Айзък Азимов
Самите богове (20)

3а

Дюа осъзна, че се е отправила към пещерите на Твърдите. Отчасти, за да си намери занимание, след като Слънцето залезе, нещо, което да я задържи още малко навън от дома, да забави принудата да слуша упреците на Трит и полусмутените, полупримирените предложения на Один. Отчасти и заради привлекателността на самите пещери.

Отдавна я привличаха, в същност още от малка, и се бе отказала да се преструва, че не е така. Предполагаше се, че Емоционалните не изпитват подобно влечение. Понякога малките действително бяха обземани от такова желание — Дюа беше достатъчно възрастна и опитна, за да го знае, — но то бързо заглъхваше, а в противен случай взимаха мерки да го подтиснат.

Макар че, когато тя самата беше дете, упорито продължаваше да се интересува от света, Слънцето, пещерите и… всичко… докато Родителя й казваше:

— Ти си особена, Дюа, скъпа. Ти си странна малка-средна. Какво ли ще стане с теб?

Отначало нямаше никакво понятие какво странно имаше в желанието да узнаеш. Много скоро разбра, че нейният Родител не може да отговаря на въпросите й. Веднъж попита своя ляв-баща, но той не прояви благоразположено недоумение като Родителя й.

— Защо питаш, Дюа? — тросна й се той, като я изгледа с твърд, изпитателен поглед.

Тя избяга уплашена и не го запита повторно.

Един ден друга Емоционална на същата възраст като нея й викна пискливо „лява-Емоционална“, защото бе казала… вече не си спомняше… нещо, което на времето й се стори напълно естествено. Дюа се сконфузи, без да знае защо и попита значително по-стария си ляв-брат какво означава лява-Емоционална. Той се отдръпна смутен… явно се притесни и промърмори:

— Не зная — макар че явно знаеше.

След като поразмисли, тя отиде при Родителя си и го попита:

— Лява-Емоционална ли съм, татко?

— Кой те е нарекъл така, Дюа? — осведоми се той. — Не бива да употребяваш такива думи.

Тя се уви около най-близкия му ръб, помисли малко и рече:

— Лошо ли е?

— Като пораснеш, ще се промениш — отвърна той и се поизду, за да я накара да се залюлее и да затрепти в играта, която винаги бе обичала. Сега обаче не й достави удоволствие, защото беше напълно ясно, че в същност не й отговори. Отдръпна се замислена.

Той каза: „Като пораснеш, ще се промениш“, значи сега беше такава, но каква?

Дори тогава имаше малко истински приятелки сред другите Емоционални. Те обичаха да си шепнат и да се хилят, а тя предпочиташе да се плъзга по натрошените скали и да се наслаждава, като усеща грубата им повърхност. Имаше и някои средни, които бяха по-приятелски настроени от другите и тя не ги намираше толкова заядливи. Дорал например беше глупава като другите, но понякога бъбреше забавно. (Когато порасна, Дорал оформи триада с десния-брат на Дюа и млад-ляв от друг пещерен комплекс, ляв, когото Дюа не харесваше особено. После Дорал се зае да заченат в бърза последователност бебе-ляв, после бебе-десен и не много след това бебе-средна. Също така стана толкова плътна, че в триадата сякаш имаше двама Родители и Дюа си задаваше въпроса дали въобще могат да се сливат… Въпреки това Трит напълно целенасочено непрекъснато й разправяше, че Дорал е спомогнала да се създаде добра триада).

Един ден двете с Дорал си седяха и Дюа я попита с шепот:

— Дорал, знаеш ли какво е лява-Емоционална?

Дорал се изхили, смали се сякаш, за да не я видят, и отвърна:

— Това е Емоционална, която се държи като Разсъждаващ, нали разбираш, като ляв. Ясно ли ти е? Лява-Емоционална. Разбра ли?

Естествено, Дюа разбра прякора. Ставаше очевиден, щом ти го обяснят. И сама щеше да се досети веднага, стига да можеше да си представи подобно състояние на нещата.

— Откъде знаеш? — попита я Дюа.

— Другите момичета ми казаха. — Веществото на Дорал се завихри и движението не се понрави на Дюа. — Грозно е — добави Дорал.

— Защо? — заинтересува се Дюа.

— Защото е грозно. Емоционалните не трябва да се държат като Разсъждаващи.

Дюа никога не си бе представяла подобна възможност, но сега се замисли.

— Защо не трябва да го правят?

— Защото така! Искаш ли да научиш и друго грозно нещо?

— Какво? — Дюа не успя да сдържи любопитството си.

Дорал не каза нищо, но внезапно част от нея се протегна и докосна неподозиращата Дюа, преди тя да успее да се отдръпне. Това не се понрави на Дюа. Тя се отмести и каза:

— Не прави така.

— Знаеш ли какво още е грозно? Да влезеш в скала!

— Не, не е възможно — откликна Дюа. Беше глупаво да го твърди, защото сама често бе прониквала през повърхността на скала и това й харесваше. Но сега, сред кикота на Дорал, изпита отвращение и отрече всичко, дори пред себе си.

— Да, възможно е. Нарича се търкане в скала. Емоционалните лесно го правят. Левите и десните могат да го вършат само като бебета. Когато пораснат, го правят един с друг.

— Не ти вярвам. Измисляш си.

— Казвам ти, че го правят. Познаваш ли Димит?

— Не.

— Познаваш я. Тя е момичето с плътния ръб от пещера С.

— Тя ли е, дето прелива странно?

— Да. Заради плътния си ръб. Тя е. Веднъж влезе цялата в скала — с изключение на плътния си ръб. Позволила на своя ляв-брат да я гледа, а той казал на Родителя им и да знаеш само как си изпати. Никога вече не го повтори.

След този разговор Дюа си отиде доста разстроена. Дълго време не разговаря с Дорал, никога не се сприятелиха отново, но любопитството й бе раздразнено.

Любопитство ли? А защо да не кажеше, че това е нейната лява-емоционалност?

Един ден, когато беше напълно сигурна, че Родителя й не е наблизо, тя самата се сля в една скала, бавно, мъничко само. За първи път опитваше, тъй като беше още много млада и не бе помисляла, че някога ще се осмели да проникне толкова надълбоко. Изпита някаква топлота, но когато се измъкна, струваше й се, че всеки може да познае, сякаш скалата е оставила отпечатък върху нея.

Понякога отново го вършеше — по-смело — и си позволяваше да изпитва по-голямо удоволствие. Разбира се, никога не проникваше много надълбоко. Накрая нейният Родител я хвана, стана му явно неприятно и след това тя стана по-внимателна. Вече беше по-възрастна и със сигурност знаеше, че въпреки подхилването на Дорал, допирът до скала не беше необичайно. Почти всички Емоционални го правеха от време на време, а някои дори открито си признаваха.

Когато поотраснаха, това все по-рядко им се случваше и Дюа вярваше, че никоя от познатите й не го е правила, след като се е присъединила към триада. Една от тайните й беше (с никого не я бе споделяла), че продължава да го върши и че веднъж или два пъти се бе опитвала и след оформянето на триадата. (Тези няколко пъти си бе мислила: „Ами ако Трит разбере?“ Последствията от подобна възможност изглеждаха страховити и това разваляше удоволствието й.)

Тя доста объркано намираше извинения за това — пред себе си — в мъченията, на които я бяха подлагали другите. Виковете „лява-Емоционална“ започнаха да я преследват навсякъде като публично унижение. Имаше период от живота й, през който се принуждаваше да се оттегля в почти монашеско усамотение, за да избяга от тях. По начало имаше склонност към усамотяване, а преследванията я затвърдиха. Когато оставаше сама, намираше утешения в скалите. Нередно или не, това бе действие на самотник, а те я принуждаваха да живее сама.

Поне така си казваше.

Веднъж се опита да отвърне на дразнещите я средни. Викна:

— Вие сте всичките десни-Емоционални, мръсни десни-Емоционални!

Само й се изсмяха и Дюа избяга, объркана и разстроена. Такива бяха наистина. Когато наближеше възрастта за оформяне на триада, почти всяка Емоционална започваше да се интересува от бебета, суетеше се по подобие на Родителите, а това отвращаваше Дюа. Самата тя никога не бе изпитала подобен интерес. Бебетата си бяха бебета; за тях трябваше да се грижат братята-десни.

Подвикванията заглъхнаха, когато Дюа порасна. Помогна й това, че запази момичешката си разредена структура и можеше да се лее с димно завихряне, което никой не успяваше да повтори. А когато все повече леви и десни започнаха да проявяват интерес към нея, другите Емоционални трудно можеха да й се подиграват.

И въпреки това… въпреки това… сега, когато никой не се осмеляваше да говори без уважение за Дюа (защото из всички пещери беше добре известно, че Один е най-забележителният Разсъждаващ от поколението, а Дюа беше негова средна-брънка), тя сама съзнаваше, че е лява-Емоционална и че никога няма да се оправи.

Не го смяташе нередно… не напълно, но понякога се улавяше, че изпитва желание да е Разсъждаващ и тогава се смущаваше. Задаваше си въпроса дали и други изпитват подобни желания… въобще… или понякога… и защо… не искаше да има бебе-Емоционална… отчасти, защото самата не беше истинска Емоционална… и не изпълняваше, както се полага, ролята си в триадата…

На Один не му правеше впечатление, че е лява-Емоционална. Никога не я бе нарекъл така… но му се нравеше интереса, който проявяваше към неговия живот… харесваха му нейните въпроси, обясняваше й и му правеше удоволствие начина, по който го разбираше. Дори я защищаваше, когато Трит започваше да ревнува… е, в същност не ревнуваше… но в упоритото си и ограничено схващане за живота изглежда смяташе, че всичко това не е нормално.

Понякога Один я водеше в пещерите на Твърдите с желанието да се изтъкне пред нея и явно изпитваше удоволствие от факта, че това прави силно впечатление на Дюа. Наистина й правеше силно впечатление — не толкова фактът, че знае много и е интелигентен, а това, че няма нищо против да споделя знанията си. (Спомняше си грубия отговор на своя ляв-баща единствения път, когато го попита нещо.) Никога не бе обичала Один толкова много, колкото когато й позволяваше да споделя живота му… но дори и това беше част от нейната лява-емоционалност.

Навярно (непрекъснато й идваше на ум), именно защото беше такава тя се сближаваше повече с Один и се отдалечаваше от Трит, а това беше една от причините, поради които настойчивостта на Трит я отблъскваше. Один никога не намекваше за това, но вероятно Трит го долавяше неясно, не успяваше да го разбере напълно, но го усещаше достатъчно силно, за да бъде нещастен, без да е в състояние да обясни защо.

Първия път, когато попадна в пещерите на Твърдите, чу двама от тях да разговарят. Естествено, не разбра, че си говорят. Във въздуха се носеше някакво трептене, много бързо, променящо се, което проникваше неприятно дълбоко в нея. Принуди се да се разреди и да го пропуска през себе си.

— Разговарят — обясни й Один и прибави бързо, защото предвиждаше възражението й — по техния си начин. Те се разбират помежду си.

Дюа успя да схване това понятие. Беше още по-възхитително да разбира бързо, защото доставяше такова удоволствие на Один. (Веднъж й каза: „Всички други Разсъждаващи, които познавам, имат само празноглави Емоционални. Аз съм щастливец.“ Тя отвърна: „Но другите Разсъждаващи изглежда харесват празноглавите. Защо си различен от тях, Один?“ Один не отрече, че другите Разсъждаващи предпочитат празноглавите. Добави само: „Никога не съм могъл да го проумея и не смятам, че трябва да се занимавам с това. Ти ми харесваш и съм доволен, че е така.“)

— А ти разбираш ли, когато си говорят Твърдите? — заинтересува се тя.

— Не съвсем — отговори Один. — Не усещам достатъчно бързо промените. Понякога успявам да почувствувам какво казват, дори без да разбирам, особено след синтез. Само от време на време обаче. Това е способност на Емоционалните, само че обикновена Емоционална няма да разбере какво точно означава онова, което изпитва. А ти ще можеш.

— Ще ме е страх — рече колебливо Дюа. — Ами ако не им се понрави?

— Хайде, опитай. Любопитен съм. Виж дали ще успееш да разбереш за какво си говорят.

— Да опитам ли? Наистина ли?

— Хайде. Ако те уловят и се разсърдят, ще кажа, че аз съм те накарал.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Доста развълнувана, Дюа се насочи мислено към Твърдите и се отпусна в пълна пасивност, която позволяваше в нея да нахлуят чувства отвън.

— Възбуда! Възбудени са — каза тя. — Някой нов.

— Може би е Естуолд — подхвърли Один.

Дюа за първи път чуваше това име.

— Странно — рече тя.

— Какво е странно?

— Изпитвам чувството за голямо слънце. Много голямо слънце.

Один придоби замислен вид.

— Навярно разговарят за него.

— Но как е възможно?

Точно в този миг Твърдите ги забелязаха. Приближиха се към тях с приятелски вид и ги поздравиха с говора на Меките. Дюа се чувствуваше ужасно смутена и се питаше дали са разбрали, че ги подслушва чрез чувствата им. И да знаеха обаче, не споменаха нищо.

(След това Один й разправи, че твърде рядко можеш да се натъкнеш на Твърди, които разговарят по техния си начин. Те винаги се съобразяват с Меките и изглежда винаги прекратяват собствената си работа, когато наоколо имаше Меки. „Много ни обичат — увери я Один. — Много са любезни.“)

От време на време я водеше в пещерите на Твърдите — обикновено, когато Трит биваше изцяло погълнат от децата. Один не се стараеше много да разправя на Трит, че води Дюа долу. Навярно щеше да му подхвърли, че я разглезва и с това само поощрява нежеланието й да се пече на слънцето, а от това сливането ставаше по-неефикасно…

Веднъж или два пъти се бе спускала долу дори сама. Винаги изпитваше лек страх, макар че Твърдите, които срещаше, неизменно се отнасяха приятелски, бяха „много любезни“, както казваше Один. Изглежда отношението им към нея не беше много сериозно. Правеше им удоволствие, но и сякаш се забавляваха — чувствуваше го със сигурност, — когато им задаваше въпроси. Отговаряха й опростено, без да й дават информация.

— Обикновена машина, Дюа — казваха. — Один ще ти обясни.

Задаваше си въпроса дали е срещала Естуолд. Не се осмеляваше да пита за имената им Твърдите, които срещаше (с изключение на Лостън; Один ги запозна и се беше наслушала за него.) Понякога й се струваше, че един или друг Твърд може да е той. Один говореше за него с голямо страхопочитание и с известна горчивина.

Подразбра, че е прекалено зает с изключително важна работа, за да стои в пещерите на разположение на Меките.

От онова, което Один й разправяше, установи, че светът страда от остър недостиг на храна. Один почти никога не говореше за „храна“. Наричаше я „енергия“ и казваше, че това е дума на Твърдите.

Слънцето изстиваше и умираше, но Естуолд бе открил как да се намери енергия отдалеч, много по-далеч от Слънцето и седемте звезди, които блестяха върху тъмното нощно небе. (Один й разправи, че седемте звезди са седем слънца, но само отдалечени; че има много други звезди, които са още по-далеч и са твърде бледи, за да се виждат. Трит го чу и попита каква е ползата от такива звезди, щом не могат да се виждат, и не повярва ни дума от казаното. „Хайде, хайде, Трит“ — подвикна му Один търпеливо. Дюа също се канеше да каже нещо много подобно на забележката, направена от Трит, но промени намерението си.)

Сега изглеждаше, че ще има обилна енергия завинаги; обилна храна… поне веднага щом Естуолд и другите Твърди се научат да придават подходящ вкус на новата енергия.

Само преди няколко дни каза на Один:

— Помниш ли как доста отдавна ме заведе в пещерите на Твърдите, а аз почувствувах разговора им и ти разправих, че долавям нещо за голямо слънце?

Один придоби озадачен вид.

— Не съм сигурен. Но продължавай, Дюа. Какво има?

— Поразмислих. Голямото слънце ли е източник на новата енергия?

— Много добре, Дюа — отзова се щастливо Один. — Не е съвсем точно, но проявяваш изключително добра интуиция за Емоционална.

А сега Дюа се движеше бавно, почти меланхолично, през цялото време потънала в спомени. Без да усеща изтичащото време или пространството, тя се отзова в пещерите на Твърдите и тъкмо се замисляше дали не се е забавила повече, отколкото е безопасно, дали не трябва да се връща у дома и да изтърпи неизбежните укори на Трит, когато… почти сякаш мисълта за Трит стана причина… долови присъствието му.

Усещането беше толкова силно, че за миг се обърка и помисли дали по някакъв начин не долавя чувствата му чак от домашната им пещера. Не! Той беше заедно с нея в пещерите на Твърдите.

Но какво ли правеше тук? Дали не я следеше? Нима щеше да се скара с нея тук? Дали в глупостта си нямаше да се обърне към Твърдите? Дюа помисли, че няма да го понесе…

После студеното чувство на ужас я напусна и бе заменено от изненада. Трит въобще не мислеше за нея. Сигурно не усещаше присъствието й. У него долавяше само някаква всепоглъщаща решителност, смесена със страх и опасения от нещо, което се готвеше да извърши.

Дюа можеше да проникне по-навътре и да разбере поне нещо за онова, което е направил и защо е постъпил така, но нищо не беше по-далеч от намеренията й. Тъй като Трит не знаеше, че е наблизо, тя искаше да подсигури само едно — той да продължава да е в неведение.

Тогава подтиквана почти само от чист рефлекс, направи нещо, което миг по-рано би се заклела, че никога не би и помислила да стори при каквито и да са обстоятелства. Навярно (премисли по-късно тя) беше заради неясните спомени от разговора с Дорал, когато бяха малки, или поради личния й опит от търкането в скалите. (За това съществуваше сложна дума на възрастните, но тя й се струваше много по-смущаваща, отколкото термина, който използуваха всички деца.)

Както и да е, без да съзнава напълно какво прави, а известно време след това и какво е направила, тя просто набързо се преля в най-близката скала.

В нея! Цялата!

Ужасът от постъпката й се смекчи от превъзходния начин, по който постигна целта си. Трит мина съвсем наблизо и въобще не разбра, че в даден миг би могъл да се пресегне и да докосне своята средна-брънка.

Дюа бе престанала да се чуди какво търси Трит в пещерите на Твърдите, щом като не е дошъл за нея. Забрави го напълно. Защото беше смаяна от положението си. Дори през детството си никога не се бе сливала напълно в скала, нито познаваше някого, който да признава, че го е вършил (макар неизменно да се разправяха истории, че някой друг го е правил.) Сигурна беше, че никоя възрастна Емоционална никога не се е сливала в скала, нито би могла да го направи. Дюа беше изключително разредена (Один с удоволствие го изтъкваше) и понеже отбягваше да поема повече храна, това й качество се засилваше (както често твърдеше Трит).

Сегашната й постъпка показа липсата на плътност много по-ярко, отколкото всичките натяквания на дясната-брънка; за миг Дюа се засрами и съжали Трит.

После я обзе още по-дълбок срам. Ами ако я уловят? Тя, възрастна…

Ако мине някой Твърд и се позабави… Не би могла да се появи из скалата, докато я гледат, но колко ли време ще успее да преседи вътре, ако открият, че е в нея?

И още докато тези мисли се въртяха в главата й, почувствува Твърдите, но установи — неизменно как, — че са далеч.

Поотдъхна, постара се да се успокои. Пропиващата я, обграждащата я скала придаваше някаква сивота на усещанията й, но не намаляваше силата им. Дори усещаше по-ясно. Все още чувствуваше присъствието на Трит, докато той се спускаше плавно надолу — така ясно, сякаш се намираше до нея; усещаше и Твърдите, макар да бяха чак през един пещерен комплекс. Видя Твърдите, всеки отделен индивид, всеки на мястото му, усещаше и вибриращата им реч в най-малки подробности, дори отчасти разбираше какво говорят.

Усещаше и чувствуваше както никога преди, както не бе и помисляла, че някога ще й се отдаде.

И макар сега да можеше да напусне скалата с увереност, защото знаеше, че е сама и никой не я вижда, тя не го направи; отчасти от смайване, отчасти поради странното задоволство, което изпитваше и желанието да продължи преживяването.

Чувствителността й беше толкова голяма, че дори знаеше защо е толкова възприемчива. Один често споменаваше колко добре разбира нещо след период на сливане, дори ако преди въобще не го е схващал. В състоянието на слятост имаше нещо, което невероятно повишаваше чувствителността; повече се поемаше, повече се използуваше. Один твърдеше, че се дължи на по-голямата плътност на атомите при сливане.

Макар Дюа да не беше уверена какво означава „по-голяма плътност на атомите“, подобно състояние се получаваше при сливане, а сегашното й положение не приличаше ли на сливане? Нима не се беше сляла със скалата?

Когато триадата се сливаше, цялата чувствителност оставаше в полза на Один. Разсъждаващият я поглъщаше, повишаваше се способността му да разбира и той запазваше тази способност и след като се разделяха. Но сега Дюа се оказа единственото съзнание в сливането. Бяха само тя и скалата. От „по-голямата плътност на атомите“ (така ли се наричаше?) можеше да се възползува само тя.

(Заради това ли търкането в скалите се смяташе за извратеност? Затова ли ги предупреждаваха да не го правят? Или така ставаше само с Дюа, защото беше толкова неплътна? Или защото беше лява-Емоционална?)

После Дюа престана да размисля и смаяна се отдаде на усещанията си. Само механично долови присъствието на Трит, когато мина обратно покрай нея в посоката, откъдето беше дошъл. Също така механично долови — като не изпита почти никаква изненада, — че Один се изкачва от пещерите на Твърдите. Усещаше само Твърдите, опитваше се да извлече, колкото е възможно повече от усещанията си, да изстиска от тях всичко възможно.

Измина дълго време, преди да се откъсне и да се излее навън от скалата. А когато настъпи мигът, не се загрижи много дали ще я видят. Беше достатъчно уверена в способността си да усеща, за да е сигурна, че няма да я забележат.

Върна се у дома, потънала в дълбок размисъл.