Айзък Азимов
Самите богове (4)

2

Питър Ламонт бил двегодишен, когато Хелъм за първи път взел в ръка променения волфрам. Навършил двадесет и пет години и още преди мастилото по собствената му докторска дисертация да изсъхне, той постъпил в Първа помпена станция като едновременно с това приел предложеното му място във Физическия факултет на университета.

За младия човек това било изключително постижение. Първа помпена станция нямала блясъка на по-късните централи, но тя била прародителят на всички тях, на цялата мрежа, която опасвала планетата, макар новата технология да била създадена само преди две десетилетия. Никакво друго постижение в напредъка на технологията не се развивало толкова бързо и така пълно, а и защо не? То означавало безплатна енергия — без ограничения и без проблеми. За целия свят то представлявало дядо Коледа и лампата на Аладин.

Ламонт постъпил на работа, за да се занимава с проблеми на най-високо теоретично и абстрактно ниво, но го заинтересувала смайващата история за развитието на Електронната помпа. Дотогава тази история не била написана от никой, който наистина да разбира теоретичните й принципи (доколкото въобще могат да бъдат разбрани) и който да притежава способността да ги изложи на достъпен за широката публика език. Наистина, самият Хелъм бил написал няколко статии за средствата за масова информация, но те не представлявали свързана, аргументирана история, каквато Ламонт копнеел да състави.

Отначало се възползувал от статиите на Хелъм, други публикувани спомени — официалните документи, така да се каже — като стигнал до разтърсилата света забележка — „Великото прозрение“, както често я наричаха (винаги с главна буква).

По-късно, разбира се, след като се разочаровал, Ламонт започнал да рови по-надълбоко и в съзнанието му се породил въпросът дали великата забележка на Хелъм действително е негова. Била направена на семинара, който бележи истинското начало на електронната помпа, и въпреки това се оказало изключително трудно да се узнаят подробности за този семинар и почти невъзможно да се намерят записи от изказванията.

Накрая Ламонт заподозрял, че неяснотата на следите, оставени върху пясъка на времето от този семинар, не е съвсем случайна. При най-обикновено съпоставяне на няколко неща изглеждало твърде вероятно Джон Ф. К. Макфърленд да е казал нещо много наподобяващо съдбовното изявление на Хелъм — и то преди него.

Ламонт се срещнал с Макфърленд, който въобще не фигурирал в официалния отчет; по онова време изследвал горните слоеве на атмосферата и по-специално слънчевия вятър. Положението му не било от най-блестящите, но давало известни облаги и до голяма степен било свързано с ефектите от действието на помпата. Макфърленд явно избягнал забравата, постигнала Денисън.

Той се държал достатъчно учтиво с Ламонт и с желание разговарял с него на всяка тема, но не и за събитията на онзи семинар. За него просто не си спомнял.

Ламонт настоял, разказвал му за данните, които бил събрал.

Макфърленд извадил лулата си, напълнил я, огледал внимателно съдържанието й и казал със странно напрежение в гласа:

— Предпочитам да не си спомням, защото е без значение; наистина — няма никакво значение. Да предположим, че изявя претенции за изказването. Никой няма да ми повярва. Ще заприличам на идиот, при това обзет от мегаломания.

— И Хелъм ще се погрижи да ви пенсионират?

— Не твърдя подобно нещо, но не виждам каква полза ще имам. И каква е разликата в същност?

— Въпрос на историческа истина! — възкликнал Ламонт.

— Глупости. Историческата истина е, че Хелъм прояви упоритост. Той принуди всички да се заемат с изследванията, независимо дали искаха или не. Без него накрая стъкленицата с волфрам щеше да избухне и сам не зная колко жертви щеше да има. Навярно никога нямаше да намерим друга проба и вероятно въобще нямаше да стигнем до Помпата. Хелъм правилно си приписва заслугата, макар славата му да не е заслужена и ако това ви се струва безсмислено, не мога да ви помогна, защото в историята няма логика.

Ламонт не останал доволен от отговора, но трябвало да се задоволи с него, защото Макфърленд отказал да говори повече.

Историческата истина!

Част от историческата истина, по която нямало никакво съмнение, била че именно радиоактивността на „Хелъмовия волфрам“ (така го наричали по традиция) го изтикала на преден план. Нямало значение дали наистина е волфрам или не; дали някой е правил нещо с него или не; дори дали е бил или не невъзможен изотоп. Всичко това потънало в изумлението от нещо, неизвестно какво, чиято радиоактивност непрекъснато се повишавала при обстоятелствата, изключващи наличието на какъвто и да е вид радиоактивно разпадане в каквито и да са познати по онова време етапи.

След като минало известно време, Кантрович измърморил:

— По-добре ще е да го разстелем. Ако го държим на по-големи парчета ще се изпари или избухне, а може и двете едновременно и ще зарази половината град.

И така смлели го на прах, разделили го и отначало го смесили с обикновен волфрам, а когато волфрамът на свой ред станал радиоактивен, го поставили в графит, който има по-високо ефективно сечение спрямо излъчванията.

По-малко от два месеца след като Хелъм забелязал промяната в съдържанието на стъкленицата, в информация до главния редактор на „Нюклиър ривюз“ — с Хелъм като съавтор — Кантрович съобщил за съществуването на плутоний 186. По този начин първоначалното определение на Трейси взело връх, но името му не било споменато нито тогава, нито по-късно. От този момент волфрамът на Хелъм започнал да придобива епични мащаби, а Денисън забелязал промените, които накрая го превърнали в нищожество.

Че съществувал плутоний 186, било достатъчно объркващо. Но всичко се усложнявало още повече от факта, че в началото бил стабилен, а след това ставал все по-радиоактивен.

Организирали семинар, на който да се занимаят с проблема. Председателствувал го Кантрович и това е интересен исторически факт, защото за последен път в историята на електронната помпа голямо събрание във връзка с нея било председателствувано от някой друг, а не от Хелъм. В същност Кантрович починал пет месеца по-късно и единствената личност с достатъчно голям авторитет да държи Хелъм в сянка, била отстранена.

Работата на семинара се оказала изключително безплодна, докато Хелъм не направил своето Велико прозрение, но според възстановената от Ламонт версия действителният обрат настъпил през обедната почивка. По това време Макфърленд, за когото в официалния протокол не се споменава да е казал каквото и да било, макар да е записан в състава на участниците, подхвърлил:

— Знаете ли, нуждаем се от малко фантазия. Да предположим…

Разговарял с Дидрик ван Клемънс, който записал разговора чрез собствена стенографска система в личните си бележки. Ван Клемънс бил починал много преди Ламонт да открие тази следа и макар бележките му да убедили Ламонт, налагало се да признае, че без допълнително потвърждение нямало да бъдат меродавни. Нещо повече — нямало начин да се докаже, че Хелъм е дочул забележката. Ламонт бил готов да се обзаложи на цяло богатство, че Хелъм се е намирал наблизо, но тази готовност също не можела да послужи за доказателство.

Но дори да предположим, че Ламонт успеел да го докаже. С това щяла да се накърни колосалната, гордост на Хелъм, но не и положението му. Възможно било да се твърди например, че за Макфърленд тази забележка била просто плод на фантазията. А именно Хелъм я сметнал за нещо повече. Хелъм застанал пред другите и я изказал официално, като поел риска да му се присмеят. Макфърленд никога не би и помислил да съобщи официално своята „малка фантазия“.

Ламонт би могъл да изтъкне по този повод, че Макфърленд бил известен ядрен физик с авторитет, който рискувал да загуби, докато Хелъм в качеството си на млад радиохимик можел да си говори каквото си иска в областта на ядрената физика и като външен човек да му се размине.

Както и да е, но според официалния протокол ето какво казал Хелъм:

— Джентълмени, така няма да стигнем доникъде. Затова ще направя едно предложение, не защото е смислено, а защото е по-малко глупаво от всичко, което чух досега… Пред нас се намира едно вещество — плутоний 186; то изобщо не може да съществува, а да не говорим, че е невъзможно да бъде стабилно поне за миг, ако са валидни природните закони на Вселената. Следователно щом несъмнено съществува и по начало като стабилно вещество, то трябва да е съществувало — поне в началото — в място, време или обстоятелства, при които природните закони на Вселената са били други, различни от нашите. Грубо казано, веществото, с което се занимаваме, въобще не произхожда от нашата Вселена, а от друга — съседна, успоредна вселена. Наречете я както искате.

Пренесено тук — не твърдя, че зная как се е появило — то все още е било стабилно и предполагам, че е така, защото е донесло със себе си законите на собствената си вселена. Фактът, че започна бавно да излъчва и да повишава радиоактивността си, вероятно означава, че законите на нашата Вселена бавно са се пропили в него — ако разбирате какво искам да кажа.

Трябва да изтъкна, че в същото време, когато се появи плутоният 186, известно количество волфрам съставен от няколко стабилни изотопа, включително волфрам 186, изчезна. Навярно е преминало в успоредната вселена. Все пак логично е да се предположи, че е по-просто да стане обмяна на маса, отколкото да се извърши едностранно прехвърляне. В успоредната вселена волфрам 186 сигурно представлява същата аномалия, каквато е за нас плутоний 186. Възможно е отначало да е бил стабилен, а след това бавно да е ставал все по-радиоактивен. Там той може да послужи за източник на енергия също както тук съществува възможност да се използува плутоният 186.

Присъствуващите навярно са слушали смаяни, защото не са записани никакви прекъсвания — поне до последното изречение, когато Хелъм е трябвало да си поеме дъх и да се учуди на собствената си смелост.

Някой от слушателите (предполага се, че е Антоан-Жером Лапен, макар от протокола да не става ясно) попитал дали професор Хелъм иска да каже, че някакво разумно същество от паравселената съзнателно е направило замяната, за да получи източник на енергия. Така изразът паравселена, явно съставен като съкращение на паралелна вселена, навлязъл в езика. В този въпрос се съдържа първата записана употреба на термина.

Последвало кратко мълчание и после Хелъм, по-смел от всеки друг път, заявил — и в това е същността на Великото прозрение:

— Да, точно така мисля и смятам, че източникът на енергия не ще може да се използува на практика, освен ако Вселената и паравселената работят заедно — всяка със своята половина от една помпа, която ще прехвърля енергия от тях на нас и от нас на тях, като се възползува от разликата в природните закони на двете вселени.

Точно тогава Хелъм възприел израза паравселена и го обсебил. Освен това пръв използувал думата „Помпа“ (оттогава винаги се пише с главна буква) във връзка с проблема.

В официалния отчет проличава тенденцията да се създаде впечатлението, че предложението на Хелъм веднага се е приело, но не било така. Хората, които въобще проявили желание да го обсъждат не го сметнали за нещо повече от забавно предположение. Кантрович по-специално не казал нито дума. Това се оказало от съдбоносно значение за кариерата на Хелъм.

Хелъм едва ли би успял сам да се справи с всички теоретически и практически последствия от собственото си предположение. Била необходима специална група и я създали. Но никой от групата — докато не станало твърде късно — не изказвал открита поддръжка за предложението. Когато успехът станал вече несъмнен, хората свикнали да смятат, че той се дължи на Хелъм, само на Хелъм. За целия свят именно Хелъм, и то сам, бил открил веществото, него го било осенило Великото прозрение и той го бил изказал; поради това го провъзгласили за баща на Електронната помпа.

И така в различни лаборатории поставяли изкусително гранули волфрам. В един от всеки десет случая се извършвала замяна и се получавали нови количества плутоний 186. Оставяли за примамка и други елементи, но ги отхвърляли… Където и да се появявал плутоний 186, който и да донасял метала в централната изследователска организация, работеща върху проблема, за хората това било ново количество от „волфрама на Хелъм“.

Хелъм отново много успешно представил пред широката публика някои аспекти на теорията. За собствена изненада (както заявил по-късно) открил, че му се отдава да пише и с удоволствие популяризирал проблема. Освен това успехът сам набирал инерция и хората започнали да приемат информация само от Хелъм.

В прочулата се по онова време статия в „Норт америкън сънди телетаймс уикли“ той пише: „Не сме в състояние да кажем по какви и колко начина законите на паравселената се отличават от нашите, но можем да предположим с известна сигурност, че силното ядрено взаимодействие, което е най-голямата сила, известна в нашата Вселена, е още по-силно в паравселената; навярно стотина пъти по-силно. Това означава, че протоните по-лесно се групират въпреки електростатичното им привличане и че ядрото се нуждае от по-малко неутрони, за да постигне стабилност.

Плутоний 186, който е стабилен в тяхната вселена, съдържа твърде много протони, или прекалено малко неутрони, за да остане стабилен в нашия свят с неговото по-малко ефикасно ядрено взаимодействие. Попаднал в нашата Вселена, плутоний 186 започва да излъчва позитрони, като при това освобождава енергия и с всеки излъчен позитрон един протон в някое ядро се превръща в неутрон. Накрая двадесет протона във всяко ядро са се превърнали в неутрони и плутоният 186 е станал волфрам 186, който по законите на нашата Вселена е стабилен. В този процес двадесет позитрона от всяко ядро се елиминират. Те се сблъскват с двадесет електрона, съединяват се с тях и ги унищожават, при което се освобождава още енергия, така че накрая нашата Вселена остава с двадесет електрона по-малко за всяко ядро плутоний 186, което ни изпращат.

Междувременно волфрамът 186, който влиза в паравселената е нестабилен поради противоположната причина. По законите на паравселената той има твърде много неутрони или не му достигат протони. Ядрото на волфрам 186 започва да излъчва електрони, като при това непрекъснато освобождава енергия и с всеки излъчен електрон един неутрон се превръща в протон, докато накрая веществото отново става плутоний 186. С всяко изпратено в нея ядро волфрам 186 паравселената се обогатява с двадесет електрона.

Двете вещества плутоний и волфрам могат да се обменят в безкраен цикъл между Вселената и паравселената, като освобождават енергия най-напред в единия свят, после в другия, а чистият ефект е прехвърлянето на двадесет електрона от нашата Вселена в тяхната за всяко преминало границата ядро. И двете страни могат да получават енергия от този процес, който всъщност представлява «Междувселенска електронна помпа.»“