Айзък Азимов
Самите богове (34)

3

Само по размерите си резиденцията на представителя на Земята не можеше да се отличи от жилищата на лунните хора. На Луната нямаше излишно пространство, нито дори за земните служебни лица; никакви луксозни излишъци — дори като символ на родната планета. В същност нямаше начин да се измени един поразителен факт — на Луната се намираш под повърхността при ниска гравитация — дори и за най-великия земен жител, който някога е живял.

— Човек все още е създание на заобикалящата го среда — въздъхна Луис Монтес. — От две години живея на Луната и понякога съм се изкушавал да остана, но… Годините ми напредват. Наскоро навърших четиридесет и ако въобще възнамерявам да се върна на Земята, по-добре ще е да го направя сега. Малко още да остарея и няма да успея да се приспособя отново към нормалното притегляне.

Конрад Готстейн беше само на тридесет и четири и дори изглеждаше по-млад. Имаше широко, кръгло лице с едри черти, каквото не можеше да се види сред лунните жители, лице, рисувано като част от карикатура на земляни. Не беше едър — нямаше смисъл на Луната да се изпращат едри земни жители — и главата му изглеждаше твърде голяма за тялото.

Каза (говореше на планетарен език с доловимо различен акцент от произношението на Монтес):

— Думите ви прозвучаха извинително.

— Така е. Така е — съгласи се Монтес. Докато лицето на Готстейн имаше присъщ добродушен израз, удължените тънки черти по лицето на Монтес му придаваха почти трагикомичен вид. — И то в две отношения. Смутен съм, че напускам Луната, тъй като тя е привлекателен свят, изпълнен с вълнения. Объркан съм и от чувството на неловкост; срам ме е, че с нежелание ще поема земния си товар… притеглянето и всичко друго.

— Да, представям си, че ще е трудно отново да се натоварите с останалите пет шести — съгласи се Готстейн. — На Луната съм едва от няколко дена и вече чувствувам, че една шеста от земното притегляне е чудесно нещо.

— Няма да сте на същото мнение, когато получите запек и започнете да се храните само с минерално масло — възрази Монтес с въздишка, — но това ще мине… Не мислете обаче, че ще можете да подражавате на газела, само защото се чувствувате лек. Цяло изкуство е.

— Разбрах го.

— Така ви се струва, Готстейн. Виждали ли сте походката на кенгуру?

— По телевизията.

— От гледане не се добива действителна представа. Трябва да я опитате. Единственият подходящ начин да се върви по равна лунна повърхност с голяма скорост. Краката се придвижват едновременно назад и ви изтласкват в нещо, което на Земята ще бъде обикновен скок на дължина. Докато сте във въздуха, те се изпружват напред; започват да се връщат назад миг, преди отново да докоснете повърхността; изхвърлят ви и така нататък. От земна гледна точка движението изглежда бавно, сякаш само слабото притегляне ви изтласква, но всеки скок е с дължина над шест метра и мускулното усилие, необходимо, за да се задържите във въздуха — ако имаше въздух — е минимално. Усещането е като при летене…

— Вие опитвали ли сте? Можете ли да вървите така?

— Правил съм опити, но никой земен жител не усвоява напълно походката. Успявал съм да удържа до пет последователни скока — колкото да се изпита усещането; достатъчно, за да пожелаеш да продължиш, но следва неизбежната погрешна преценка, загубвате синхронизация, препъвате се и се плъзгате триста, четиристотин метра. Лунните жители са учтиви и никога не ви се присмиват. Разбира се, на тях им е лесно. Започват от деца и веднага се научават без никакви проблеми.

— Този свят е техен — засмя се Готстейн. — Помислете как ще изглеждат на Земята.

— Няма да отидат на Земята. Не могат. Предполагам, че притежаваме поне това предимство. Справяме се и на Земята, и на Луната. Те могат да живеят само на Луната. Понякога го забравяме, защото бъркаме лунните жители с имигрантите.

— Кои са те?

— Така наречените земни имигранти, които живеят почти постоянно на Луната, но са родени на Земята. Естествено, имигрантите могат да се връщат на родната си планета, но истинските лунни жители нямат нито кости, нито мускули, способни да устоят на земното притегляне. През ранната история на Луната са отбелязани няколко такива трагедии.

— Така ли?

— О, да. Хора, завърнали се с родените си на Луната деца. Склонни сме да забравяме. Тогава сме изживявали собствената си криза и смъртта на няколко деца не е изглеждала от значение в светлината на огромния брой жертви в края на двадесетия век и всичко последвало. Обаче тук, на Луната, всеки мъртъв лунен жител, загинал от земното притегляне, се помни… Струва ми се, че това им помага да се чувствуват в отделен свят.

— Мислех, че на Земята са ме осведомили напълно изчерпателно, но изглежда има още много да се уча.

— Невъзможно е от Земята да се научи всичко за Луната, затова съм ви оставил пълен отчет — както направи за мен моя предшественик. За вас Луната ще бъде омайваща и в някои отношения мъчителна. Съмнявам се на Земята да сте яли лунна храна и ако разчитате само на описанията няма да сте подготвен за действителността… Налага се да свикнете с нея. Лоша политика е да си доставяте земни неща. Необходимо е да ядем и пием местните продукти.

— Вие сте го правили в продължение на две години. Предполагам, че и аз ще оцелея.

— Не съм го вършил постоянно. Има периодични отпуски на Земята. Задължителни са, независимо дали ги желаете или не. Уверен съм, че са ви го казали.

— Да — потвърди Готстейн.

— Въпреки всички упражнения, които правите тук, ще трябва от време на време да се подлагате на пълното земно притегляне, за да припомняте на костите и мускулите си какво представлява то. А докато сте на Земята, ще се храните. Понякога и тук се вкарва контрабанда някаква храна.

— Разбира се, багажът ми беше внимателно прегледан, но се оказа, че в джоба ми е останала консерва говеждо месо. Пропуснал съм я. И те също.

Монтес се усмихна бавно и подхвърли колебливо:

— Подозирам, че сега ще ми предложите да си я разделим.

— Не — отвърна благоразумно Готстейн и сбръчка големия си, копчест нос. — С цялата трагична благородност, на която съм способен, щях да кажа: „Вземете я, Монтес, цялата! Вие се нуждаете повече от мен!“ — Позапъна се малко, като се опитваше да го изрече, защото рядко използуваше такъв обрат на планетарен език.

Монтес се усмихна широко, а после усмивката му изчезна. Поклати глава.

— Не. След седмица ще разполагам с цялата земна храна, която мога да изям. А вие няма да имате нищо. През следващите няколко години хапките ви няма да са обилни и прекалено много време ще съжалявате за сегашната си щедрост. Запазете си я цялата… Настоявам. Само ще си спечеля омразата ви със задна дата…

Видът му беше сериозен, постави ръката върху рамото на Готстейн, гледаше го право в очите.

— Освен това — продължи той, — има нещо, за което искам да поговоря с вас и го отлагах, защото не зная как да подходя, а тази консерва ще стане оправдание за по-нататъшно отлагане.

Готстейн веднага скри земната кутия. Беше невъзможно лицето му да изглежда също така сериозно като изражението на събеседника му, но неговия глас прозвуча отмерено и строго.

— Нима има нещо, което не може да включите в отчетите си, Монтес?

— Опитвах се да съобщя нещо, Готстейн, но тъй като не знаех как да го изразя, а от Земята не желаеха да схванат намеците ми, накрая не се разбрахме. Може би вие ще се справите по-добре. Надявам се. Една от причините, поради която не пожелах да продължат назначението ми е, че отговорността е много голяма, а аз не успях да убедя Земята.

— Започва да изглежда сериозно.

— Бих искал да прозвучи смислено. Откровено казано, звучи глупаво. В лунната колония живеят само десет хиляди души. Те са обременени от недостатък на ресурси, липса на пространство — суров свят и въпреки това… въпреки това…

— И въпреки това? — поощри го Готстейн.

— Тук става нещо… не зная точно какво, което може да се окаже опасно.

— Що за опасност? Какво ще направят? Да не обявят война на Земята? — лицето на Готстейн потрепна в зачатие на усмивка.

— Не, не. Нещо по-коварно е. — Монтес прокара ръка по лицето си и раздразнено потърка очи. — Позволете ми да бъда откровен с вас. Земята загуби дързостта си.

— Какво искате да кажете?

— Добре де, как ще го наречете? Точно по времето, когато бе създадена лунната колония, Земята изживя великата криза. Не е необходимо да ви разправям за нея.

— Не, не е — отвърна Готстейн с отвращение.

— Сега населението й е само два милиарда от предишните шест.

— И поради това на Земята сега е по-добре, не е ли така?

— Несъмнено, макар да ми се иска намалението да беше постигнато по друг начин… Но кризата остави след себе си постоянно недоверие към техниката, огромна инерция, липсата на желание да се поемат рисковете от промени поради евентуални странични ефекти. Грандиозни и възможно опасни проекти бяха изоставени, защото се плашеха повече от опасността, отколкото се вдъхновяваха от величието им.

— Намеквате за програмата, свързана с генното инженерство, струва ми се.

— Това е най-яркият случай, разбира се, но не е единственият — съгласи се с огорчение Монтес.

— Искрено казано, не изпитвам разочарование, че изоставихме генното инженерство. Оказа се поредица от неуспехи.

— Загубихме възможността да постигнем интуитивизъм.

— Никога не е имало доказателства за ползата от интуитивизма, но съществуват доста указания, че е вероятно да се окаже вреден… А какво ще кажете за лунната колония? Тя съвсем не е признак за застой на Земята.

— Точно това е — настоя Монтес. — Лунната колония е преживелица, последният остатък от периода преди кризата; нещо довършено като последен тъжен тласък напред на човечеството преди великото му отдръпване.

— Прекалено драматично го изразявате, Монтес.

— Не мисля така. Земята се е отдръпнала. Човечеството се е свило в себе си — навсякъде, освен на Луната. Лунната колония е границата на човечеството не само физически, но и психически. Това е свят без мрежа на живота, която да се разстройва, без сложна среда в деликатно равновесие, което да се нарушава. Всичко на Луната, полезно за хората, е направено от самите тях. Луната е свят, изграден от човека от нищо и с основни средства. Тук няма минало.

— Е, и?

— На Земята се обезсърчаваме от копнежа по пасторалното минало, което в същност въобще не е съществувало; и ако го е имало, никога вече не може да се повтори. В някои отношения голяма част от екологията беше разстроена през кризата и ние се задоволяваме с останките, затова сме наплашени, винаги се опасяваме… На Луната няма продължително минало, за което да се копнее или мечтае. Единственото направление е напред. — Монтес сякаш се разпалваше от собствените си думи. — Готстейн, наблюдавам ги в продължение на две години, и вие ще си имате работа с тях поне толкова. На Луната гори огън — неспокойно горене. Те се разгръщат във всички посоки. Развиват се физически. Всеки месец се пробиват нови коридори, строят се нови жилища, прави се място за бъдещото потенциално население. Напредват и в областта на суровините. Откриват нови строителни материали, нови източници на вода, нови руди със специфични минерали. Разширяват полетата със слънчеви батерии, електронните си заводи… Предполагам знаете, че тези десет хиляди души на Луната сега са главният източник за снабдяване на Земята с миниелектронни устройства и висококачествени биохимически вещества.

— Известно ми е, че са съществен източник.

— Земята се самозалъгва, защото й е по-удобно. Луната е главният източник. При сегашното развитие в близко бъдеще навярно ще се превърне в единствен източник… Те израстват и в интелектуално отношение, Готстейн. Струва ми се, че на Земята няма буден младеж със склонност към науката, който смътно — а може би и не толкова смътно — да не мечтае някой ден да попадне на Луната. След като Земята се е отдръпнала от техниката, сега само на Луната се работи.

— Предполагам, че намеквате за протонния синхротрон?

— Той е един от примерите. Кога е построен последният нов синхротрон на Земята? Този пример е най-големият, най-яркият, но не е нито единствен, нито най-значимият. Ако искате да знаете кой е най-значителният научен апарат на Луната…

— Нещо толкова секретно, че не са ми казали за него?

— Не, толкова очевидно, че изглежда никой не го забелязва. Състои се от десетте хиляди мозъка тук. Десетте хиляди най-добри човешки мозъци, които могат да се открият. Единствената сплотена група от десет хиляди човешки мозъка, които по принцип и по чувства са с научна насоченост.

Готстейн се раздвижи неспокойно и се опита да промени положението на стола си. Но той беше закрепен към пода и Готстейн едва не падна на пода. Монтес протегна ръка, за да го задържи.

— Съжалявам — рече изчервен Готстейн.

— Ще свикнете с гравитацията.

— Не описвате ли положението по-лошо, отколкото е? Земята не е напълно неука планета. Ние конструирахме Електронната помпа. Тя е напълно земно постижение. Лунните жители нямат заслуги за нея.

Монтес поклати глава и измърмори няколко думи на родния си испански език. Не прозвучаха безобидно.

— Познавате ли се с Фредрик Хелъм?

— Да, в същност съм го виждал — усмихна се Готстейн. — Бащата на Електронната помпа. Уверен съм, че е татуирал прякора върху гърдите си.

— Само фактът, че се усмихвате и направихте такава забележка, вече доказва твърдението ми. Задайте си сам въпроса: „Може ли човек като Хелъм действително да е създал Електронната помпа?“ За немислещото мнозинство тази легенда е достатъчна, но е факт — и сигурно го знаете, ако сте се замисляли, — че не съществува баща на Електронната помпа. Изобретена е от парахората, съществата в паравселената, каквито и да са те, каквато и да е тя. Хелъм е случайният им инструмент. За тях цялата Земя е случаен инструмент.

— Достатъчно умни бяхме, за да се възползуваме от инициативата им.

— Да, както кравите са достатъчно разумни, за да ядат сеното, което им даваме. Помпата не е белег, че човечеството се стреми към напредък. Точно обратното.

— Ако Помпата е крачка назад, ще кажа, че е добре да се върви назад. Не бих искал да останем без нея.

— Кой би го пожелал? Но същественото е, че тя пасва идеално към сегашното настроение на Земята. Неограничена енергия на почти никаква цена освен разходите за поддръжка и при това без да се замърсява средата. Но на Луната няма Електронни помпи.

— Предполагам, че не се нуждаят от тях — рече Готстейн. — Слънчевите батерии дават необходимото на лунните жители. Неограничена енергия на почти никаква цена освен разходите за поддръжка и при това без да се замърсява средата… Нали такова беше заклинанието?

— Да, наистина, но слънчевите батерии са изцяло дело на хората. Точно това искам да изтъкна. Беше изготвен проект на Електронна помпа за Луната; направи се опит да се монтира.

— И?

— И не проработи. Парахората не приеха волфрама. Нищо не се получи.

— Не знаех. Защо?

Монтес повдигна изразително рамене и вежди.

— Откъде да знае човек? Може да се приеме например, че парахората живеят на планета без спътник; че нямат понятие за отделни светове близо един до друг и всеки от тях населен; че след като са намерили един свят, не търсят други. Кой знае?… Важното е, че парахората не захапаха въдицата, а ние самите без тях не можем нищо да направим.

— Ние самите… — повтори Готстейн замислено. — Имате предвид земните жители?

— Да.

— А лунните?

— Те не участвуваха.

— А заинтересуваха ли се?

— Не зная. Именно в това главно се крият несигурността… и опасенията ми. Лунните жители — и по-специално коренните лунарити — не се чувствуват свързани със Земята. Не ми е известно какви са плановете им, нито какво възнамеряват. Не мога да открия.

Готстейн го изгледа замислено.

— Но какво могат да направят? Имате ли причини да предполагате, че са способни да ни навредят, или да напакостят на Земята, дори и да не възнамеряват да го направят? — Не съм в състояние да отговоря на този въпрос. Те са привлекателни и интелигентни хора. Струва ми се, че им липсва истинска омраза, гняв или дори страх. Но навярно само така ми изглежда. Най-много се безпокоя, че нищо не зная.

— Нали научното оборудване на Луната се ръководи от Земята?

— Правилно. Така е за протонния синхротрон. Така е за радиотелескопа на обратната страна. И за осемметровия оптичен телескоп… С други думи за големите съоръжения, които съществуват от петдесет години.

— А какво е направено оттогава?

— Много малко от земните жители.

— А от лунаритите?

— Не съм сигурен. Техните учени работят с големите съоръжения, но веднъж се опитах да проверя картоните им за изработено време. Има празнини.

— Празнини?

— Прекарват значително време извън големите инсталации. Сякаш имат собствени лаборатории.

— А не трябва ли да се очаква подобно нещо, щом произвеждат миниелектронни устройства и висококачествени биохимически вещества?

— Да, но… Готстейн, не зная. Страх ме е от моята неосведоменост.

Последва кратко мълчание.

— Монтес, предполагам, че ми разправяте всичко това — поде Готстейн, — за да внимавам, да се опитам да открия какво правят лунаритите?

— Май е точно така — отвърна печално Монтес.

— Но дори не знаете дали въобще вършат нещо.

— Усещам ги, че работят.

— Странно, в такъв случай. Би трябвало да ви разубедя от целия този мистицизъм на опасения… но странно…

— Какво има?

— Със същия кораб, с който пътувах до Луната, дойде и някой друг. Искам да кажа, че пристигна голяма група, но едно от лицата по-специално ми припомни нещо. Не разговаряхме — не се предостави случай — и не му обърнах внимание. Но сега разговорът ни натисна някакво копче и внезапно си спомних за него…

— Да?

— Веднъж участвувах в един комитет, който се занимаваше с проблеми на Електронната помпа. Ставаше въпрос за безопасността. — Усмихна се за миг. — Може да се каже, че Земята се беше уплашила. Навсякъде се тревожим за сигурността… и това е добре, дявол да го вземе, независимо дали сме загубили дързостта си или не. Не си спомням подробностите, но във връзка с това разследване съм виждал същото лице, което забелязах на кораба. Убеден съм.

— Смятате ли, че е от особено значение?

— Не съм сигурен. Свързвам лицето му с нещо обезпокоително. Ако продължа да напрягам паметта си, възможно е да си спомня. За всеки случай ще е добре да взема списъка на пътниците и да видя дали няма да свържа с нещо някое от имената. Много е лошо, Монтес, но ми се струва, че ме подплашихте.

— Съвсем не е лошо — отвърна Монтес. — Доволен съм. А що се отнася до този мъж, вероятно е някой незначителен турист и след две седмици ще си отиде, но се радвам, че ще мислите по въпроса.

Готстейн сякаш не го слушаше.

— Той е някакъв физик или учен — промърмори той. — Уверен съм и го свързвам с известна опасност…

 

4

 

— Здравейте — поздрави жизнерадостно Селена.

Земният мъж се обърна. Позна я почти мигновено.

— Селена! Прав съм, нали? Селена!

— Правилно! Произнасяте го точно. Забавлявахте ли се добре?

— Много добре — отвърна сериозно земният жител. — Започвам да осъзнавам колко изключителен е нашият век. Неотдавна бях на Земята, чувствувах се уморен от своя свят, от себе си. Тогава помислих: „Ако живеех преди сто години, единственият начин да напусна света, щеше да е смъртта, но сега… мога да отида на Луната“ — той се усмихна безрадостно.

— По-щастлив ли сте сега, когато сте на Луната? — попита го Селена.

— Малко — той се огледа. — Нямате ли тълпа туристи, за които да се грижите?

— Днес не — откликна тя весело. — Имам свободен ден. Кой знае, може да ги направя два или три. Работата ми е скучна.

— Колко неприятно в такъв случай, че в свободния си ден се натъкнахте на турист.

— Не съм ви срещнала случайно. Търсих ви. При това се оказа доста трудно да ви намеря. Не би трябвало да скитате сам.

Мъжът от Земята я изгледа с интерес.

— Защо сте ме търсили? Нима обичате земните жители?

— Не — отвърна му тя откровено. — До гуша са ми дошли. Не ги обичам по принцип, а тъй като поради работата си непрекъснато съм свързана с тях, става още по-лошо.

— И въпреки това ме търсите, а няма земен — искам да кажа лунен — начин да убедя себе си, че съм млад и красив.

— Дори и да бяхте, нямаше да помогне. Земните мъже не ме интересуват, както е известно на всички, освен на Барън.

— Защо тогава ме търсите?

— Защото има и други причини да се заинтересувам и защото Барън проявява любопитство.

— А кой е Барън? Младият ви приятел?

— Барън Невил — изсмя се Селена. — Той е малко повече от млад и доста повече от приятел. Спим заедно, когато сме в подходящо настроение.

— Е, точно това исках да кажа. Имате ли деца?

— Едно момче. На десет години е. Повече от времето си прекарва в помещенията на момчетата. За да ви спестя следващия въпрос — не е от Барън. Мога да имам дете от него, ако все още сме заедно, когато ми разрешат друго дете — ако въобще ми позволят… Почти напълно сигурна съм, че ще получа разрешение.

— Много сте откровена.

— За неща, които не смятам за секретни? Разбира се… А сега какво бихте искали да правите?

Вървяха по коридор в млечнобяла скала, чиято глазирана повърхност беше инкрустирана с тъмни парчета „лунни скъпоценни камъни“, намиращи се обилно в повечето райони на лунната повърхност. Тя беше обута в сандали, които сякаш почти не докосваха пода; той носеше боти с дебели подметки — утежняваха краката му, за да не допуснат стъпките му да се превърнат в мъчение.

Коридорът беше еднопосочен. От време на време някоя малка електрическа кола ги настигаше и минаваше безшумно покрай тях.

— Какво ми се иска да правя ли? — обади се земният жител. — Поканата е широкообхватна. Бихте ли поставили гранични условия, така че с отговорите си да не ви обидя неволно?

— Физик ли сте?

Мъжът от Земята се поколеба.

— Защо питате?

— Само за да чуя какво ще отговорите. Зная, че сте физик.

— Откъде?

— Никой не казва „да поставите гранични условия“, ако не е такъв. И особено след като първото нещо, което иска да види на Луната е протонния синхротрон.

— Затова ли ме търсите? Защото смятате, че съм физик?

— Заради това Барън ме изпрати да ви намеря. Защото той е физик. А аз се съгласих, защото ми се сторихте доста необикновен за земен жител.

— В какво отношение?

— Нищо прекалено ласкателно… ако се нуждаете от ласкателства. Просто не приличате на другите земни жители.

— По какво съдите?

— Наблюдавах ви какви погледи хвърляте към другите от групата. Освен това винаги някак си го разбирам. Самите земляни не обичат земните жители, които се канят да останат на Луната. А това ме връща на въпроса… Какво бихте искали да правите? И ще поставя граничните условия. Що се отнася до разглеждането на забележителностите искам да кажа.

Земният мъж я изгледа проницателно.

— Много особено е това, Селена. Имате почивен ден. Работата ви е достатъчно безинтересна или противна, за да сте доволна от свободния ден и дори желаете да го удължите на два или три. Въпреки това решавате да го прекарате, като доброволно мимолетно любопитство.

— Любопитството на Барън. Сега той е зает и няма нищо лошо да ви занимавам, докато се подготви… Освен това е по-различно. Не разбирате ли, че е различно? Когато съм на работа, се грижа за стадо от двадесетина земляни… Имате ли нещо против да използувам този термин?

— И аз самият го употребявам.

— Защото сте жител на Земята. Някои земни хора го смятат за подигравателен и се възмущават, когато с него си послужи лунарит.

— Искате да кажете, когато го употреби лунатик?

Селена се изчерви.

— Да. Нещо такова.

— Е, добре, нека и двамата да не обръщаме внимание на думите. Продължавайте, разправяхте ми за работата си.

— При моята работа се занимавам със земляните, които трябва да предпазвам да не се убият, да ги водя тук и там, да им държа малки речи и да се грижа да пият, ядат и ходят, като спазват правилата. Те гледат любимите си неща, а аз трябва да съм изключително учтива и да полагам майчински грижи за тях.

— Отвратително! — подхвърли мъжът от Земята.

— Но двамата с вас можем да правим каквото си искаме и се надявам, че с желание ще поемете риска, а аз не ще трябва да внимавам какво говоря.

— Казах ви, че спокойно можете да ме наричате землянин.

— Добре тогава. Ще поработя в почивния си ден. Къде бихте искали да отидем?

— Лесно ще ви отговоря. Желая да видя протонния синхротрон.

— Това не. Навярно Барън ще успее да го уреди… след като се срещнете.

— Е, щом не мога да разгледам синхротрона, не зная какво друго има за гледане. Известно ми е, че радиотелескопът е на обратната страна, а и не предполагам в него да открия нещо ново… Вие ми кажете. Какво не успява да види средният турист?

— Доста неща. Залите с водорасли — не антисептичните обработващи заводи, които разглеждахме, а самите ферми. Но там миризмата е твърде силна и предполагам, че за землянин — земен жител — няма да бъде много апетитна. И без това земните… хора имат неприятности с храната.

— Това изненадва ли ви? Опитвали ли сте някога земна храна?

— В същност не съм. Но вероятно няма да ми хареса. Зависи с какво е свикнал човек.

— Предполагам, че сте права — съгласи се с въздишка земният жител. — Ако изядете истинска земна пържола, навярно ще се задавите от тлъстините и влакната й.

— Можем да отидем към покрайнините, където в скалите се пробиват нови коридори, но ще се наложи да облечете специално предпазно облекло. Също заводите…

— Вие изберете, Селена.

— Ще го направя, ако ми отговорите откровено.

— Не мога да обещая, без да чуя въпроса.

— Споменах, че земляни, които не обичат земните жители, са склонни да останат на Луната. Вие не възразихте. Възнамерявате ли да останете на Луната?

Мъжът от Земята се загледа във върховете на грубите си боти.

— Селена, имах доста затруднения, докато получа виза за Луната — отвърна той. — Намекваха, че май съм прекалено стар за пътуването и че ако остана известно време, навярно ще се окаже невъзможно да се върна на Земята. Затова им заявих, че смятам да остана завинаги на Луната.

— А не сте ли ги излъгали?

— Тогава не бях сигурен. Но сега мисля, че ще остана тук.

— Струва ми се, че с по-голямо нежелание биха ви пуснали при такива условия.

— Защо?

— Обикновено земните власти не обичат да изпращат за постоянно физици на Луната.

Устните на земния мъж потрепнаха.

— В това отношение нямах спънки.

— Е, щом ще бъдете един от нас, смятам, че трябва да посетите залата за физически упражнения. Земляните често изявяват желание да я видят, но по правило не ги поощряваме… макар и да не е забранено официално. Преселниците са друг въпрос.

— Защо?

— Ами, най-напред, правим упражненията голи или почти голи. Защо не? — В гласа й прозвуча огорчение, сякаш й бе омръзнало да се оправдава. — Температурата се регулира, средата е чиста. Само че там, където се очаква да присъствуват хора от Земята, голотата предизвиква безпокойство. Някои земляни се скандализират, други се възбуждат, а трети изпитват и двете чувства. Ние пък нямаме намерение да се обличаме в залата за упражнения, нито да се съобразяваме с тях — затова не ги допускаме.

— А преселниците?

— Те трябва да свикват. Накрая и те ще си събличат дрехите. И ще се нуждаят от залата дори повече от местните лунарити.

— Ще бъда откровен с вас, Селена. При вида на женска голота и аз ще изпитам възбуда. Не съм чак толкова стар, че да остана безразличен.

— Ами тогава… възбуждайте се — отвърна тя с безразличие, — но за себе си. Споразумяхме ли се?

— Ще трябва ли и ние да се събличаме? — Той я изгледа с любопитство, развеселен.

— Като зрител ли? Не. Възможно е, но не сте задължени. Ще се почувствувам неудобно, ако се съблечете на толкова ранен етап, а и няма да представлявате особено вдъхновяваща гледка…

— Вие сте напълно откровена!

— Смятате ли, че ще бъде забавно? Бъдете честен. А колкото до мен, нямам желание да поставям под специално напрежение личната ви възбуда. Затова ще е по-добре и двамата да си останем с дрехите.

— Няма ли да има възражения? Имам предвид присъствието ми там като землянин с невдъхновяващ вид?

— Щом съм с вас, няма да има.

— Много добре тогава, Селена. Далеч ли е?

— Стигнахме. Ей оттам.

— Аха, значи през цялото време сте възнамерявали да дойдем тук.

— Стори ми се, че ще ви бъде интересно.

— Защо?

— Просто така си помислих — усмихна се внезапно Селена.

Земният мъж поклати глава.

— Започвам да се убеждавам, че никога не мислите просто така. Позволете ми да отгатна. Ако остана на Луната, от време на време ще се налага да правя упражнения, за да поддържам в добро състояние мускулите, костите и всичките си органи дори.

— Напълно вярно. Така правим всички, особено преселниците от Земята. Ще дойде ден, когато за вас залата ще се превърне в ежедневна тегоба.

Влязоха през вратата и земният жител се загледа с изненада.

— Това е първото място, което виждам да прилича на земно съоръжение.

— В какво отношение?

— Защото е голямо. Не предполагах, че на Луната ще имате толкова големи зали. Бюра, канцеларска техника, жени зад бюрата…

— Жени, голи до кръста — добави сериозно Селена.

— Признавам, че това не е като на Земята.

— Разполагаме с шахта за свободно падане и с асансьор за земляните. Има много нива… Но почакайте.

Тя се приближи към жената зад едно от най-близките бюра и заговори бързо с нисък глас, докато земният жител се взираше във всичко с добродушно любопитство.

Селена се върна.

— Никакви спънки. Излиза, че ще видим меле. И то доста добро. Познавам отборите.

— Залата прави силно впечатление. Наистина.

— Ако отново намеквате за размерите й, тя не е достатъчно голяма. Имаме три зали за физически упражнения. Тази е най-просторната.

— Приятно ми е, че в спартанските условия на Луната може разточително да си позволите толкова пространства за нещо лекомислено.

— Лекомислено! — Селена изглежда се обиди. — Защо мислите, че е лекомислие?

— Мелета? Някаква игра ли е?

— Наречете го игра, ако искате. На Земята правите подобни неща за спорта: десет мъже играят — десет хиляди ги гледат. На Луната не е така; което за вас е лекомислие, за нас е необходимост… Насам, ще се качим на асансьора и вероятно ще се наложи да почакаме.

— Нямах намерение да ви разгневя.

— В същност не се ядосах, но трябва да бъдете логичен. Вие, земните жители, сте се приспособявали към притеглянето на Земята през всичките триста милиона години, откакто животът е пропълзял на сушата. Дори и да не правите физически упражнения, все някак се справяте. Ние не сме имали никакво време, за да се пригодим към лунното притегляне.

— Видът ви е доста различен.

— Ако сте роден и израснал в условията на лунната гравитация, костите и мускулите ви ще бъдат по-тънки и не толкова масивни, колкото на земляните, но това е само външно. Няма нито една наша телесна функция, колкото и незначителна да е — храносмилането, количеството на хормоналните секреции, — която да не е зле приспособена към гравитацията и да не изисква специален режим на упражнения. Макар да уреждаме упражненията под формата на забавления и игри, това не означава, че са проява на лекомислие… Ето го асансьора.

Земният мъж се отдръпна в мигновена тревога, но Селена заяви с остатък от нетърпение, сякаш все още кипеше от гняв поради необходимостта да се защищава:

— Навярно ще кажете, че прилича на плетена кошница. Всеки земен жител, който го използува, разправя същото. При лунното притегляне не е необходимо да бъде по-здрав.

Асансьорът бавно се задвижи надолу. Бяха сами в него.

— Подозирам, че не се използува много — подхвърли мъжът от Земята.

— Прав сте — усмихна се отново Селена. — Шахтата за свободно падане е много по-популярна и по-забавна.

— Какво представлява?

— Точно каквото подсказва името й… Стигнахме. Трябва само да се спуснем на още две нива. Представлява просто вертикална тръба, през която падате. Има дръжки. Не поощряваме земляните да я използуват.

— Много ли е опасно?

— Само по себе си не е. Може да се слиза като по стълба. Но винаги се намират младежи, които прелитат със значителна скорост, а земляните не знаят как да им правят път. Сблъскванията са винаги неприятни. С течение на времето ще свикнете да я използувате. В същност сега ще видите нещо като голяма шахта, конструирана за безразсъдни хора.

Заведе го до обикалящ в кръг парапет, на който се облягаха няколко души; разговаряха помежду си. Всичките бяха повече или по-малко разсъблечени. Носеха сандали и през едното рамо на повечето от тях беше преметната плоска чанта. Някои бяха с къси панталони. Един от тях гребваше някаква зеленикава каша от една урна и я ядеше.

Когато минаха покрай него, земният човек сбръчка леко нос.

— На Луната проблемът със зъбите сигурно е сложен — рече той.

— Положението не е добро — съгласи се Селена. — Когато имаме тази възможност, ще предпочетем беззъби челюсти.

— Без никакви зъби?

— Може би не съвсем. Вероятно ще запазим резците и кучешките зъби по козметични причини и за някои полезни цели. Те и по-лесно се почистват. Но защо са ни излишните кътници? Те са остатък от земното ни минало.

— Имате ли някакъв напредък в това отношение?

— Не — отвърна тя сухо. — Генното инженерство е незаконно и Земята настоява да се спазва законът. — Наведе се над парапета. — Това се нарича „Лунно игрище“ — осведоми го тя.

Мъжът от Земята погледна надолу. Беше голямо цилиндрично пространство с гладки розови стени, по които безразборно бяха закрепени метални пръти. Тук-там някой прът се подаваше навътре в цилиндъра, а понякога преминаваше и през цялата му ширина. Беше дълбок около 120 до 150 метра с диаметър близо 15 метра.

Никой сякаш не обръщаше внимание нито на игрището, нито на земния жител. Някои го изглеждаха безразлично, когато минаваше покрай тях, сякаш преценяваха защо е облечен, вида на лицето му и се извръщаха. Някои преди да се извърнат махваха небрежно с ръка на Селена, но всички се извръщаха. Колкото и прикрити да бяха, признаците за липса на интерес проличаваха съвсем ясно.

Земният жител се обърна към цилиндричното пространство. На дъното се виждаха тънки фигурки, скъсени, защото се гледаха отгоре. Някои бяха облечени символично в червено, а други в синьо. Два отбора — реши той. Дрехите явно имаха предпазна функция, тъй като всички носеха ръкавици, сандали, предпазни кори около колената и лактите. Някои бяха обвити с тесни ленти около слабините, а други около гърдите.

— Охо — измърмори той. — Мъже и жени.

— Правилно! — потвърди Селена. — Половете се състезават равноправно, но целта е да не се допусне неуправлявано люлеене на части, които да пречат на насочваното падане. В това има полова разлика, която включва и податливостта на болка. Не е от скромност.

— Струва ми се, че съм чел нещо по въпроса — рече земният мъж.

— Вероятно — съгласи се с безразличие Селена. — Изглежда малко се пише. Не че имаме някакви възражения, но земното правителство предпочита да свежда до минимум новините от Луната.

— Защо, Селена?

— Вие сте жител на Земята. Обяснете ми… Нашата теория тук, на Луната е, че затрудняваме Земята. Или поне земното правителство.

По цилиндъра се заизкачваха двама души и се дочу леко биене на барабани. Отначало изкачващите се вървяха нагоре като по стълба — стъпало по стъпало, но скоростта им се увеличи и когато бяха на половината разстояние до горния край вече удряха по всяка дръжка, покрай която минаваха и се чуваше ясен пляскащ шум.

— На Земята е невъзможно да се направи грациозно подобно нещо — заяви с възхищение земният жител. — Въобще не би могло — добави той.

— Не е само слабото притегляне — увери го Селена. — Ако мислите така, опитайте. Необходими са безброй часове тренировки.

Изкачващите се стигнаха до парапета и се изправиха с краката нагоре. Направиха едновременно салто и започнаха да падат.

— Когато пожелаят, могат да се движат доста бързо — прецени мъжът от Земята.

— Вярно — отвърна Селена сред ръкоплясканията. — Подозирам, че когато земни жители — имам предвид истински хора на Земята, които никога не са посещавали Луната — мислят за движението по Луната, те си представят повърхността и скафандри. Това често е бавно, разбира се. Масата — като се прибави и скафандъра — е огромна, а това означава голяма инерция и слабо притегляне, за да я преодолее.

— Напълно правилно — съгласи се земният жител. — Гледал съм класическите филми за първите космонавти, които се изучават от всички ученици, и движенията им бяха като под вода. Образите им остават, въпреки че по-късно научаваме други неща.

— Ще се изненадате от бързината, с която успяваме да се движим напоследък по повърхността, независимо от скафандрите — каза му Селена. — А тук, под повърхността, без скафандри, се движим бързо като на Земята. По-слабото притегляне се компенсира с подходящо напрягане на мускулите.

— Но можете да се движите и бавно. — Човекът от Земята наблюдаваше акробатите. Бяха се изкачили бързо, а се спущаха преднамерено бавно. Планираха, пляскаха по дръжките, за да забавят падането, а не като преди — да ускорят изкачването. Стигнаха до дъното и ги смениха други двама. После още двама. И двама нови. Поред от всеки отбор двойките се състезаваха по майсторство.

Всяка двойка се издигаше в унисон — издигаха се и падаха във все по-сложни фигури. Една двойка се отблъсна едновременно, за да прекосят двамата цилиндъра в ниска парабола, политнаха нагоре и всеки достигна дръжката, пусната от другия, а във въздуха се разминаха, без да се докоснат. Предизвикаха по-шумни ръкопляскания.

— Навярно ми липсва опит, за да преценя тънкостите — обади се земният жител. — Всички ли са родени лунарити?

— Непременно — заобяснява Селена. — Залата е открита за всички лунни граждани и някои имигранти са доста добри, като се вземат предвид обстоятелствата. За подобна виртуозност обаче трябва да се разчита на деца, заченати и родени тук. Те са пригодени физически — поне повече от родените на Земята — и по време на детството се обучават по подходящ начин. Повечето от играчите са на по-малко от осемнадесет години.

— Струва ми се, че е опасно, дори при ниското лунно притегляне.

— Счупените кости не са необичайно явление. Не си спомням някой да е загинал, но имаше поне един случай на счупен гръбначен стълб и парализа. Беше страхотно нещастие; сама го видях… О, почакайте; сега ще започнат свободните упражнения.

— Какво?

— Досега гледахте установени упражнения. Изкачванията се извършваха по установени модели.

Барабанният бой позатихна, когато един „катерач“ се изкачи и внезапно се спусна в средата на свободното пространство. Улови с ръка една от напречните дръжки, заобиколи я веднъж вертикално и се пусна.

Мъжът от Земята го наблюдаваше съсредоточено.

— Изумително. Върти се през прътите като гибон — рече той.

— Като какво? — попита Селена.

— Гибон. Вид маймуна. В същност това са единствените маймуни, които все още съществуват в диво състояние. Те… — видя изражението на Селена и обясни. — Това не е обида, Селена. Те са великолепни същества.

— Гледала съм изображения на маймуни — подхвърли намръщено Селена.

— Вероятно не сте виждала гибон в движение… Предполагам, че някои земляни наричат лунаритите „маймуни“ в обиден смисъл, със същото значение, което влагате в „земляни“. Но аз не исках да прозвучи така.

Облегна се с лакти на парапета и се загледа в гимнастиците. Беше като танц във въздуха.

— Как се отнасяте тук на Луната към преселниците от Земята, Селена? Имам предвид имигрантите, които възнамеряват да останат тук за цял живот. Тъй като на тях им липсват истинските способности на лунаритите…

— Това не е повод за различие. Имитата са граждани. Няма дискриминация. Правна поне.

— Какво значи това „Няма правна дискриминация!“

— Е, и сам го казахте. Има неща, които не могат да правят. Съществуват някои различия. Медицинските им проблеми са различни и обикновено анамнезата им е по-лоша. Ако дойдат на средна възраст, изглеждат… стари.

Земният жител погледна смутено встрани.

— Естествено. Искам да кажа, че могат да дават поколение.

— Да, точно това имах предвид.

— Могат ли да се женят помежду си? Имам предвид имигрантите и лунаритите.

— Разбира се. Няма причини някой имигрант да не притежава ценни гени. Небеса, та моят баща беше имигрант, макар по майчина линия да съм второ поколение лунарит.

— Предполагам, че баща ви е дошъл, докато е бил доста… О, господи… — Той се смръзна на парапета, а след малко потръпна и въздъхна. — Помислих, че ще изпусне онзи прът.

— Няма. Невъзможно е — успокои го Селена. — Това е Марко Фор. Обича да постъпва така — да посяга в последния миг. В същност да правиш подобни неща е проява на лош вкус и истинският шампион ги избягва. И все пак… Когато дошъл, баща ми бил на двадесет и две години.

— Предполагам, че така трябва да бъде. Все още достатъчно млад, за да се приспособи, без сантиментални усложнения на Земята.

Тя наблюдаваше съсредоточено гимнастиците.

— Отново Марко Фор. Когато не се опитва да дава безполезни зрелища, е изключителен; и сестра му е почти толкова добра. Когато играят заедно — това е истинска поема от движения. Погледнете ги. Събират се и се въртят около същия прът, сякаш имат едно тяло, разпънато от двете страни. Понякога е прекалено показен, но не можете да откриете никаква грешка в това как владее мускулите си… Да, изкуственото осеменяване е нарушение на земните закони, но се разрешава по медицински причини, естествено, случаите най-често са такива или поне така се твърди.

Всички акробати се бяха изкачили на върха и се подреждаха в голям кръг под парапета; червените се групираха от едната страна, а сините — от другата. Вдигнаха ръцете си откъм вътрешната страна, разнесоха се силни ръкопляскания. Край парапета се бяха събрали доста зрители.

— Добре щеше да е, ако имаше на какво да се седне — забеляза земният жител.

— Не е необходимо. Това не е представление, а физическо упражнение. Не поощряваме събирането на повече зрители, отколкото могат да се поберат край парапета. Предполага се, че трябва да си долу, а не тук.

— Нима можете да правите подобни неща, Селена?

— До известна степен, разбира се. Всеки лунарит може. Не съм добра като тях. Не участвувам в никакъв отбор… Сега ще последва мелето, всеки за себе си. Това е действително опасната част. Десетте души ще се намират едновременно във въздуха и всяка страна ще се опитва да накара членове от другия отбор да паднат.

— Истински да паднат?

— Колкото е възможно по-истински.

— Има ли понякога наранявания?

— Случва се. На теория това не се одобрява. Смята се за лекомислено, пък и населението не е толкова многобройно, че да си позволяваме някой да излезе от строя без действителна причина. И все пак мелетата са популярни и не успяваме да съберем необходимите гласове, за да ги обявим извън закона.

— А вие как гласувате, Селена?

— Няма значение — отвърна тя и се изчерви. — Гледайте!

Ритъмът на барабанния бой се извиши до гръм и всички участници в огромния кладенец се спуснаха навън като стрели. В средата настъпи объркване, но когато се разделиха накрая, всеки се залови здраво за някоя дръжка. Настъпи напрегнато очакване. Един се втурна, друг го последва и въздухът отново се изпълни с проблясващи тела. Повтаряше се непрекъснато.

— Воденето на резултата е сложно — заобяснява Селена. — Отбелязва се по една точка за всеки скок, по една точка за всяко докосване, две точки за всеки предизвикан пропуск, десет точки за сваляне на земята, различни наказания за нарушенията.

— Кой записва резултата?

— Има съдии, взимат предварителните решения и видеозаписи, ако има протести. Много често дори с помощта на записите не може да се стигне до решение.

Внезапно се разнесе възбуден вик, когато едно момиче в синьо прелетя край момче в червено и звучно го плесна по хълбока. Момчето, което получи удара, се бе извило встрани, но безуспешно и след като сграбчи една дръжка на стената, не успя да запази равновесие и неумело удари стената с коляното си.

— Къде гледа? — възмути се Селена. — Не я видя да се приближава.

Действията станаха по-бурни и земният мъж се умори да следи обърканите полети. От време на време някой от втурващите се участници докосваше прът и не успяваше да се задържи. Тогава всички зрители се навеждаха над парапета, сякаш се готвеха сами да полетят в пространството, за да изразят съчувствието си. Веднъж удариха по китката Марко Фор и някой извика: „Фаул!“

Фор изпусна дръжката и падна. За погледа на земния жител при лунното притегляне падането беше бавно, а гъвкавото тяло на Фор се извърташе, обръщаше и посягаше към един прът след друг, без да успее да ги хване. Другите изчакваха, сякаш по време на падането всички действия се преустановяваха. Фор се движеше твърде бързо, макар на два пъти да бе забавял падането, без да успее да се задържи за някоя ръчка.

Намираше се близо до дъното, когато с внезапно отмятане хвана един напречен прът с десния си крак и увисна надолу с главата, като се полюляваше на десет метра над пода. Поизчака с разперени ръце сред избухналите аплодисменти, а после се извъртя, изправи се и бързо се заизкачва.

— Фаул ли беше? — осведоми се земният мъж.

— Ако Джин Уонг действително е сграбчила китката на Марко, вместо да я бутне, е било фаул. Но съдията е отсъдил правилно блокиране и не вярвам Марко да подаде протест. Падна значително по-надолу, отколкото се налагаше. Обича тези избавления в последния миг, но някой ден няма да прецени правилно и ще се нарани… Охо!

Земният жител вдигна въпросителен поглед, но очите на Селена не го гледаха.

— Това е човек от службата на върховния представител — обясни тя — и вероятно търси вас.

— Защо…

— Не виждам кого другиго ще търси тук. Вие сте единственият необичаен елемент.

— Но няма причина… — поде човекът от Земята.

Обаче пратеникът — сам с тяло на земен жител или имигрант от Земята — изглежда се чувствуваше неудобно да привлича погледите на двадесетина стройни, голи хора, които сякаш придаваха на презрението си оттенък на безразличие, и се насочи право към него.

— Сър — заговори го той, — представителят Готстейн ви моли да ме придружите…