш. Ще ти обясня всичко, което мога.

Запътиха се бързо към жилището си и Один с желание се приспособяваше към характерното трептене в леещата й се походка.

— Разправи ми за другата вселена — помоли Дюа. — Защо те са различни? По какво се различават? Разправи ми всичко.

Дюа не схващаше, че пита прекалено много. Но Один го разбра. Чувствуваше се богат от смайващото количество познания и се готвеше да й зададе въпроса „Откъде си научила толкова за другата вселена, че да изпитваш любопитство?“ Не го зададе. Дюа дойде откъм пещерите на Твърдите. Навярно Лостън е говорил с нея, като е подозрял, че въпреки всичко Один се е оказал прекалено горд, за да помогне на своята средна-брънка.

„Но не е така“ — помисли сериозно Один. Нямаше да я пита. Само ще й обяснява.

Когато се прибраха, Трит се засуети около тях.

— Ако смятате да си говорите, вървете в стаята на Дюа. Тук ще имам работа. Децата трябва да се приведат в ред и да си направят упражненията. Сега няма време за сливане. Няма да има сливане.

Нито Один, нито Дюа не бяха дори помислили за сливане, но и двамата щяха да се подчинят на нареждането. Домът на Родителя беше неговият замък. Разсъждаващия разполагаше с пещерите долу, а Емоционалната имаше на разположение местата за срещи по повърхността. Родителя притежаваше само своя дом.

Поради това Один се съгласи:

— Добре, Трит. Няма да ти пречим.

А Дюа протегна за миг нежно част от себе си и каза:

— Приятно е да те видя, десен-скъпи.

(Один се запита дали жестът й не изразяваше отчасти облекчение заради факта, че нямаше да се упражни натиск за сливане. Трит наистина прекаляваше в това отношение; повече от обикновеното дори за Родител.)

В стаята си Дюа се загледа в личното си място за хранене. Обикновено не му обръщаше внимание.

Идеята изхождаше от Один. Знаеше, че съществуват подобни системи и обясни на Трит, че щом Дюа не обича да се тълпи с другите Емоционални, напълно възможно е слънчевата енергия да се отведе долу в пещерата и така Дюа ще може да се храни там.

Трит се ужаси. Никой не постъпваше така. Другите щяха да им се смеят. Триадата щеше да се посрами. Защо Дюа не се държеше както подобава?

— Така е, Трит — съгласи се Один, — но тя не се държи както подобава. Защо да не й създадем удобства? Толкова ли е ужасно? Ще се храни насаме, ще се уплътнява, ще ни направи по-щастливи, самата тя ще бъде по-доволна и може би накрая ще се научи да се приобщава към другите.

Трит склони и дори Дюа се съгласи — след кратък спор, — но настоя устройството да бъде с проста конструкция. Затова там имаше само два пръта, захранвани от слънчева енергия, които служеха за електроди, и достатъчно място помежду им за Дюа.

Тя рядко ги използуваше, но този път се вгледа в него.

— Трит го е украсил… — установи тя. — Освен ако ти си го направил, Один.

— Аз ли? Разбира се, че не съм.

В основата на всеки електрод имаше изображение от цветна глина.

— Предполагам, че по този начин иска да подскаже желанието си да го използувам — рече Дюа. — Наистина изпитвам известен глад. Освен това, ако се храня, Трит няма и да помисли да ни прекъсва, нали?

— Няма — съгласи се сериозно Один. — Трит ще спре света, ако реши, че движението му може да ти попречи, докато се храниш.

— Ами… че аз съм гладна — подхвърли Дюа.

Один долови в нея някаква следа от чувство за вина. По отношение на Трит ли? За това, че е гладна? Защо да се чувствува виновна заради глада си? Дали не е направила нещо, за което е изразходвала енергия, и сега се чувствува…

С раздразнение откъсна мислите си от този проблем. Понякога Разсъждаващия започваше да мисли прекалено много и проследяваше всяка мисъл до корена й в ущърб на по-основното. Точно сега най-важното беше да разговаря с Дюа.

Тя се настани между електродите и когато се сви, за да се помести, малките й размери се очертаха прекалено явно. Один също изпитваше глад; разбра го, защото електродите му се видяха по-ярки от обикновено; усети вкуса на храната дори на такова разстояние, а ароматът й се оказа прелестен. Когато усещаше глад, повече се наслаждаваше на храната и дори от по-голямо разстояние… Но щеше да се нахрани по-късно.

— Не стой така смълчан, ляв-скъпи — подхвърли Дюа. — Говори ми. Искам да зная. — Беше възприела (несъзнателно?) яйцевидната форма на Разсъждаващ, сякаш желаеше ясно да даде да се разбере, че иска да я приеме като равна.

— Не мога да ти разправя всичко — поде Один. — Цялата наука имам предвид, защото ти липсва основа. Ще се опитам да опростя нещата, а ти само слушай. После ще ми кажеш какво не си разбрала и ще ти обясня по-подробно. Най-напред знаеш, че всичко е направено от малки частици, наречени атоми, а те на свой ред се състоят от още по-малки елементарни частици.

— Да, да — отвърна Дюа. — Поради това можем да се сливаме.

— Точно така. Защото в по-голямата си част сме празно пространство. Всички частици са отдалечени една от друга и твоите, моите и частиците на Трит могат да се сливат, защото всяка съвкупност от тях се помества в празното пространство около другите. Причината, поради която материята не се разпада, е, че малките частици успяват да се придържат една към друга през пространството, което ги разделя. Съществуват сили на привличане, които ги задържат заедно, и най-мощната от тях наричаме ядрена сила. Тя задържа главните елементарни частици много здраво в купове, които от своя страна са пръснати на значително разстояние един от друг, но се привличат от по-слаби сили. Разбираш ли?

— Съвсем малко — призна Дюа.

— Няма значение, по-късно ще се върнем към този въпрос… Материята съществува в различни състояния. Може да бъде много разредена както в Емоционалните — както в теб, Дюа. Или не толкова разредена — например в Разсъждаващите и Родителите. Или още по-плътна, както в скалите. А в Твърдите е много сгъстена или плътна. Те затова са твърди. Изпълнени са с частици.

— Искаш да кажеш, че в тях няма празно пространство.

— Не, не е точно така — отвърна Один, като се чудеше как да обясни проблема. — У тях също има много празно пространство, но не колкото у нас. Частиците се нуждаят от известно пространство и ако то е само, колкото е необходимо, другите частици не могат да се вмъкнат между тях. Ако се вкарат насила, ще се получи болка. Затова Твърдите не обичат да ги докосваме. Ние, Меките, имаме повече пространство между частиците, отколкото е нужно в действителност, затова помежду им могат да се вместват други частици.

Дюа сякаш съвсем не беше уверена в това. Один побърза да продължи.

— В другата вселена правилата са различни. Ядрената сила не е толкова голяма. Това означава, че частиците се нуждаят от повече пространство.

— Защо?

Один поклати глава.

— Защото… защото… частиците разпростират повече своите форми на вълните. Не съм в състояние да ти го обясня по-добре. При по-слаба ядрена сила частиците имат нужда от повече пространство и два къса материя не могат да се слеят толкова лесно, колкото в нашата Вселена.

— Можем ли да видим другата вселена?

— Не. Невъзможно е. Успяваме да разберем каква е по основните й закони. Макар Твърдите да са постигнали доста неща. Изпращаме им материали и получаваме материали от тях. Разбираш ли, имаме възможност да изследваме техни материали. И сме в състояние да изградим позитронна помпа. Знаеш за нея, нали?

— Ами разправял си ми, че от нея получаваме енергия. Не знаех, че е свързана с друга вселена… Каква е другата вселена? Те имат ли звезди и светове като нас?

— Превъзходен въпрос, Дюа. — След като официално го поощряваха да говори, Один се наслаждаваше повече от обикновено на ролята си на учител. (Преди винаги изпитваше съмнение, че в опитите му да обяснява нещата на Емоционална има някаква извратеност.)

— Не можем да видим другата вселена — продължи той, — но по законите й предвиждаме каква трябва да бъде. Разбираш ли, звездите светят, понеже прости комбинации от частици постепенно се превръщат в по-сложни. Това явление наричаме ядрен синтез.

— Съществува ли и в другата вселена?

— Да, но тъй като там ядрената сила е по-слаба, синтезът е значително по-бавен. Това означава, че в другата вселена звездите трябва да са много по-големи, защото в противен случай синтезът няма да е достатъчен, за да ги накара да светят. Звезди не по-големи от нашето Слънце в другата вселена ще бъдат студени и мъртви. От друга страна, ако звездите в нашата Вселена бяха по-големи, отколкото са, синтезът щеше да е толкова бурен, че щяха да избухнат. Това означава, че в нашата Вселена трябва да има хиляди пъти повече малки звезди, отколкото са големите в тяхната…

— Ние имаме само седем — започна Дюа. После допълни: — Забравих.

Один се усмихна снизходително. Толкова лесно беше да се забравят неизброимите звезди, които се виждат само със специални уреди.

— Добре, добре. Не те ли отегчавам с всичко това?

— Не ме отегчаваш — отвърна Дюа. — Много ми е приятно. Дори храната става по-вкусна. — И тя потръпна блажено между електродите.

Один, който никога дотогава не бе чувал Дюа да каже нещо добро за храната, се насърчи значително.

— Разбира се, нашата Вселена няма да просъществува толкова дълго, колкото тяхната — продължи той. — Синтезът се извършва така бързо, че всички частици ще влязат в комбинации след милион поколения.

— Но нали има още много други звезди.

— Да, но разбираш ли, те всички вървят заедно. Умира цялата Вселена. В другата вселена с по-малко на брой и по-големи звезди синтезът става по-бавно, така че техните звезди ще просъществуват хиляди, милиони пъти повече време от нашите. Трудно е да се правят сравнения, защото е вероятно в двете вселени времето да тече с различна скорост. — И той добави с известно нежелание: — Това и самият аз не го разбирам. То е част от теорията на Естуолд, а досега не съм навлязъл достатъчно в нея.

— Естуолд ли е разработил всичко това?

— Голяма част.

— В такъв случай прекрасно е, че получаваме храна от другата вселена. Искам да кажа, че тогава няма значение дали Слънцето ни ще загине. Ще добиваме колкото си искаме храна от другата вселена.

— Правилно.

— Но няма ли и нещо вредно? Имам чувството за… някаква беда.

— Ами — отвърна Один, — ние прехвърляме материя в двете посоки, за да действува позитронната помпа, и това означава, че двете вселени постепенно се смесват. Нашата ядрена сила става малко по-слаба, така че синтезът в нашето Слънце се забавя леко и то започва да изстива все по-бързо… Но съвсем незначително по-бързо, а ние и без това вече не се нуждаем от него.

— Чувството ми за беда не е за това. Щом като ядрената сила отслабва, атомите ще заемат повече пространство, така ли? И какво ще стане в такъв случай със сливането?

— Ще бъде малко по-трудно, но ще минат много милиони поколения, преди сливането да се затрудни забележимо. Дори някой ден то да бъде вече невъзможно и Меките да измрат, това ще се случи много време, след като бихме измрели всички поради липса на храна, ако не използувахме за източник другата вселена.

— И това все още не е предчувствието ми за беда… — Дюа започна да заваля думите. Поприсвиваше се между електродите и на Один с удоволствие му се стори, че тя се е уплътнила и е наедряла. Сякаш думите му и храната я засищаха.

Лостън излезе прав! Учението я караше да изпитва повече задоволство от живота! Один усещаше някаква чувствена радост у Дюа, каквато не бе забелязвал преди.

— Толкова мило е от твоя страна да ми обясняваш, Один. Ти си добра лява-брънка.

— Искаш ли да продължа? — попита Один поласкан, повече, отколкото би могъл да изрази. — Има ли нещо друго, за което желаеш да попиташ?

— Много неща, Один… но не сега. Не сега, Один. О, Один, знаеш ли за какво копнея?

Один отгатна веднага, но беше твърде предпазлив, за да го каже на глас. Подобни настроения у Дюа бяха прекалено редки и затова трябваше да се отнасят към тях с голямо внимание. Надяваше се Трит да не се е увлякъл до такава степен с децата, че да изпуснат сегашния миг.

Но Трит се намираше вече в стаята. Дали не бе чакал пред вратата? Какво от това? Нямаше време за размисъл.

Дюа струеше между електродите и Один усещаше само красотата й. Стоеше между двамата и през нея Трит проблясваше, като очертанията му пламтяха в невероятни цветове.

Никога не се бе получавало така. Никога!

Никога през целия съвместен живот на триадата периодът на безсъзнателно съществуване извън времето не бе продължавал толкова дълго.