Айзък Азимов
Самите богове (10)

7

Беше необходимо доста време, за да се добере до сенатора; загуба на време, която не се нравеше на Ламонт; още повече, че от парахората не се бе получило нищо друго написано с латински букви. Никакво съобщение, макар Броновски да бе изпратил на отвъдната страна няколко пластинки, всяка от тях с грижливо подбрана комбинация от парасимволи и думите „стрех“ и „страх“.

Ламонт не знаеше със сигурност какво е значението на тези комбинации, но Броновски сякаш хранеше някаква надежда.

Въпреки това не се бе случило нищо и сега Ламонт най-после щеше да се срещне с Бърт.

Сенаторът беше стар, с тънки черти на лицето и остър поглед. Оглавяваше Комитета за техника и опазване на околната среда в продължение на цяло поколение. Отнасяше се сериозно към задълженията си и го бе доказвал десетки пъти.

Сега нервно опипваше старомодната си вратовръзка (беше се превърнала в негов отличителен белег) и каза:

— Мога да ви отделя само половин час, синко. — Погледна часовника си.

Ламонт не се разтревожи. Очакваше да събуди достатъчно интереса на сенатора Бърт, за да го накара да забрави ограниченото време. Не направи дори опит да започне от началото; тук намеренията му бяха напълно различни от целта му по време на посещението при Хелъм.

— Ще оставя настрана математиката, сенаторе, но ще приема, че съзнавате, че поради изпомпването природните закони на двете вселени се смесват.

— Разбъркват се — рече спокойно сенаторът, — като равновесие ще настъпи след около 10^30 години. Толкова ли беше?

При отпускане веждите му се издигаха от едната страна и се спускаха от другата — придаваха му постоянно изненадан израз.

— Точно толкова — отвърна Ламонт, — но тази стойност е получена въз основа на предположението, че чуждите закони се процеждат в нашата Вселена и се разпространяват от точката си на влизане със скоростта на светлината. Но това е само предположение и аз съм уверен, че е погрешно.

— Защо?

— Единствената измерена скорост на смесване е вътре в плутония 186, изпращан в нашата Вселена. В началото тази скорост на смесване е крайно бавна — предполага се, защото материята е плътна — и се повишава с течение на времето. Ако плутоният се смеси с не толкова плътна материя, скоростта на смесване се повишава по-бързо. От няколко подобни измервания е било изчислено, че във вакуум скоростта на проникване ще се повиши до скоростта на светлината. На чуждите закони им трябва известно време, за да попаднат в атмосферата, значително по-малко време, за да достигнат до горните й слоеве и след това да се разпространят в космическото пространство, като там почти веднага се размиват и стават безопасни.

Ламонт замлъкна за миг, за да обмисли как най-добре да продължи, и сенаторът веднага го подкани.

— Но… — каза той с маниера на човек, който не желае да си губи времето.

— Това е удобно предположение, изглежда логично и не създава неприятности, но какво ще бъде положението, ако не материята е препятствие за проникването на чуждите закони, а самата същност на Вселената.

— Каква е тази същност?

— Не мога да я обясня с думи. Струва ми се, че съществува математически израз за нея, но не мога да го опиша словесно. Същността на Вселената е онова, което определя природните закони. Именно тази същност прави необходимо съхраняването на енергията. Същността на паравселената, с малко по-различен вътък от нашия, така да се каже, прави тяхното ядрено взаимодействие сто пъти по-силно от нашето.

— И какво от това?

— Проникването става в същността, сър, а наличието на материя — плътна или не, — оказва само вторично влияние… Скоростта на проникване е по-голяма във вакуум, отколкото в плътна маса, но не се различава много. Скоростта на проникване в космическото пространство може да е голяма, мерена със земни мерки, но е само част от скоростта на светлината.

— А това означава?

— Че чуждата същност не се разсейва толкова бързо, колкото си мислим, а, така да се каже, се натрупва в Слънчевата система и то в значително по-голяма концентрация, отколкото предполагаме.

— Разбирам — кимна с глава сенаторът. — И след колко време пространството в Слънчевата система ще достигне равновесие? Предполагам, че за по-малко от 10^30 години.

— За много по-малко, сър. Мисля, че за по-малко от 10^10 години. Вероятно за петдесет милиарда години — с два-три милиарда повече или по-малко.

— Не е много, като се сравни, но достатъчно, а? Май няма причина веднага да изпадаме в паника?

— Опасявам се, сър, че това действително е причина веднага да се разтревожим. Бедите ще започнат много преди да се достигне равновесие. Поради изпомпването с всеки изминал миг силното ядрено взаимодействие в нашата Вселена става все по-силно.

— Нарастването достатъчно голямо ли е, за да се измери?

— Вероятно не, сър.

— Дори и след двадесет години изпомпване?

— Вероятно не, сър.

— Защо да се безпокоим тогава?

— Защото, сър, от величината на силното ядрено взаимодействие зависи скоростта, с която в ядрото на Слънцето водородът се синтезира в хелий. Ако взаимодействието се засили дори незабележимо, синтезът на водород ще се ускори. Слънцето поддържа по много деликатен начин равновесие между излъчване и гравитация и ако това равновесие се наруши — каквото правим сега…

— Да?

— …ще се предизвика огромна експлозия. Съгласно природните закони не е възможно толкова малка звезда като Слънцето да се превърне в свръхнова. Но при изменените закони това би могло да стане възможно. Съмнявам се, че предварително ще забележим нещо. Слънцето ще избухне в огромна експлозия и осем минути по-късно ние с вас ще сме мъртви, а Земята ще се изпари в разширяващ се облак от пари.

— И нищо ли не може да се направи?

— Ако е твърде късно, за да се избегне нарушаването на равновесието — нищо. Ако все още не е твърде късно, трябва да спрем изпомпването.

Сенаторът прочисти гърлото си.

— Преди да се съглася да се срещнем, млади човече, се осведомих за вас, тъй като не ви познавах лично. Сред хората, които поразпитах беше и доктор Хелъм. Предполагам, че го познавате?

— Да, сър. — Едното ъгълче на устата му се разигра, но гласът му не трепна. — Познавам го добре.

— Той ми разправи — продължи сенаторът, като погледна някакво листче върху бюрото, — че сте създаващ неприятности идиот, че е съмнително дали сте с всичкия си и че настоява да се откажа от срещата.

— Това неговите думи ли са, сър? — попита Ламонт, като се мъчеше да запази гласът си спокоен.

— Точните му думи.

— Защо тогава се съгласихте да ме приемете, сър?

— Обикновено след подобна препоръка от Хелъм бих отказал да се срещна с вас. Времето ми е ценно и господ ми е свидетел, че разговарям с повече предизвикващи неприятности идиоти, за които е съмнително дали са с всичкия си, отколкото се предполага, и че има такива дори сред онези, които идват при мен с препоръки от най-високи места. В този случай обаче не ми се понрави „настояването“ на Хелъм. Не се настоява пред сенатор и ще е добре Хелъм да го научи.

— В такъв случай ще ми помогнете ли сър?

— За какво да ви помогна?

— Ами… да се уреди спирането на изпомпването.

— За това? Съвсем не. Напълно невъзможно.

— А защо не? — попита Ламонт. — Вие сте председател на Комитета за техника и опазване на околната среда и точно ваша задача е да спрете изпомпването или всеки технологичен процес, който застрашава околната среда с необратимо увреждане. Няма по-голяма, по-необратима вреда от онази, с която ни заплашва изпомпването.

— Действително. Действително. Но ако сте прав. А изглежда разказът ви се свежда до това, че основните ви предположения са различни от общоприетите. Кой ще каже кои основни предположения са правилни?

— Сър, изградената от мен структура обяснява няколко неща, които общоприетото становище оставя под съмнение.

— В такъв случай вашите колеги би трябвало да приемат това изменение и тогава едва ли би се наложило да идвате при мен, струва ми се.

— Сър, колегите ми не желаят да повярват. Пречат им собствените им интереси.

— Също както собственият ви интерес не ви позволява да допуснете, че е възможно да грешите… Млади човече, на книга властта ми е огромна, но е възможно да успея, само когато хората желаят да ми разрешат това. Позволете да ви дам урок по политическа практика.

Той погледна часовника си, облегна се назад и се усмихна. Предложението не беше характерно за него, но в уводната статия на „Терестриъл пост“ същата сутрин го бяха нарекли „изключителен политик, най-опитния в Международния конгрес“ и топлотата, която изпита, продължаваше да мъждука.

— Погрешно е — започна той — да се смята, че хората искат околната среда да се опазва или животът им да се спасява и че ще бъдат благодарни на всеки идеалист, който се бори за тези цели. Хората искат да имат собствени индивидуални удобства. Знаем това много добре от кризата в околната среда през двадесети век. Щом станало известно, че пушенето повишава риска да се заболее от рак на белите дробове, явното решение на проблема е било да се спре пушенето, но желаното средство било цигара, която да не предизвиква рак. Когато станало ясно, че двигателите с вътрешно горене замърсяват опасно атмосферата, очевидното решение било да се изоставят тези двигатели, но желаното средство било незамърсяващи въздуха двигатели. Ето защо, млади човече, не искайте от мен да спра изпомпването. От него зависят икономиката и удобствата на цялата планета. Кажете ми по-добре как да се направи така, че изпомпването да не предизвика експлозия на Слънцето.

— Няма никакъв начин, сенаторе — отвърна Ламонт. — Намесили сме се в нещо толкова основно, че не бива да си играем с него. Налага се да го спрем.

— И предлагате единствено да се върнем към положението преди изпомпването?

— Наложително е.

— В такъв случай ще ви бъдат необходими необорими доказателства, че сте прав.

— Най-доброто доказателство — заяви студено Ламонт — ще бъде да се взриви Слънцето. Предполагам, че не желаете да стигна чак дотам.

— Навярно няма да е необходимо. Защо не убедите Хелъм да ви подкрепи?

— Защото той е дребен човечец, случайно превърнат в баща на Електронната помпа. Как ще признае, че рожбата му ще погуби Земята?

— Разбирам какво искате да кажете, но за целия свят той все още е бащата на Електронната помпа и по този въпрос само неговото мнение ще има достатъчно тежест.

— Той никога няма да се откаже — поклати глава Ламонт. — Ще предпочете да остави Слънцето да се взриви.

— Тогава го принудете — посъветва сенаторът. — Изградили сте теория, но сама по себе си тя е безсмислена. Все трябва да има някакъв начин да се провери. Скоростта на радиоактивното разпадане на урана, да кажем, зависи от взаимодействията в ядрото. Тази скорост променя ли се по начина, предсказван от вашата теория, но не и от общоприетата?

Ламонт отново поклати глава.

— Обикновената радиоактивност зависи от слабото ядрено взаимодействие и за съжаление подобни експерименти биха дали само гранични доказателства. По времето, когато това ще може да се установи недвусмислено, ще бъде твърде късно.

— Какво друго остава?

— Съществува известно специфично взаимодействие между пиони, и то може да даде недвусмислени резултати. Още по-надеждни са комбинациите кварк-кварк, които напоследък ни поднасят озадачаващи резултати — уверен съм, че ще успея да ги обясня…

— Ето, това ви трябва.

— Да, но за да получа необходимите данни, трябва да се възползувам от големия синхротрон на Луната, сър, а през следващите години няма да ми отделят време — вече проверих, — освен ако някой не ходатайствува.

— Мен ли имате предвид?

— Вас, сенаторе.

— Няма да стане, докато доктор Хелъм разправя такива неща за вас, синко. — И сгърченият пръст на сенатора Бърт потупа по листчето хартия пред него. — Не съм в състояние да поема подобен риск.

— Но съществуването на света…

— Докажете го.

— Наложете се на Хелъм и ще го докажа.

— Докажете го и ще се наложа на Хелъм.

Ламонт пое дълбоко въздух.

— Сенаторе! Да предположим, че съществува съвсем незначителна възможност да съм прав. Не заслужава ли дори тази незначителна възможност да се борим за нея? Тя обхваща всичко — цялото човечество, цялата планета…

— Настоявате да се боря за доброто дело? И аз бих искал. Има нещо драматично в това да се сгромолясаш заради добро дело. Всеки почтен политик крие в себе си достатъчно мазохизъм, за да си мечтае от време на време как ще се сгромоляса сред пламъци, докато ангелите го славословят. Но доктор Ламонт, за да го направи, човек би трябвало да има поне някаква възможност за борба. Да разполага с нещо, за което да се бори и което би могло — само би могло — да спечели. Ако ви подкрепя, няма да постигна нищо само с вашите думи срещу безкрайната привлекателност на изпомпването. Необходимо ли е да поискам от всеки човек да се откаже от личните си удобства и благоденствие, с които вече е свикнал благодарение на Помпата, само защото един човек предсказва „гибел“, докато всички други учени са срещу него, а уважаваният Хелъм го нарича идиот? Не, сър, няма да се строполя сред пламъци заради нищо.

— Тогава поне ми помогнете да намеря доказателства — каза Ламонт. — Ако се боите, няма нужда да ме подкрепяте явно…

— Не се страхувам — прекъсна го рязко Бърт. — Просто съм практичен. Доктор Ламонт, вашият половин час отдавна изтече.

За миг Ламонт го изгледа разгневен, но изразът върху лицето на Бърт беше явно неотстъпчив и Ламонт си излезе.

Сенаторът Бърт не прие веднага следващия посетител. Минаха няколко минути, през които той поглеждаше гузно към вратата и си оправяше вратовръзката. Възможно ли беше този човек да е прав? Нямаше ли съвсем малка възможност да е прав?

Трябваше да си признае, че за него щеше да е удоволствие да препъне Хелъм, да натика лицето му в калта и да седи отгоре му, докато се задуши — но това нямаше да се случи. Хелъм беше недосегаем. Спречка се с него само веднъж преди близо десет години. Той имаше право, пълно право, а Хелъм съвсем явно грешеше; през следващите години събитията го доказаха. Въпреки това тогава Бърт бе унизен и в резултат на спречкването едва не се провали в следващите избори.

Бърт поклати глава с укор към себе си. Можеше да рискува преизбирането си заради някое добро дело, но не и отново да го унизят. Натисна бутона, за да влезе следващият посетител, и когато се надигна да го посрещне, лицето му беше спокойно и безизразно.