Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gods Themselves, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 47 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

 

Издание:

САМИТЕ БОГОВЕ. 1998. Изд. Камея, София. Биб. Фантастика, No.23 Роман. ІІ изд. Превод: [от англ.] Александър ХРУСАНОВ [The God Themselves, by Isaak ASIMOV]. Печат: Полипринт ЕАД, Враца. Формат: 125×195 (20 см.). Офс. изд. Тираж: 2 400 бр. Страници: 267. Цена: 4000.00 лв. (4.00 лв.). ISBN: 954-8340-45-8 (грешен).

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

10

Селена се изсмя и звукът прозвуча с метален оттенък в слушалката на Денисън. Тялото й беше скрито в скафандър.

— Хайде, Бен — подкани го тя, — няма причина да се страхуваш. Вече не си новак… от един месец си тук.

— Двадесет и осем дни — измърмори Денисън.

Задушаваше се в скафандъра.

— Един месец — настоя Селена. — Дойде доста след полуземието, а сега има вече доста време оттогава. — Тя посочи към бляскавия полукръг на Земята върху южното небе.

— Добре, но почакай. На открито не съм толкова храбър, колкото под повърхността. А ако падна?

— Какво ако паднеш? По вашите стандарти притеглянето е слабо, наклонът е лек, а скафандърът ти е здрав. Ако паднеш, просто се остави да се плъзгаш и да се въргаляш. И то е доста забавно.

Денисън се огледа със съмнение. Лунната повърхност се простираше красиво в светлината на Земята. Беше чернобяла; меко и нежно бяло в сравнение с осветените от Слънцето пейзажи, които бе наблюдавал при предприетото преди една седмица пътешествие с цел да разгледа слънчевите батерии, които се простираха от хоризонт до хоризонт в Морето на дъждовете. А и черното беше някак по-меко, защото липсваше пламтящият контраст на същинския ден. Звездите блестяха божествено, а Земята… Земята с белите си вихри върху син фон и надзъртащите кафяви петна беше безкрайно привлекателна.

— Ей — подвикна той, — имаш ли нещо против да се държа за теб?

— Не, разбира се. А и няма да се изкачваме чак догоре. Ще се задоволим с наклона за начинаещи. Само се опитай да не изоставаш. Ще се движа бавно.

Крачките й бяха дълги, бавни, поклащащи се и той полагаше усилия да бъде в синхрон с нея. Склонът под тях беше прашен и с всяка стъпка вдигаха ситен прах, който при липсата на въздух бързо улягаше. Успяваше да изравнява крачките си с нейните, но с известно усилие.

— Добре — похвали го Селена, като го подкрепяше, вплела ръка в неговата. — Много си добър за землянин… не, трябваше да кажа за имигрант…

— Благодаря.

— Макар да не е много по-добро, предполагам. Имигрант за преселник е също така обидно, както и землянин за земен жител. Трябва просто да кажа, че си много добър за мъж на твоята възраст.

— Не! Това е много по-лошо — Денисън се бе задъхал леко и усещаше, че челото му овлажнява.

— Всеки път, когато достигаш точката, в която ще стъпиш, побутвай леко с другото стъпало — посъветва го Селена. — С това крачките ти ще се удължат и ще вървиш доста по-лесно. Не, не… гледай.

Денисън спря с облекчение и загледа как Селена — стройна и грациозна в движенията си въпреки комичната уродливост на скафандъра — бяга с дълги скокове. Тя се върна и клекна пред краката му.

— Хайде сега, направи бавна крачка, Бен, а аз ще те ударя по стъпалото, когато искам да се избута.

Направиха няколко опита и Денисън каза:

— По-неприятно е, отколкото да тичаш на Земята. Май ще се наложи да си почина.

— Добре. Просто мускулите ти не са свикнали с необходимата координация. Знаеш ли, ти се бориш със себе си, а не с притеглянето… Е, поседни и си поеми дъх. Няма да те водя надалеч.

— Ще повредя ли раницата, ако се облегна на гърба си? — попита Денисън.

— Не, разбира се, че няма, но не е за препоръчване. Не направо върху почвата. Само 120 градуса е по абсолютната скала, или ако предпочиташ — 150 градуса под нулата, така че колкото по-малка е площта на допир, толкова по-добре. За предпочитане е да се сяда.

— Добре. — Денисън седна внимателно, като изсумтя. Съзнателно обърна лице на север, извърна се от Земята. — Погледни звездите!

Селена седеше с лице към него, под прав ъгъл. От време на време, когато Земята го осветяваше, виждаше смътно лицето й през прозрачната плоча на шлема.

— На Земята не виждате ли звездите? — попита тя.

— Не така. Дори когато няма облаци, въздухът на Земята абсорбира част от светлината. Температурните разлики в атмосферата ги карат да блещукат, а светлините от градовете, дори от далечните селища, ги правят по-бледи.

— Звучи отвратително.

— Харесва ли ти тук, Селена? На повърхността?

— Не съм луда по нея, но не ми е неприятно да излизам от време на време. Разбира се, част от работата ми е да водя туристите навън.

— А сега се налага да го правиш заради мен.

— Не мога ли да те убедя, Бен, че съвсем не е същото? За туристите имаме определени маршрути. Всичко е много кротко, безинтересно. Да не мислиш, че бихме ги извели тук, на пързалката? Тя е за лунаритите и имигрантите. В действителност най-вече за преселниците.

— Сигурно не е много популярно място. Няма никой освен нас.

— Има си определени дни за този вид дейност. Трябва да видиш местността в дните на състезания. Но тогава няма да ти хареса.

— Не съм сигурен дали и сега ми се нрави. Пързалянето спорт за имигрантите ли е по-специално?

— До известна степен. Обикновено лунаритите не обичат повърхността.

— А доктор Невил?

— Имаш предвид какви са чувствата му по отношение на повърхността?

— Да.

— Откровено казано, струва ми се, че никога не е излизал. Той е истинско градско момче. Защо питаш?

— Ами, когато поисках разрешение да се присъединя към групата за периодично обслужване на слънчевите батерии, нямаше нищо против да ме остави да отида, но не пожела и той да участвува. Помолих го да дойде, за да има някой, който да отговаря на въпросите ми, ако попитам нещо, но отказа доста категорично.

— Надявам се, че се е намерил кой да те осведомява.

— О, да. Сега се сетих, че и той беше преселник. Навярно това обяснява отношението на доктор Невил към Електронната помпа.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… — Денисън се облегна назад и зарита нагоре с двата си крака, като с мързеливо наслаждение наблюдаваше как бавно се вдигат и падат. — Ей, съвсем не е лошо. Виж, Селена… Искам да кажа, че Невил се стреми да създаде помпена станция на Луната, където слънчевите батерии са така подходящи за целта. На Земята не можем да използуваме слънчеви батерии, тъй като там Слънцето никога не излъчва така постоянно, продължително, силно и на всички дължини на вълните. В Слънчевата система няма нито едно планетно тяло, с каквито и да е размери, което да е по-подходящо от Луната за слънчевите батерии. Дори Меркурий е прекалено горещ… Но за да работиш с тях, трябва да си свързан с повърхността, а ако тя не ти харесва…

Селена внезапно се изправи на крака.

— Хайде, Бен — подкани го тя, — почина си достатъчно. Ставай! Ставай!

Той с мъка се изправи.

— Помпената станция ще означава, че няма да е необходимо нито един лунарит да излиза на повърхността, освен ако пожелае — продължи той.

— Тръгваме нагоре, Бен. Ще стигнем до онова било пред нас. Виждаш ли, където земната светлина изчезва в хоризонтална линия.

Последния преход извървяха в мълчание. Денисън забеляза по-гладката повърхност встрани от тях; широка ивица на склона, от която по-голямата част от праха беше изметена.

— Там е прекалено гладко, за да се изкачва начинаещ — рече Селена в отговор на мислите му. — Не ставай прекалено амбициозен, защото скоро ще пожелаеш да те науча на походката със скокове на кенгуру.

Докато говореше, направи такъв скок, извърна се почти преди да стъпи на повърхността и каза:

— Стигнахме. Сядай, а аз ще регулирам…

Денисън се отпусна с лице към нанадолнището. Заоглежда неуверено склона.

— Наистина ли може да се пързаля по него?

— Разбира се. На Луната притеглянето не е толкова силно, колкото на Земята, така че сцеплението с почвата е значително по-слабо, а това се отнася и за триенето. На Луната всичко е по-плъзгаво, отколкото на Земята. Затова подовете на коридорите и апартаментите ти се струват недовършени. Искаш ли да чуеш кратката ми лекция по въпроса? Която изнасям пред туристите?

— Не, Селена.

— Освен това ще използуваме плъзгачи. — Тя държеше в ръка малък патрон. Към него бяха прикрепени скоби и две тънки тръби.

— Какво е това? — попита Бен.

— Малък резервоар с течен газ. Изпуска струя точно под ботушите. Тънкият слой газ между подметките и почвата намалява триенето почти до нула. Ще се движиш сякаш си в празно пространство.

— Не одобрявам — заяви неспокойно Денисън. — Да се пилее газ за такива цели на Луната е чисто прахосничество.

— Хайде, хайде. Какъв газ мислиш, че използуваме в тези плъзгачи? Въглероден двуокис? Кислород? Първо, това е отпадъчен газ. Аргон. Лунната почва го изхвърля с тонове, образувал се е при разпадането на калий 40 в продължение на милиарди години… И това е част от лекцията ми, Бен… На луната аргонът се употребява само за някои специални цели. Можем милион години да се пързаляме, без да изчерпим запасите… Е, добре. Плъзгачите ти са монтирани. Почакай да сложа и моите.

— Как се задействуват?

— Напълно автоматично. Когато тръгнеш да се пързаляш, устройството се включва и започват да излизат струи. Запасът е само за няколко минути, но не ти трябва повече. — Тя се изправи и му помогна да стане на крака. — Обърни се надолу… Хайде, Бен, склонът е полегат. Погледни го. Изглежда съвсем равен.

— Не, съвсем не — отвърна Денисън намусено. — На мен ми прилича на стръмна урва.

— Глупости. Сега слушай и помни какво ти казвам. Дръж стъпалата си раздалечени на около петнадесет сантиметра и едното само няколко сантиметра пред другото. Няма значение кое от тях е издадено напред. Колената ти да са присвити. Не се облягай на въздушното течение, защото няма никакъв вятър. Не се опитвай да погледнеш нагоре или назад, но ако се наложи, можеш да гледаш встрани. И най-вече, когато накрая стигнеш равното, не се опитвай да спираш преждевременно; скоростта ти ще бъде по-голяма, отколкото ти се струва. Остави плъзгачите да се изчерпат и след това триенето постепенно ще те спре.

— Никога няма да запомня всичко това.

— Да, ще го запомниш. Аз ще съм до теб, за да ти помагам. А ако паднеш и не те хвана, не се опитвай да направиш нещо. Отпусни се и се остави да се въргаляш или пързаляш. Никъде няма големи камъни, в които да се удариш.

Денисън преглътна и погледна напред. Южният склон блестеше, огрян от земната светлина. Малките грапавини улавяха повече светлина и оставяха тънки ивици сянка нагоре по склона, така че цялата повърхност беше на петна. Изпъкналият полукръг на Земята плаваше по черното небе почти право пред тях.

— Готов ли си? — попита Селена. — Постави облечената си в ръкавица ръка върху рамото ми.

— Готов — отвърна тихичко Денисън.

— Тогава тръгваш — рече тя.

Бутна го и Денисън усети, че се движи. Отначало се плъзгаше доста бавно. Обърна се неустойчиво към нея, а тя го успокои:

— Не се безпокой. Аз съм до теб.

Усещаше почвата под краката си… а после престана. Плъзгачите бяха задействували…

За миг се почувствува сякаш стои неподвижно. Не усещаше налягането на вятър срещу тялото си, нямаше никакво чувство, че нещо се плъзга под краката му. Но когато отново се обърна към Селена, забеляза, че светлините и сенките отстрани се движат назад с постепенно нарастваща скорост.

— Докато набираш скорост, гледай Земята — прозвуча гласът на Селена в ухото му. — Колкото по-бързо се плъзгаш, толкова по-стабилен ще бъдеш. Присвий колената. Добре се държиш, Бен.

— За имигрант — задъхано отвърна Денисън.

— Как се чувствуваш?

— Сякаш летя — сподели той.

Рисунките от светлини и сенки от двете му страни се движеха назад в неясни петна. Погледна за миг на едната страна, после на другата, като се опитваше да превърне усещането, че околността се ниже назад, в чувство за собственото си движение напред. Но щом успя, установи, че за да възстанови равновесието си, веднага трябва да погледне към Земята.

— Предполагам, че сравнението не е подходящо. На Луната нямате опит в летенето.

— Зная какво е. Летенето сигурно е като плъзгането… А то ми е познато.

Тя с лекота се движеше до него.

Денисън вече се плъзгаше достатъчно бързо, за да изпита усещане за движение, дори когато гледаше напред. Лунният пейзаж се разкриваше пред него и прелиташе от двете му страни.

— Каква скорост може да се развие при плъзгане?

— При едно добро лунно надбягване — отвърна Селена — бяха засечени скорости над сто и шестдесет километра в час; на по-стръмни склонове от този, разбира се. Ти ще достигнеш вероятно най-много около петдесет и пет.

— Струва ми се много по-бързо.

— Не е. Вече излизаме на равно, Бен, и все още не си паднал. Сега само продължавай да се държиш. Плъзгачите ще се изчерпят и ще усетиш триене. Не предприемай нищо. Продължавай да се плъзгаш.

Селена едва бе довършила указанията си, когато Денисън усети известно налягане под ботушите си. Веднага изпита завладяващо чувство на скорост и стисна здраво юмруци, за да не протегне напред ръце в почти инстинктивен жест срещу сблъскването, което нямаше да стане. Знаеше, че ако изпружи ръце, ще падне назад.

Присви очи, задържа дъх, докато белите му дробове щяха да се пръснат.

— Идеално, Бен, идеално — похвали го Селена. — Не зная някой имигрант да се е пързалял за първи път, без да падне, така че дори и да не удържиш, няма да е зле. Не е позорно.

— Нямам намерение да падам — пошепна Денисън.

Пое дълбоко хрипливо въздух и отвори широко очи. Земята беше все така ведра, все така безразлична. Вече се движеше по-бавно… по-бавно… по-бавно.

— Спрял ли съм вече, Селена? — попита я той. — Не съм уверен.

— Стоиш неподвижно. Не мърдай. Трябва да си починеш, преди да тръгнем към града… По дяволите, някъде тук го оставих, когато се изкачвахме.

Денисън я гледаше, без да вярва на очите си. Изкачи се заедно с него, пързаля се с него. Но той беше полумъртъв от умора и напрежение, а тя правеше в пространството дълги скокове като кенгуру. Навярно се намираше на около стотина метра, когато се обади.

— Ето го! — гласът й прозвуча толкова високо в ушите му, колкото и когато се намираше до него.

Върна се след миг със сгънато под мишницата пластмасово фолио.

— Спомняш ли си — поде весело, — когато се изкачвахме, ме попита какво е това и аз отговорих, че ще ни потрябва, преди да се приберем? — Тя разгъна фолиото и го просна върху прашната лунна повърхност. — Пълното му наименование е „Лунно кресло“, но го наричаме просто кресло. В този наш свят прилагателното го смятаме за естествено. — Тя завинти някакъв патрон и натисна едно лостче.

Креслото започна да се надува. Денисън бе очаквал да се чуе свистене, но разбира се, нямаше въздух, по който да се предава звука.

— Преди да поставиш отново под въпрос нашата политика на икономии — уведоми го Селена, — знай, че и това е аргон.

Пластмасата разцъфна в дюшек, стъпил върху шест ниски крака.

— Ще те удържи — увери го тя. — Много малък допир има с почвата и вакуумът около него запазва топлината.

— Не ми разправяй, че е затоплен — рече смаяно Денисън.

— Когато се изпарява в него, аргонът се нагрява, но само сравнително. Достига 270 градуса абсолютна температура, почти достатъчно, за да се разтопи лед и за да не допусне изолационният ти скафандър да губи топлина по-бързо, отколкото ти я произвеждаш. Хайде, лягай.

Денисън я послуша и се отпусна с чувство за невероятно удобство.

— Великолепно! — въздъхна той продължително.

— Мама Селена мисли за всичко — подметна тя.

Приближи се откъм гърба му, плъзна се край него със събрани крака, сякаш е върху кънки, остави ги да се изплъзнат изпод нея и грациозно се отпусна на почвата върху бедрото и лакътя си. Денисън подсвирна.

— Как го правиш?

— Много тренировки! Само не се опитвай. Ще си счупиш лакътя. Но те предупреждавам. Ако ми стане твърде студено, ще се наложи да те постесня на матрака.

— Напълно безопасно е — отвърна той, — след като и двамата сме в скафандри.

— А, ето че се обажда моят храбър развратник… Как се чувствуваш?

— Добре, предполагам. Какво преживяване!

— Какво преживяване? Ти постави рекорд, като не падна. Имаш ли нещо против да разправя за това на хората в града?

— Не. Винаги обичам да ме оценяват… Нали не очакваш да го повторя?

— Сега ли? Не, разбира се. И аз не бих се спуснала отново. Само ще починем малко, за да се нормализира сърдечният ти ритъм и ще се върнем. Ако изпънеш крака към мен, ще ти сваля плъзгачите. Следващия път ще ти покажа как сам да се справяш с тях.

— Не съм уверен, че ще повторя.

— Разбира се. Не ти ли беше приятно?

— За малко. Когато не изпитвах ужас.

— Следващия път ужасът ще бъде по-слаб, след това още ще намалее, докато накрая ще изпитваш удоволствие и ще направя от теб добър бегач.

— Не, няма да успееш. Прекалено стар съм.

— Не и на Луната. Само изглеждаш стар.

Докато лежеше, Денисън усещаше как безбрежното спокойствие на Луната се пропива в него. Този път беше с лице към Земята. При неотдавнашното пързаляне неизменното й присъствие на небето повече от всичко друго му бе давало увереност и той изпитваше благодарност към нея.

— Често ли идваш тук, Селена? — попита той. — Искам да кажа, сама или с някой друг? Знаеш, не по времето на празниците?

— Почти никога. Ако няма хора наоколо, ми идва прекалено много. В действителност съм изненадана, че сега постъпих така.

— Аха — измърмори безлично Денисън.

— Не се ли изненадваш?

— Трябва ли? Смятам, че всеки човек върши нещо или защото го желае, или защото се налага да го направи, а и в двата случая това си е негова работа, а не моя.

— Благодаря, Бен. Искрено казано, приятно ми е да го чуя. Едно от привлекателните неща в теб, Бен, е, че като преселник проявяваш желанието да ни оставиш да бъдем каквито сме. Ние, лунаритите, сме подпочвени, пещерни хора, хора на коридорите. И какво лошо има в това?

— Нищо.

— Не е така, ако се вярва на онова, което разправят земляните. А аз съм туристически гид и трябва да ги слушам. Няма нещо, което да говорят и аз да не съм го чувала милион пъти, но най-често казват — и тя придаде на гласа си заваления акцент, с който типичният землянин говори стандартен планетарен език — „Но, скъпа, как можете всички вие постоянно да живеете в пещери? Не изпитвате ли ужасно чувство на затвореност? Никога ли не закопнявате да видите синьо небе, дървета, океана, да усетите вятъра и да помиришете цветя…“ О, бих могла да продължавам безкрайно, Бен. После подхвърлят: „Предполагам обаче, че не знаете какви са небето, морето и дърветата, затова не ви липсват…“ Сякаш не приемаме телевизионни предавания от Земята и нямаме пълен достъп до земната литература — зрителен, слухов и понякога дори обонятелен.

Денисън се развесели.

— Какъв е официалният отговор на такива забележки? — осведоми се той.

— Нищо особено. Просто отвръщам: „Свикнали сме, мадам“. Или „сър“, ако е мъж. Обикновено е жена. Предполагам, че мъжете са прекалено заети да разглеждат блузите ни и да се питат кога ги събличаме. Знаеш ли какво ми се иска да отвърна на идиотите?

— Кажи ми, моля те. Тъй като трябва да си останеш с блузата, понеже е в скафандъра, свали поне този товар от плещите си.

— Много смешно, смешна игра на думи! Бих искала да отвърна: „Слушайте, мадам, защо, по дяволите, трябва да ни интересува вашият свят? Не желаем да се мотаем по външната страна на никоя планета, като чакаме да паднем или да ни отвее нещо. Не искаме да ни духа грубият въздух или мръсна вода да се лее върху нас. Не са ни необходими мръсните ви микроби, миризливата ви трева, мътно-сивото ви небе или белезникавите ви облаци. Когато пожелаем, можем да гледаме Земята на собственото си небе, но това не ни се случва често. Луната е наш дом и тя е такава, каквато я правим; точно каквато я правим. Наша е и сами изграждаме собствената си екология, нямаме нужда от вас тук, за да ни съжалявате, понеже вървим по собствения си път. Върнете се във вашия свят и нека притеглянето издърпа гърдите ви до колената.“ Така бих отговорила.

— Прекрасно — одобри Денисън. — Винаги когато понечиш да го кажеш на някой землянин, ела, разправи ми го на мен и ще се почувствуваш по-добре.

— Знаеш ли какво? От време на време някой имигрант предлага на Луната да изградим земен парк; малко пространство със земни растения, донесени като семена или разсад; и няколко животни може би. Нещо от родния дом — така се изразяват обикновено.

— Навярно си против това.

— Разбира се, че съм против. Нещо от чий роден дом? Нашият дом е Луната. Имигрант, който иска да има нещо от родината си, ще направи най-добре да си се върне там. Понякога имигрантите са по-лоши и от земляните.

— Ще го запомня — подхвърли Денисън.

— Не се отнася за теб… Поне досега — успокои го Селена.

Настъпи мълчание и Денисън се запита дали Селена ще предложи да се връщат в пещерите. От една страна, скоро щеше да закопнее за спалнята си. От друга, никога не се бе чувствувал толкова спокоен. Запита се за колко ли време ще му стигне кислорода в раницата.

Тогава Селена заговори отново.

— Бен, мога ли да ти задам един въпрос?

— Питай спокойно. Ако те интересува личния ми живот, нямам тайни. Висок съм метър и седемдесет и два сантиметра, на Луната тежа тринадесет килограма, много отдавна имах жена, сега съм разведен, имам едно дете — дъщеря, възрастна и омъжена, следвал съм в университета…

— Не, Бен. Говоря сериозно. Ще разрешиш ли да те попитам за работата ти?

— Разбира се, Селена. Само че не съм сигурен доколко ще успея да ти обясня.

— Ами… Знаеш, че ние с Барън…

— Да, известно ми е — прекъсна я рязко Денисън.

— Двамата разговаряме. Понякога ми казва някои неща. Разправи ми, че според теб е възможно Електронната помпа да взриви Вселената.

— Нашия район от Вселената. Може да превърне в квазар част от нашия клон на Галактиката.

— Така ли? Наистина ли мислиш така?

— Когато дойдох на Луната — зае се да й обяснява Денисън, — не бях сигурен. Сега съм. Лично аз съм убеден, че това ще стане.

— А кога ще се случи според теб?

— Не мога да определя точно. Може би след няколко години. Или след няколко десетилетия.

Настъпи кратко мълчание. После Селена каза с притихнал глас:

— Барън е на противното мнение.

— Зная. Не се и опитвам да го спечеля на своя страна. Невъзможно е да се преодолее отказа да се вярва с фронтално нападение. Това е грешката на Ламонт.

— Кой е Ламонт?

— Извинявай, Селена. Говоря на себе си.

— Не, Бен. Моля те, разправи ми. Интересува ме. Моля те.

Денисън се обърна с лице към нея.

— Добре — съгласи се той. — Не възразявам и ще ти разправя. Ламонт, физик там на Земята, се опита по свой начин да предупреди света за опасността от Помпата. Провали се. Земните хора искат Помпата, искат безплатна енергия. Желанието им е достатъчно силно, за да откажат да повярват, че не може да се изпълни.

— Но защо им е, ако означава гибел?

— Трябва само да не повярват, че означава гибел. Най-лесният начин да се реши даден проблем е като се отрече, че съществува. Твоят приятел доктор Невил постъпва по същия начин. Не обича повърхността, затова се самопринуждава да вярва, че слънчевите батерии са негодни — дори и ако безпристрастният наблюдател ги обяви за идеален източник на енергия за Луната. Иска да има Помпа, за да си стои под повърхността и поради това отказва да повярва, че тя може да е опасна.

— Съмнявам се, че Барън няма да повярва в нещо, за което съществуват сериозни доказателства — възрази Селена. — Имаш ли наистина доказателства?

— Мисля, че да. Изумително е в същност, Селена. Всичко зависи от някои неуловими фактори на взаимодействията между кварки. Знаеш ли какво означава това?

— Не е необходимо да ми обясняваш. Толкова много съм разговаряла с Барън за всякакви неща, че ще успея да те разбера.

— Е добре, мислех, че за тази цел ще имам нужда от лунния протонен синхротрон. Диаметърът му е четиридесет километра, има свръхпроводими магнити и може да достига енергии от 20 000 милиарда електронволта и повече. Оказа се обаче, че тук разполагате с нещо, което наричате „Пионизатор“, вмества се в зала с обикновени размери и върши цялата работа на синхротрона. Луната трябва да бъде поздравена за това изумително постижение.

— Благодаря ти — вметна самодоволно Селена. — От името на Луната имам предвид.

— И така резултатите от работата ми с пионизатора показват с каква скорост се повишава интензивността на силното ядрено взаимодействие; скоростта е, каквато твърди Ламонт, а не каквато иска да я изкара общоприетата теория.

— Барън виждал ли ги е?

— Не. Но предполагам, че и след като се запознае с тях, Невил ще ги отхвърли. Ще заяви, че резултатите са гранични. Ще каже, че съм сгрешил. Ще подхвърли, че не съм взел предвид всички фактори. Ще твърди, че не съм използувал всички необходими контролни методи… А в същност това ще означава, че желае Електронната помпа и че не се отказва от нея.

— Искаш да кажеш, че няма изход?

— Има, разбира се, но не по прекия път. Не по пътя на Ламонт.

— И какъв е той?

— Решението на Ламонт е да накара насила да изоставят Помпата, но не бива просто да се върнем назад. Невъзможно е да се вкара пилето обратно в яйцето, виното в гроздето, момчето в утробата. Когато искаш бебето да остави часовника, не се опитваш да му обясниш, че трябва да постъпи така… предлагаш му нещо, което ще му хареса повече.

— И какво е то?

— Е, именно тук не съм толкова уверен. Имам една идея, проста идея — може би прекалено проста, за да се осъществи. — основава се върху напълно очевидния факт, че числото две е смешно и не може да съществува.

В продължение на минута мълчаха, а след това Селена заговори със също така вглъбен глас като неговия.

— Позволи ми да отгатна същността на думите ти.

— Не зная дали в тях има някаква същност.

— Нека все пак да опитам. Навярно е логично да се предполага, че само нашата Вселена може да съществува или съществува, тъй като е единствената, в която живеем и познаваме. Но щом се получат доказателства, че има и втора вселена — паравселена, както я наричаме, — тогава става изключително смешно да се предполага, че съществуват само две вселени. Щом съществува втори свят, тогава може да има безкраен брой вселени. Между единицата и безкрайността в случаи като този няма реални числа. Не само числото две, но всяко крайно число е смешно и не може да съществува.

— Точно така раз… — поде Денисън. Отново настъпи мълчание. Той се надигна в седнало положение и погледна надолу към скритата в скафандъра жена. — По-добре ще е да се връщаме в града.

— Просто отгатвах — каза тя.

— Не, не е така. Каквото и да беше, не е просто отгатване.